Огнено жертвоприношение

2

Лари се качи в джипа ми и седна в много напрегната поза на седалката до мен. Трудно се седи в кола, когато по гърба ти има пресни шевове. Видях раната — едно дълбоко пробождане и дълга, кървава драскотина. Така де, две рани. Той все още беше със същата синя тениска, но на гърба беше разкъсана и изцапана с кръв. Направи ми впечатление, че не беше дал на медицинските сестри да я разрежат. Те срязват всяка дреха, която им пречи.

Лари се изопна напред, като полегна върху предпазния колан в опит да си намери удобна поза. Къдравата му червеникава коса наскоро беше подстригана толкова късо, че буклите почти не се забелязваха. На ръст беше около метър и шейсет, с два сантиметра по-висок от мен. През май същата година бе завършил биология на свръхестественото, но с тези лунички и болезнената бръчица между ясните му сини очи, изглеждаше на шестнайсет, не на двайсет и една.

Въртенето му на седалката ме разсейваше и пропуснах обратния завой на междущатската магистрала. Завихме по „Балас“ и излязохме на „Олив“. Беше почти пладне и „Олив“ бе претъпкан с хора, които гледаха да си напълнят стомасите и бързо да се върнат на работа.

— Взе ли болкоуспокояващи? — попитах аз.

Той се опита да седи неподвижно, стиснал с ръка края на седалката.

— Не.

— Защо?

— Защото ми действат приспивно. Не искам да спя.

— Сънят под въздействие на лекарства не е като нормалния сън.

— Не, просто сънищата са по-лоши.

Точка за него.

— Какво се случи, Лари?

— Учудих се, че не ми зададе този въпрос веднага.

— Аз също, но не исках да те питам пред лекаря. Ако започнеш да задаваш въпроси на пациента, лекарите обикновено се заемат с друг болен. Исках да разбера от хирурга, който е зашил раната, доколко сериозно си пострадал.

— Само няколко шева — отвърна той.

— Двайсет.

— Осемнайсет — уточни той.

— Закръглих.

— Не е необходимо. Осемнайсет са ми достатъчни — той направи гримаса. — Защо боли толкова много?

Може би въпросът беше реторичен, но аз все пак отговорих:

— При всяко движение на ръка или крак работят мускулите по гърба. Движенията на главата и раменете също се предават на мускулите на гърба. Никога не се сещаш за гърба си, докато не те заболи.

— Страхотия — промърмори той.

— Стига си го увъртал, Лари. Разкажи ми какво се случи.

Спряхме зад дълга колона от автомобили, които чакаха на светофара на „Олив“, притиснати между два търговски центъра. Пред този отляво имаше фонтани. В него се намираше магазинчето за чай и подправки, откъдето си купувам кафе. Отдясно се виждаха „Стрийтсайд Рекърдс“ и един китайски ресторант. Ако пътуваш по „Балас“ по обед, винаги имаш достатъчно време да разгледаш магазините от двете страни.

Лари се усмихна, после лицето му се разкриви в гримаса.

— Трябваше да промуша с кол два трупа. Жертви на вампир, които не искаха да възкръснат като вампири.

— Да, спомням си, бяха оставили завещание. Напоследък почти цялата тази работа я вършиш ти.

Той се опита да кимне и застина рязко.

— Боли ме дори когато си наведа главата.

— Утре ще те боли повече.

— Аха, благодаря, шефе. Супер, че ми го каза.

Свих рамене.

— Ако те излъжа, няма да те боли по-малко.

— Някой казвал ли ти е, че имаш ужасен подход към болните?

— Много хора.

— Хм — едва чуто произнесе той. — Вярвам ти. Тъкмо бях приключил с телата и си събирах багажа, когато една жена вкара още едно. Бил вампир, но без съдебна заповед за ликвидиране.

Аз се намръщих.

— Но ти не би работил с тяло без документи, нали?

— Не, разбира се — смръщи чело в отговор той. — Няма ли заповед, казах, значи няма и убит вампир. Пробождането на вампир без заповед си е убийство. Не искам да ме пратят на съд само защото някой е сгафил с документите. Обясних им го съвсем ясно.

— На кои? — попитах аз и подкарах бавничко напред с колоната, по-близо до светофара.

— В моргата дойде още един служител. Двамата с жената излязоха да потърсят изгубените документи, а аз останах с вампира. Беше сутринта. Така или иначе, нямаше къде да ходи.

Лари се опита да отклони поглед, но болката не му позволяваше, затова продължи да ме гледа в очите, макар и гневно.

— Излязох да запаля цигара.

Погледнах го и едва успях да набия спирачки, когато потокът от коли пред мен спря. Предпазният колан на Лари се обтегна и той простена, а когато спря да се върти от болка на седалката си, каза:

— Направи го нарочно, нали?

— Не, но може би трябваше. Оставил си без наблюдение в моргата тяло на вампир, който вероятно е извършил толкова убийства, че заслужава съдебна заповед за екзекуция.

— Не беше само до цигарата, Анита. Онова тяло просто лежеше на количката. Не беше нито оковано във вериги, нито вързано с ремъци. Никъде нямаше и кръстове. Правил съм екзекуции. Вампирите са така омотани със сребърни вериги и кръстове, че едва им се вижда сърцето. А в случая нещо не беше както трябва. Исках да се видя с експерта от съдебна медицина. Тя, или някой друг, трябва да прегледа вампирите преди екзекуцията. Пък и тя също е пушачка, та си рекох, че докато го обсъждаме, можем да изпушим по една в кабинета й.

— И какво? — попитах аз.

— Нямаше я и аз се върнах в моргата. Когато влязох, заварих санитарката да се опитва да забие кол в гърдите на вампира.

За наш късмет в този момент бяхме спрели сред потока от коли. Ако бяхме в движение, със сигурност щях да се забия в някого. Погледнах го от упор.

— Оставил си без надзор и чантата с инструментите си.

Някак му се удаваше да изглежда едновременно сконфузен и разсърден.

— Сред инструментите, които аз ползвам, за разлика от теб, няма оръжие. Не допусках, че някой ще тършува вътре.

— Лари, много хора биха отмъкнали нещо, ей така, като сувенир.

Колите запълзяха напред и трябваше да гледам в пътя, а не Лари.

— Добре, добре, знам, че сгреших. Сграбчих жената през кръста и я откъснах от вампира. — Лари сведе очи, без да ме погледне. Беше стигнал до момента от цялата история, който го смущаваше или пък който смяташе, че няма да ми хареса. — Обърнах се с гръб към нея, за да огледам вампира, да проверя дали го е промушила.

— И тя те промуши в гръб — заключих аз.

Едва се влачехме, бяхме в капан между млекарницата „Дери Куин“ и „Кентъки Фрайд Чикън“ от едната страна и автоборса на „Инфинити“ с бензиностанция от другата. Гледката навън дълго не се промени.

— Именно. Сигурно си е помислила, че набързо е приключила с мен, защото ме заряза и пак се нахвърли на вампира. Аз я обезоръжих, но тя продължи да се мята и да се опитва да го докопа. Тогава влезе нейният помощник и двамата успяхме да я вържем. Просто беше обезумяла.

— А защо не извади пистолета си, Лари?

Пистолетът му сега беше в чантата с инструменти, тъй като кобурът за през рамо е неудобен при ранен гръб. Но обикновено ходеше въоръжен. Бях го водила на стрелбището, бях го вземала със себе си и на лов за вампири, докато не се убедих, че може да борави добре с оръжието.

— Ако го бях извадил, можеше да я застрелям.

— Тъкмо това имах предвид, Лари.

— Именно. Не исках да я застрелям.

— Но тя можеше да те убие, Лари.

— Знам.

Вкопчих се в кормилото така, че кокалчетата ми побеляха. Бавно изпуснах въздух и се помъчих да не се разкрещя.

— Явно не знаеш, иначе щеше да бъдеш по-предпазлив.

— Жив съм, тя също. По вампира няма дори драскотина. Всичко е наред.

Излязох на „Олив“ и запълзях по шосе 270. Трябваше да поемем на север към „Сейнт Чарлс“, където живееше Лари. Оставаха ни още двайсетина минути път. Апартаментът на Лари беше с изглед към едно езеро, където напролет гнездяха гъски, а зиме се събираха на ята. Да се настани там му помогна Ричард Зееман, преподавател по естествени науки на горните класове, върколак алфа и мое гадже навремето. Ричард беше очарован, че гъските гнездят точно под балкона. И на мен ми харесваше.

— Лари, откажи се от тази своя педантичност, иначе ще те пречукат.

— Ще продължавам да правя това, което смятам за правилно, Анита. Каквото и да кажеш, няма да променя решението си.

— По дяволите, Лари, не искам да ми се наложи да те погребвам.

— А ти какво би направила? Щеше да я застреляш ли?

— Не бих й обърнала гръб, Лари. Може би първо щях да я обезоръжа или да се бия с нея до идването на втория санитар. Нямаше да ми се налага да я застрелям.

— Ситуацията стана неуправляема — каза той.

— Объркал си реда на действията. Преди всичко е трябвало да обезвредиш заплахата, а после да правиш оглед на жертвата. Жив би могъл да помогнеш на вампира, а мъртъв — щеше да си му само компания за оня свят.

— Е, затова пък вече ще имам белег, какъвто ти нямаш.

Поклатих глава.

— Ще ти се наложи още да се постараеш, за да се сдобиеш с белег, какъвто аз нямам.

— Ти позволявала ли си на някого да забие в гърба ти твой собствен кол?

— На двама, мъж и жена. Бяха с множество ухапвания. Тогава ги наричах човешки слуги, но после разбрах какво всъщност означава този термин. Тъкмо бях пронизала мъжа и го приковавах към стената, когато изотзад ме нападна жената.

— Значи твоето не е било грешка, така ли?

— Можех да ги застрелям още щом ги видях — свих рамене аз, — но по онова време не убивах хора току-така. Научих си урока. Това, че някой няма вампирски зъби, не означава, че не може да те убие.

— Била си крайно педантична по отношение на убиването на човешки слуги? — попита Лари.

Завих по 270-а.

— Никой не е съвършен. А защо на тази жена толкова й се е искало да убие вампира?

— Отговорът ще ти хареса — ухили се той. — Тя е член на групата „Хората преди всичко“. Вампирът бил лекар в същата болница. Криел се в килера за бельо. Там спял през деня, ако нещо му попречело и не успеел да се прибере вкъщи. Тя просто го беше качила на количката и го доведе в моргата.

— Защо просто не го е извела на слънце? Последните слънчеви лъчи действат не по-зле от обедните.

— Килерът за бельо се намира в сутерена, там няма прозорци. Така той се застраховал, ако през деня някой случайно отвори вратата. Тя се опасявала някой да не я забележи, ако тръгне да го изкарва навън.

— Наистина ли е мислила, че ти ще го промушиш?

— Вероятно. Не знам, Анита. Беше напълно полудяла. Плюеше по вампира и по нас. Крещеше, че всички ще горим в ада. И че трябвало да очистим света от чудовищата. Иначе те щели да ни заробят — Лари потрепери, после се намръщи. — Мислех, че всички от „Хора против вампирите“ са психари, но тази фракция, „Хората преди всичко“, е наистина стряскаща.

— „Хора против вампирите“ се опитват да действат в рамките на закона — казах аз. — „Хората преди всичко“ дори не се опитват да се крият. Те си приписват убийството на кмета вампир в Мичиган.

— Приписват си? Не им ли вярваш?

— Мисля, че извършителят е някой негов роднина.

— Защо?

— Ченгетата ми изпратиха няколко снимки и описание на мерките за безопасност, които той е вземал. „Хората преди всичко“ е радикална група, но засега като че ли не са много добре организирани. За да се добере до този вампир денем, човек трябва да има точен план и да извади голям късмет. Той беше като много от древните вампири — твърде загрижен за безопасността си през деня. Според мен истинският извършител е останал супер доволен, че тези радикали поеха цялата отговорност за убийството.

— Каза ли на полицията какво мислиш?

— Разбира се. Нали ме попитаха.

— Учудвам се, че не са те повикали долу да се убедиш лично.

— Не мога да ходя лично на оглед на всяко свръхестествено престъпление — вдигнах рамене аз. — Освен това съм цивилно лице. Ченгетата не обичат да привличат цивилни в разследванията, но много по-важното е, че медиите щяха да вдигнат шум: „Екзекуторка на вампири разкрива убийство на вампир.“

— В твоя случай заглавието би звучало слабо — ухили се Лари.

— За съжаление — съгласих се аз. — Освен това смятам, че убиецът е човек. Според мен е някой от неговото най-близко обкръжение, както при много от убийствата, само дето жертвата е вампир.

— Само ти би описала като нещо съвсем обикновено убийството на вампир в заключена стая — рече Лари.

Не успях да сдържа усмивката си.

— Вероятно.

Пейджърът ми изписука и аз трепнах. Откачих проклетата машинка от колана на полата си, погледнах номера и се намръщих.

— Какво? Полицията ли е?

— Не. Непознат номер.

— Ти не даваш номера на пейджъра си на непознати.

— Много добре знам.

— Хайде де, не се сърди.

— Извинявай — въздъхнах.

С цената на много усилия и упоритост Лари постепенно успяваше да понижи прага ми на агресивност. Учеше ме да бъда по-мека. На всеки друг бих откъснала главата, но той умееше правилно да натиска бутоните ми. Можеше да си позволи да ме посъветва да се държа по-мило и аз нямаше да го пречукам. Така се раждат много сполучливи връзки.

Оставаха ни няколко минути път до апартамента на Лари. Възнамерявах да го сложа да спи и да звънна. Ако не беше полицията или някой съживен с магия мъртвец, този, който ме търсеше, щеше здраво да го отнесе. Мразя да ми звънят за щяло й не щяло. Пейджърите са за важни съобщения, нали? И ако не беше нещо важно, да му мислят. След като Лари заспеше, щях да бъда зла, колкото си искам. При тази мисъл почти ми олекна.