Огнено жертвоприношение

53

Съветът си замина. Двама от членовете ни дадоха дума, че повече няма да ни безпокоят. Не съм сигурна дали им повярвах, но какво по-добро можеха да ни предложат? Ричард и аз редовно се срещаме с Жан-Клод и се учим да управляваме знаците. Все още не мога да контролирам мунина, но работя по това и Ричард ми помага. Стараем се да не се държим зле един с друг. Той замина извън щата до края на лятото, за да довърши дисертацията си по свръхестествена биология. Трудно е да се работи по знаците от такова голямо разстояние.

Той се е обърнал към тамошната глутница в търсене на възможни кандидатки за лупа. Не знам какво да мисля по този повод. Дори не съм сигурна, че Ричард ще ми липсва. По-скоро ще ми липсва не той, а глутницата, ликоите. Винаги можеш да си намериш друг приятел, но семейството, особено толкова странно, е рядък дар. Всички леопардлаци се присъединиха към мен, дори Елизабет. Каква изненада!

Те ме наричат своя Намир-Ра, кралица на леопардите. Аз и Тарзан, а, представяте ли си?

Предадох Фернандо и Лив на Силви. Ако все пак нещо остана от тях, то е само за спомен.

Натаниел поиска да се пренесе при мен. Аз плащам наема за квартирата му. Той е просто изгубен, ако няма кой да внася ред в живота му. Зейн, който се възстанови от огнестрелните си рани, казва, че Натаниел се нуждае от господар или господарка, че той е нещо като „домашен любимец“, тоест някой, който е на по-долно стъпало и от роба и който не може да бъде самостоятелен. Никога не бях чувала за такова нещо, но като че ли е вярно, поне в случая с Натаниел. Не, не знам какво смятам да правя с него.

Стивън се среща с Вивиан. Честно казано, бях започнала да подозирам, че Стивън си пада по момчета. Това иде да покаже колко съм наясно с нещата.

Ашър остана в Сейнт Луис. Тук, колкото и да е странно, той е сред приятели. Двамата с Жан-Клод си спомнят събития, за които аз само съм чела в историческите романи или съм гледала на кино. Предложих на Ашър да потърси пластичен хирург. Той ми отговори, че изгарянията са нелечими, защото са нанесени с осветен предмет. Казах му, че не пречи да се консултира със специалист. Когато той свикна с шокиращата мисъл, че модерната технология е в състояние да направи онова, на което не е способно чудесното му тяло, той се допита до лекарите. Те хранят надежда.

Жан-Клод и аз обновихме ваната в новия ми дом. Навсякъде бели свещи, чийто пламък се отразява от мократа му гола гръд, листенцата на две дузини червени рози се носят по водната повърхност — това намерих, когато веднъж се върнах вкъщи в три часа след полунощ. Забавлявахме се до зори, после го пъхнах в постелята си. И останах с него, докато топлината не напусна тялото му, а пък аз повече не издържах.

Ричард е прав. Не мога да се отдам напълно на Жан-Клод. Не мога да му позволя да пие кръвта ми. Не мога да деля истински леглото си с него. Колкото и да е прекрасен, той все пак е ходещ труп. Постоянно се старая да си затварям очите за всичко, което ми припомня този факт, например пиенето на кръв или ниската температура на тялото. Жан-Клод определено има ключ за моето либидо, но за сърцето ми… Може ли един ходещ мъртвец да има ключ за сърцето ми? Не. Да. Може би. Откъде да знам, по дяволите?