Огнено жертвоприношение

51

Падма и Ричард стояха и се измерваха с поглед от разстояние. Всеки излъчваше силата си като примамка, всеки искаше да види кой пръв ще захапе. Силата на Ричард се усещаше както обикновено — електрическа топлина. Но и силата на Падма беше почти същата. Енергията на нито един от познатите ми вампири не бе толкова топла, жива, липсва ми по-точна дума. В нея нямаше електрически искри, както у Ричард, но имаше жар.

Мощта им изпълни залата, сякаш самият въздух беше зареден с енергия. Тя бе навсякъде и никъде. Силата на Ричард ме жилна и аз тихо простенах. Същото се случи и с Жан-Клод. Силата на Падма лумна като пламък по кожата ми. Съчетанието от тези енергии беше почти болезнено.

Рафаел дойде при нас. Жан-Клод все още ме държеше на ръце, което показва колко кофти се чувствах. Господарят на плъховете беше със съвсем обикновен тъмносин костюм, бяла риза и леко разхлабена вратовръзка. Черните му обувки бяха лъснати до блясък. В такъв вид можеше да се отиде къде ли не — и на делова среща, и на погребение. Да, костюмът беше от онези, които се обличат само на сватба или на помен.

— Те изглеждат равни по мощ, но не е така — рече той. Говореше тихо, сякаш се обръщаше само към нас, но ние бяхме достатъчно близо до Ричард, за да го чуе и той. — Точно така си игра и с мен, а после ме размаза.

— Не те размаза — казах аз. — Ти победи.

— Само защото ти ме спаси.

— Не — рекох аз. — Ти не им даде плъхолаците. Значи ти победи.

Докоснах рамото на Жан-Клод и той ме свали на пода. Оказа се, че мога да стоя на краката си. Ура!

— Много съм впечатлен, Улфрик — каза Падма. — Но хайде да видим какво друго можеш. Благодаря ти, Рафаел, че развали изненадата ми. Все някога ще ти върна услугата.

Ръкавиците бяха хвърлени, както се казва. Силата на Падма изтрещя като гръмотевица през залата. Аз се олюлях и не паднах само защото Жан-Клод успя да ме хване.

Ричард извика и падна на колене. До нас достигнаха само отломъци от силата на Падма. Главният му удар се беше стоварил върху Ричард. Очаквах да постъпи с Ричард така, както бе постъпил с мен. Но той имаше други планове.

— Преобрази се заради мен, Ричард. Обичам храната ми да е покрита с козина.

Ричард поклати глава.

— Никога — рече той сподавено, сякаш му беше трудно да говори.

— Никога е много време. Не ми се чака толкова — каза Падма.

Чувствах силата му като рой насекоми, пълзящи по кожата ми — дребни мравки с крачка като нажежени ръжени, които се забиваха в мен. Тъкмо така беше постъпил и с леопарда Елизабет, когато я наказваше.

Но за разлика от нея Ричард не се загърчи на пода.

— Не — отсече той и успя да стане и да направи, олюлявайки се, една крачка към вампира.

Горенето се усили, парещите ужилвания зачестиха и се сляха в пламнало платно. Простенах, но Ричард стоеше на краката си и направи още една колеблива крачка.

Енергийният поток секна толкова внезапно, че от прекратяването на болката Ричард падна на колене почти в краката на Падма. В настъпилата тишина се чуваше шумното му дишане.

— Болката няма да те доведе при мен — каза Падма. — Да спрем с игрите, а, Улфрик? Да се нахраня ли сега?

— Само че по-бързо — отвърна Ричард.

Падма се усмихна и усмивката му не ми хареса. Сякаш всичко при него беше под контрол, всичко вървеше по план.

Той застана зад Ричард и грациозно се отпусна на колене. Погали с ръка шията му и обърна главата му настрана, за да впие зъбите си хубаво и чисто. С едната си ръка той обхвана гръдта на Ричард и го притисна към тялото си, а с другата държеше главата му. Падма се наведе и му прошепна нещо в ухото. Тялото на Ричард се разтресе от спазъм. Той се опита да се освободи от Падма, но вампирът беше удивително бърз. Той провря и двете си ръце под мишниците на Ричард и стисна с пръсти шията му. Класическа хватка „Нелсън“. Ричард се съпротивляваше, но накрая се озова на пода, а вампирът — върху него. Ако това бе състезание по борба, Ричард вече щеше да е туширан и победен. Но тук нямаше рефер, който да извика „край“.

— Какво става? — попитах аз.

— Аз предупреждавах Ричард — каза Рафаел, — но той винаги е бил много силен.

— За какво си го предупреждавал? — попитах отново.

— Той призовава звяра в Ричард, ma petite — поясни Жан-Клод. — Вече съм виждал как го прави.

Тялото на Ричард се затърчи толкова силно, че главата му рязко се удари в пода. Той се завъртя на хълбок, но вампирът остана върху него и продължи да му шепне нещо.

— Той успя ли по този начин да призове твоя звяр? — попитах Рафаел.

— Да.

Погледнах го. Той следеше борбата и не се обърна към мен.

— Призова моя звяр така, сякаш вода се лееше по кожата ми, а после изсъхваше. Повтаряше това отново и отново, докато не припаднах. Свестих се там, където ме намери, подложен на мъчения, със смъкната кожа.

Гласът на Рафаел беше спокоен, сякаш ставаше дума не за него, а за някой друг.

— Помогни му — обърнах се аз към Жан-Клод.

— Ако вляза в кръга, ще дам повод на Падма да ме извика на двубой. Ако се дуелираме, аз ще загубя.

— Значи той те провокира — казах аз.

— Да, и при това се забавлява, ma petite. Най-голямата радост в живота му е да срази силния.

От устата на Ричард се изтръгна вик, който премина във вой.

— Аз ще му помогна.

— Как, ma petite!

— Падма не може нито да ме извика на дуел, нито да призове моя звяр. Съприкосновението усилва действието на знаците, нали?

— Oui.

Усмихнах се и тръгнах към Ричард. Жан-Клод не се опита да ме спре. Никой не се опита. Ричард успя да се изправи на колене, а вампирът все още бе покачен на гърба му. Очите на Ричард станаха кехлибарени, вълчи, и той беше пред паника. Намираше се толкова близо до мен, че почувствах неговия звяр като огромен силует под водата на тъмно езеро. Когато се измъкнеше на повърхността, той щеше да грабне Ричард. Рафаел като че ли се беше примирил със своето поражение, но не и Ричард. Той нямаше да го приеме, щеше да се самоунищожи.

— Какво правиш, жено? — попита Падма, след като вдигна поглед към мен.

— Аз съм негова лупа и негов трети. Върша си работата.

Обхванах с длани лицето на Ричард и това беше достатъчно. Телесният контакт му помогна да засили своя самоконтрол. Сърцето му заби по-бавно, конвулсиите на тялото му стихнаха. Огромната сянка потъна обратно в дълбините. Ричард посегна към моя знак като удавник към спасителен пояс.

— Не — рече Падма. — Той е мой.

Аз му се усмихнах.

— Не, мой е. Все едно дали това ни харесва, или не, той е мой.

Очите на Ричард възвърнаха обичайния си кафяв цвят и той прошепна:

— Благодаря.

Падма стана много рязко, сякаш чрез магия, сграбчи ръката ми толкова силно, че щеше да ми остане синина, и тогава аз казах:

— Не можеш да ме извикаш на дуел, защото не съм вампир. Не можеш да пиеш кръв от мен, защото само веднъж на вечер мога да бъда жертва, а вече бях — на Ашър.

Ричард лежеше на пода. Всъщност беше се опрял на едната си ръка и беше полулегнал, но забелязах колко е изтощен и отслабнал.

— Познаваш добре нашите правила, Анита — рече Падма. Той ме придърпа към себе си и се допря до мен с цялото си тяло. — Ти не си вампир, не си и храна, но все пак си негова лупа.

— Искаш да извикаш моя звяр? — поинтересувах се аз. — Не можеш да призовеш нещо, което не съществува.

— Почувствах твоята сила с онова върколаче — той поднесе ръката ми към лицето си и подуши кожата, сякаш помириса някакъв екзотичен парфюм. — Миришеш на глутницата, Анита. В теб има нещо, което може да бъде призовано. Каквото и да е то, аз ще го имам.

— Тя не влиза в сделката — каза Жан-Клод.

— Тя се намеси — възрази Падма. — И така стана участник в тази вакханалия. Не се безпокой. Няма да й причиня силна болка.

Той се наведе към мен и заговори с нисък, тих глас, на френски, но аз не знаех езика достатъчно добре, за да разбирам. Дочух думите „вълк“, „сила“ и „луна“, и почувствах, че в мен силата нараства. Твърде скоро след случилото се с Джейсън. Силата беше съвсем близо до повърхността, съвсем близо. Падма я зовеше и аз не знаех как да го спра. Тя се лееше по кожата ми като горещ поток. Коленете ми се подкосиха и той ме хвана, когато политнах към тялото му.

Ричард докосна крака ми, но беше твърде късно. Той се опита да засили моя самоконтрол, както аз току-що бях направила за него, но все още нямах никаква власт над себе си. Падма повика и мунинът се отзова на повика му. Призовавах Рейна за втори път в рамките на един час.

Силата ме изпълни и аз станах, като се притисках към Падма и го гледах съвсем отблизо. Силата искаше да докосне някого, все едно кого. Но на мен не ми беше все едно и този път имах достатъчно самоконтрол, за да й се противопоставя.

— Не — казах и се оттласнах от него. Паднах на пода.

Падма ме последва, докосна косата ми, лицето ми, когато се опитах да се отстраня от него с пълзене.

— Силата е сексуална по своето естество, може би инстинкт за намиране на партньор. Колко интересно.

— Остави я, Господарю на зверовете — прозвуча гласът на Жан-Клод.

Падма се разсмя.

— Според теб какво ще се случи, ако продължа да зова нейния звяр? Мислиш ли, че тя ще ми се отдаде?

— Ние няма да разберем това — отвърна Жан-Клод.

— Ако ми попречиш да се позабавлявам, можеш да считаш, че ще се дуелираме.

— Ти толкова отдавна го искаше.

Падма пак се разсмя.

— Да, ти отдавна трябваше да си платиш за смъртта на Земетръсеца. Само че аз не мога да те убия. Съветът така реши чрез гласуване.

— Ако ти ме убиеш на дуел, никой за нищо няма да те обвини, нали така?

— Така е.

Аз се свих на пода, обгърнах с ръце тялото си и се опитах да върна силата обратно, но тя не си тръгваше. Ричард допълзя до мен и докосна голото ми рамо. Дръпнах се от него, сякаш ме беше опарил, защото аз го исках, исках го толкова диво и примитивно, че цялото тяло ме болеше.

— Не ме докосвай, моля те.

— Как се избави от това миналия път?

— Секс или насилие, мунинът си тръгва след секс или насилие.

Или след изцеление, помислих си. Макар че в известен смисъл това също беше секс.

Силата на Падма премина през нас като танк с остри шипове на веригите. Двамата закрещяхме и Жан-Клод закрещя с нас. От устата му бликна кръв и аз разбрах какво е направил Падма. Чувствах, че се опитва да направи същото с мен. Той запрати своята сила в Жан-Клод, тя се взриви и разкъса нещо вътре в него.

Жан-Клод падна на колене, кръвта опръска бялата му риза. Без да се замислям, скочих на крака и застанах между него и Падма. Силата пламна върху кожата ми. Моят гняв я подхранваше, сякаш в мен действително имаше звяр.

— Махни се от пътя ми, жено, или ще убия първо теб, а после и господаря ти.

Да бъдеш толкова близо до Падма сега, беше като да си обграден с невидима стена от огън и болка. Той бе отслабил Ричард, после мен, беше сторил нещо с нашите знаци. Без нас Жан-Клод бе обречен на поражение.

Престанах да оказвам съпротива на бушуващата в мен енергия. Обгърнах я, захраних я и тя се изтръгна от устата ми като смях, от който косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Това не беше мой смях, а такъв, който можеше да се чуе само в ада.

Падма ме хвана за раменете и ме вдигна във въздуха.

— Имам право да те убия, ако се намесиш в дуела.

В отговор аз го целунах нежно.

Той така се изуми, че просто застина за миг; после отвърна на целувката, сключвайки ръце зад гърба ми и все още държейки ме във въздуха. Вдигна лице и каза:

— Дори да ми се отдадеш тук и сега, няма да го спасиш.

Смехът продължи да се лее от устните ми и почувствах, че мрак покри очите ми. Онова студено, бяло място в мен, където имаше само тишина и покой, онова място, където убивах, се отвори и бе запълнено от Рейна. Спомних си какво усещане изпитах, когато държах в дланите си сърцето на Натаниел, спомних си мига, в който разбрах, че мога да го убия, че да го убия искам повече, отколкото да го излекувам. Много по-лесно е да убиеш.

Обгърнах врата на Падма и го целунах по устните. Втъкнах сила в него, като меч. Тялото му се вцепени, ръцете му се разтвориха, но аз го държах. Сърцето му беше хлъзгаво и тежко. То се удряше в силата като риба в мрежа. Нагнетих силата около него, той падна на колене и извика в устата ми, докато го целувах. Бликна горещ поток от топла и солена кръв, която напълни устата ми.

В мен се вкопчиха нечии ръце, опитаха се да ме откъснат от Падма. Аз се притиснах към него, здраво обхванах с крака талията му, с ръце шията му.

— Назад, или ще смачкам сърцето му. Назад!

Томас падна на колене до нас, по брадичката му се стичаше кръв.

— Ти ще убиеш мен и Гидиън.

Не исках да ги убия. Силата започна да отстъпва, обвита в съжаление.

— Не — казах високо. Подхранвах силата с гнева, с яростта си. Мунинът нарасна и ме изпълни. Леко стиснах сърцето на Падма — почти нежно.

Притиснах лицето си към бузата му и прошепнах:

— Защо не се съпротивляваш, Господарю на зверовете? Къде е твоята голяма, изгаряща сила?

Отговор не последва. Чуваше се само тежкото му дишане.

Стиснах малко по-силно. Той взе да се задъхва.

— Можем да умрем заедно — рече той с глас, пропит със собствената му кръв.

Потрих буза о лицето му и кръвта по устните му се размаза по неговата и по моята кожа. Винаги съм знаела, че кръвта въздейства магнетично на ликантропите, но никога не съм разбирала доколко. Привличаше ги не толкова усещането за кръвта, колкото нейният мирис. Горещ, сладникав, металически и с лек привкус на страх. Той беше толкова изплашен. Можех да надуша страха му, да го усетя с кожата си.

Отдръпнах се от него, за да видя лицето му. То се беше превърнало в кървава маска. Донякъде бях ужасена, но и ми се искаше да излижа кръвта, както котка купичка със сметана. Но само стиснах сърцето му малко по-силно и видях, че кръвта потече по-бързо от устата му. Силата на Падма ме обля като топла вълна.

— Знай, че преди да умра, ще те убия, лупа.

Държах го и чувствах, че силата му нараства, засега незначителна, но достатъчна, за да свърши той заявеното.

— Все още ли си правоверен индус? — попитах го аз.

В очите му се мярна смут.

— Колко ли лоша карма си натрупал за едно превъртане на този кръг? — Бързо лизнах капка кръв от устните му и ми се наложи да опра челото си в неговото и да затворя очи, за да не сторя онова, което искаше мунинът. Онова, което Рейна би сторила на мое място. — Какво наказание би било достатъчно, за да изкупиш всичките си злодеяния при следващото си прераждане, Падма? Колко ли животи ще са необходими, за да се уравновеси везната?

Вгледах се в лицето му. Вече се владеех достатъчно, за да не го излижа с език. Погледнах го в очите и разбрах, че съм права. Той се боеше от смъртта и от онова, което щеше да бъде след нея.

— Какво би направил, за да спасиш себе си, Падма? Какво би дал? Кого би дал? — последният въпрос го прошепнах.

— Всичко — прошепна той в отговор.

— И всекиго ли? — попитах.

Той само ме погледна.

Жан-Клод се опита да седне, придържан от Ричард.

— Дуелът ще продължи, един от нас трябва да умре. Имаме право да настояваме да му се сложи край.

— Толкова ли си нетърпелив да умреш? — попита Странника. — Смъртта на един означава смърт на всички.

Той стоеше над нас, но малко встрани, сякаш се дистанцираше от нас — твърде кървавите, твърде примитивните, твърде смъртните.

— На този въпрос трябва да отговори Падма, не аз — каза Жан-Клод.

— Каква е твоята цена? — попита Падма.

— Никакви наказания за смъртта на Оливър. Той бе убит на дуел и толкова.

Жан-Клод се закашля, по устните му изби още кръв.

— Съгласен съм — рече Падма.

— Дадено — потвърди Странника.

— Никога не съм искала те да заплатят с живота си за смъртта на Земетръсеца — каза Ивет. — Съгласна съм.

— Земетръсеца си заслужаваше смъртта. Съгласен съм — присъедини се и Ашър.

Жан-Клод протегна ръка към мен.

— Да вървим, ma petite. Вече сме в безопасност.

Поклатих глава и целунах Падма по челото — нежно и целомъдрено.

— Обещах на Силви, че всички, които са участвали в изнасилването й, ще умрат.

Тялото на Падма се дръпна рязко, най-сетне някаква реакция.

— Ще получиш жената, но не и моя син.

— Съгласен ли си, Страннико? Ти, когото Лив сега нарича свой господар. Толкова лесно ли ще я дадеш?

— Ще го убиеш ли, ако откажа? — поинтересува се той.

— Дадох дума на Силви — отвърнах аз. И знаех, че това означава нещо за тях.

— Тогава Лив е твоя, можеш да правиш с нея, каквото намериш за добре.

— Господарю — каза тя.

— Млъкни! — рече Странника.

— Виждаш ли, Лив, те са просто чудовища.

Вгледах се в окървавеното лице на Падма и видях, че очите му се изпълват със страх, както вода изпълва чаша. Той се взираше в лицето ми и виждаше само пустота. Не за първи път исках да убия — не за отмъщение или безопасност, не и заради дадената дума, а просто защото можех да го направя. Защото за моята тъмна половина щеше да бъде удоволствие да смачка сърцето му и да гледа как черната му кръв изтича до последната капка. Би ми се искало да припиша това желание на мунина на Рейна, но не знаех със сигурност. Може би то беше изцяло мое и винаги е било такова. Но може и да е било желание на някое от момчетата. Не знаех, а и нямаше значение. Оставих Падма да го види, изписано на лицето ми, и на неговото лице, в очите му, се появи страх, защото той разбра.

— Трябва ми Фернандо — тихо казах аз.

— Той ми е син.

— Някой трябва да отговаря за неговите престъпления, Падма. Бих предпочела да е самият той, но ако не искаш да ми го дадеш, тогава ще взема теб вместо него.

— Не — рече Ивет. — Ние вече бяхме повече от щедри. Позволихме ви да убиете член на Съвета и да останете ненаказани. Върнахме ви вашия предател и нашата нова играчка. Нищо повече не ви дължим.

Погледнах Падма, но се обърнах към Странника:

— Ако бяхте само оскърбили вампирите в този град, тогава всичко щеше да е приключило и нищо повече нямаше да ни дължите. Обаче ние сме ликои, а не вампири. Вие призовахте нашата Гери и тя дойде при вас. Опитахте се да я пречупите и тъй като тя не ви се подчини, вие я измъчвахте. Измъчвахте я, макар и да знаехте, че тя няма да ви предаде ликоите. Обезчестихте я безпричинно, просто защото можехте да го направите. Обезчестихте я, защото не очаквахте разплата. Господарят на зверовете реши, че нашата глутница не заслужава внимание. Сметна ни за пешки в голямата игра.

Пуснах сърцето му, защото иначе мунинът щеше да го убие. Впих силата още по-дълбоко в него. Впих я рязко и бързо и той извика. Гидиън и Томас откликнаха като ехо на този вик. Падма се строполи по гръб на пода и аз се намерих отгоре му. Приповдигнах се, опирайки се с лакти на гърдите му, и възседнах тялото му.

— Ние сме Тронос Роке, народът на Скалистия престол, а не пешки.

Фернандо се свлече на колене извън кръга.

— Татко — повика той Падма.

— Неговият живот или твоят, Падма. Неговият или твоят.

Падма затвори очи и прошепна:

— Неговият.

— Татко! Не ме давай на нея. Не ме давай на тях!

— Имаме ли честната ти дума, че той е наш и можем да го накажем така, както намерим за необходимо, включително и със смърт? — попитах го аз.

— Имате я — кимна Падма.

Деймиън, Джейсън и Рафаел мигом обкръжиха Фернандо. Той простря ръка към баща си.

— Аз съм твой син!

Падма не го погледна. Дори когато слязох от него, той се завъртя настрани и беше почти с гръб към Фернандо.

Изтрих кръвта по брадичката си с опакото на дланта. Мунинът си тръгваше от мен, изчезваше постепенно. През цялото време усещах вкус на кръв. Обърнах се на хълбок и повърнах. Поради тази кръв второто идване на мунина не се оказа по-добро от първото.

Жан-Клод протегна ръка към мен и аз отидох при него. От съприкосновението с хладната му ръка ми стана по-добре. Не много, но донякъде. Ричард нежно докосна лицето ми. Оставих ги да ме затворят в кръга на ръцете си. Жан-Клод като че ли възстановяваше силите си от съприкосновението си с мен. Той седна малко поизправен.

Огледах се и видях, че Гидиън и Томас правят почти същото с Падма. Кръв течеше на всички, но само в очите на Падма имаше страх. Аз го бях тласнала към края на пропастта. Тласнала бях и двама ни. Ако и да съм правоверна католичка, в този момент не бях сигурна, че всички молитви „Аве Мария“ могат да изкупят онова, което ми се случваше напоследък.