Огнено жертвоприношение

22

Гласът на Жан-Клод се лееше към мен от моя телефон, в моя дом. Никога преди не беше ходил там.

— Какво се е случило, ma petite! Джейсън каза, че е спешно.

Аз му разказах за леопардлаците.

Той мълча толкова дълго, че се наложи да го повикам:

— Кажи нещо, Жан-Клод?

— Наистина ли възнамеряваш да изложиш всички ни на опасност заради спасяването на двама, единия от които никога преди не си виждала, а другия сама нарече нищожество?

— Не мога да ги изоставя, ако очакват от мен да им помогна.

— Ma petite, ma petite, твоето чувство, че noblesse oblige7, ти прави чест, но ние не можем да ги спасим. Утре вечер Съветът ще дойде за нас и може да не сме в състояние да спасим самите себе си.

— Да ни убият ли са дошли?

— Падма би ни убил, ако можеше. Но той е най-слабият в Съвета и според мен се бои от нас.

— Значи Странника е този, когото трябва да убедим.

— Не, ma petite. Съветът се състои от седем членове — винаги нечетно число, за да има кворум при гласуване. Да, Падма и Странника ще гласуват един против друг, това е така. От столетия е така. Но Ивет е тук и тя ще гласува вместо своя господар, Морт д’Амур. Тя ненавижда Падма, но мене ме ненавижда повече, струва ми се. Впрочем Балтазар може да настрои против нас Странника и тогава с нас е свършено.

— А останалите? И те ли са представители на някого?

— Ашър ще гласува от името на Бел Морт, Красивата смърт. От нея произлизаме и аз, и той.

— Той те мрази до смърт — рекох аз. — Изгубени сме.

— Мисля, че тези четиримата са избрани умишлено. Те искат да заема мястото в Съвета и да имам петия глас.

— Ако Странника гласува за теб, а Ивет ненавижда Падма повече, отколкото теб…

— ma petite, ако действам като пълноправен член на Съвета, те ще очакват да се върна във Франция и да заема мястото си.

— Във Франция ли? — учудих се аз.

Той се засмя и дори по телефона почувствах смеха му като топла милувка.

— Не ме плаши раздялата с нашия хубав град, ma petite. Искам да заема мястото, но не знам как ще го задържа. Ако нашият триумвират беше пълен, тогава щеше да е възможно, но само възможно, нашата сила да стресне бъдещите ми съперници, които ще поискат да ме извикат на битка.

— Искаш да кажеш, че без четвъртия знак нашият триумвират е безполезен?

Настъпи такова продължително и дълбоко мълчание, че аз казах:

— Жан-Клод!

— Тук съм, ma petite. Четвъртият знак няма да съживи нашия триумвират, докато Ричард не се излекува.

— От омразата си към мен?

— От ревността си към нас двамата, да, това също е проблем, но не е единственият, ma petite. Отвращението му към звяра в него толкова го е погълнало, че го е омаломощило. Охлаби само едно звено във веригата, и тя ще се скъса.

— Ти знаеше ли какво става в глутницата?

— Ричард забрани на вълците да разговарят с мен без неговото специално разрешение. Предполагам, че тази забрана се отнася и за теб. Той каза, че това изобщо не било моя работа.

— Учудвам се, че не застави Джейсън да ти разкаже всичко.

— Виждала ли си Ричард през последния месец?

— Не.

— Аз го видях. Той е на предела на силите си, ma petite. Това е ясно и без Джейсън да ми разказва. Всички виждат. И считат за признак на слабост тези негови терзания. А слабостта привлича върколаците, както кръвта привлича… вампирите. Рано или късно ще го призоват на бой.

— Двама ликои ми казаха, че според тях Ричард няма да се бие. Просто ще се остави да го убият. Ти вярваш ли, че така ще стане?

— Да се самоубие, като не се защитава… Хм — той пак помълча, после каза: — Не ми беше хрумвало такова нещо, иначе бих споделил с теб безпокойството си, ma petite. Не искам Ричард да пострада.

— Да, разбира се.

— Той е нашият трети, ma petite. В мой интерес е да бъде здрав и щастлив. Нужен ми е.

— Така, както и аз съм ти нужна — рекох.

Той се засмя. Смехът му беше нисък и дълбок и дори по телефона усетих как ме гъделичка по тялото.

— Oui, ma petite. Ричард не трябва да загине. Но за да се излекува от отчаянието, той трябва да се примири със звяра в себе си. В това не мога да му помогна. Опитвах се, но той не ме слуша и няма да ме послуша. Приема онази малка помощ, която му е нужна, за да не се вмъква в сънищата ти или ти в неговите, но не иска нищо друго от нас. Нищо друго не е съгласен да приеме.

— Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Нуждае се от твоето нежно състрадание, ma petite, а не от моето.

— Нежно състрадание ли?

— Ако ти можеш да приемеш звяра в него, да го приемеш напълно, това би означавало много за него.

— Не мога, Жан-Клод. Бих искала, но уви. Видях го как изяде Маркус. Аз…

Само веднъж бях виждала как Ричард се преобразява напълно. Той беше ранен след схватката си с Маркус и рухна върху мен. Бях като хваната в капан под него и не можех да се измъкна, докато се движеха и изменяха мускулите му, чупеха се и пак се срастваха костите, а кожата обрастваше с козина. От силата му потече прозрачна течност, която ме заля, една гореща вълна. Може би ако само го наблюдавах, всичко щеше да е по-иначе. Но аз бях под него, усещах как с тялото му се случват неща, които са непосилни за човешкото тяло… това беше прекалено. Ако Ричард беше устроил всичко по-иначе, ако наблюдавах преображението му спокойно, от разстояние, тогава може би, може би. Но то се случи така и аз не мога да го забравя. Когато затворя очи, все още виждам как човекът вълк откъсва червени, кървави парчета месо от тялото на Маркус.

Облегнах гръб на стената, стиснала слушалката. Поклащах се леко, спомнях си за Джейсън днес в коридора. С усилие на волята се принудих да спра. Исках да забравя. Да съумея да приема Ричард такъв, какъвто е. Но не можех.

— Зле ли ти е, ma petite?

— Не, всичко е наред.

Жан-Клод не започна да ме разпитва. Той наистина поумняваше, поне по отношение на мен.

— Не исках да те разстройвам.

— Направих за Ричард всичко, което беше по силите ми.

Казах на Жан-Клод какво съм рекла на върколаците.

— Изненадваш ме, ma petite. Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с ликоите.

— Не искам Ричард да умре от това, че съм разбила сърцето му.

— Ако загине, ще се чувстваш ли виновна?

— Аха.

Той дълбоко въздъхна в слушалката и аз се разтреперих, без сама да зная защо.

— Много силно ли искаш да помогнеш на леопардите?

— Що за въпрос?

— Важен въпрос. Какво си готова да рискуваш за тях? Какво би изтърпяла заради тях?

— Имаш нещо предвид ли?

— Падма може да освободи Вивиан, ако се съгласи да я замени с теб. Можем да им дадем Джейсън за Грегъри.

— Забелязвам, че не предлагаш себе си в замяна.

— Падма няма да ме поиска, ma petite. Той не харесва нито мъже, нито вампири. Предпочита партньорът му да бъде топъл и от женски пол.

— Тогава защо Джейсън?

— Върколак за леопардлак — тази размяна може да го устройва.

— Но не и мене. Няма да разменяме заложник за заложник, а пък аз не смятам да се оставя в ръцете на това чудовище.

— Ето, виждаш ли, ma petite. Не си съгласна да изтърпиш това. Няма да рискуваш Джейсън, за да спасиш Грегъри. Пак те питам, какво си готова да рискуваш?

— Живота си, но само ако шансът да оцелея, е голям. Никакъв секс, абсолютно никакъв. Никаква размяна на заложници, никакво насилие. Как ти се струват тези параметри?

— Падма и Фернандо ще бъдат разочаровани, но останалите може да се съгласят. Ще се постарая да се съобразя с ограниченията, които поставяш.

— Никакви изнасилвания, осакатявания, сношения, вземане на заложници. Това не ти ли връзва ръцете?

— Когато всичко свърши и останем живи, а Съветът си замине, аз ще ти разкажа много истории от живота си в двора, ma petite. Виждал съм сцени, които дори преразказани ще ти се сторят кошмарни.

— Приятно ми е да знам, че според теб ще оцелеем.

— Надявам се.

— Но не си сигурен.

— Нищо не е сигурно, ma petite, дори смъртта.

С това не можех да не се съглася. Пейджърът ми внезапно записука и от гърлото ми неволно се изтръгна звук. Нервна? Аз?

— Наред ли е всичко, ma petite!

— Пейджърът ми — погледнах номера. Беше Долф. — От полицията. Трябва да се обадя.

— Аз ще започна преговори със Съвета, ma petite. Ако поискат твърде много, ще оставя твоите леопарди там, където са сега.

— Падма ще убие Вивиан. Сега той мисли, че тя ми принадлежи. Би могъл да я убие и по-рано, но тогава би станало случайно. Ако не ги измъкнем, ще го направи нарочно.

— Толкова си сигурна само след една среща с него?

— Смяташ, че греша?

— Не, ma petite, мисля, че си напълно права.

— Тогава ги измъкни оттам, Жан-Клод. Направи всичко по силите си.

— Позволяваш ли ми да използвам името ти?

— Да — Пейджърът ми отново запищя. Долф — нетърпелив както винаги. — Трябва да тръгвам, Жан-Клод.

— Добре, ma petite. Ще преговарям от името на всички.

— Така направи — казах аз. — Почакай…

— Да, ma petite?

— Нали тази вечер не възнамеряваш да се върнеш в „Цирка“? Не искам да ходиш там сам.

— Ще използвам телефона, ако предпочиташ.

— Става.

— Нямаш им доверие.

— Не особено.

— По-мъдра си, отколкото е нормално за годините ти.

— По-подозрителна, искаш да кажеш.

— И това е вярно, ma petite. Ами ако не поискат да преговарят по телефона? — попита той.

— Тогава зарежи тази работа.

— Ти каза, че си готова да рискуваш живота си, ma petite.

— Не казах, че съм готова да рискувам твоя.

— О! — възкликна той. — Jet aime, ma petite.

— И аз те обичам — отвърнах.

Той пръв остави слушалката и аз набрах номера на полицията. Дано само Долф да ме търсеше за нещо рутинно. Да бе, как не.