Огнено жертвоприношение

41

Когато пристигнахме, сградата все още димеше. Тънки сивкави струйки дим се издигаха от почернелите греди като миниатюрни привидения. По някаква прищявка на огъня високият купол на зданието беше останал непокътнат. На долните етажи беше изгоряло всичко, освен стените, които бяха буквално овъглени, но куполът се издигаше като бял морски фар над развалините. Сякаш огромен чернозъб великан беше отхапал голямо парче от зданието.

Пожарната кола беше преградила почти изцяло тясната улица. По асфалта се бе разляла вода, която образуваше плитко езеро. Пожарникари газеха през него и навиваха на раменете си километри шлангове. Един униформен полицай ни спря недалеч от местопроизшествието.

Спуснах стъклото и показах удостоверението си за самоличност — малка пластмасова карта с метална щипка. Изглеждаше представително, но не беше полицейска значка. Понякога полицаите ме пускаха, понякога отиваха да искат разрешение. Във Вашингтон отдавна се обсъждаше законопроектът на Брюстър, който щеше да даде на екзекуторите на вампири статус на федерални шерифи. Дори не знаех дали го искам. Значката сама по себе си не прави ченгето, но на мен лично би ми било приятно да имам значка и да я показвам.

— Анита Блейк и Лари Къркланд — при сержант Стор.

Полицаят погледна картата ми и се намръщи.

— Трябва да питам дали да ви пусна.

— Добре, ще почакаме тук — казах с въздишка.

Полицаят отиде да потърси Долф, а ние зачакахме.

— Обикновено спориш с тях — каза Лари.

— Те просто си вършат работата — свих рамене.

— Откога престана да роптаеш?

Погледнах го. Той се усмихваше и това го спаси от язвителния отговор, който вече ми беше на езика. А и беше приятно да се види, че в този момент изобщо е в състояние да се усмихва на нещо.

— Поомекнала съм. Е, и?

Той се ухили до уши — лайняно ухилване, би го нарекъл чичо ми. Сякаш ей сега ще каже нещо, което му е много смешно. Можех да се обзаложа, че на мен изобщо нямаше да ми бъде забавно.

— Влюбеността ти в Жан-Клод ли те прави по-мека, или редовният секс?

Усмихнах се мило.

— Като спомена за редовен секс, как е детектив Тами?

Той се изчерви пръв. Бях доволна.

Полицаят се връщаше при нас по мократа улица, съпроводен от детектив Тами Рейнолдс. Ах, животът е прекрасен.

— А, не е ли това твоята малка сладурана? — попитах аз.

Лари също я видя и лицето му пламна, стана по-червено дори от косата му. Сините му очи поизпъкнаха от усилието да си поеме дъх. Добре че беше поизтрил, всъщност поразмазал саждите по лицето си, иначе то щеше да изглежда като току-що насинено.

— Ти ще си мълчиш, нали? Тами никак не обича да я дразнят.

— Че кой обича?

— Извинявай — заговори той много бързо, докато още не бяха дошли при нас. — Повече няма да се повтори. Само не ме карай да се чувствам неловко пред Тами.

— Нима бих постъпила така с теб?

— В момент на гняв — отвърна той. — Анита, моля те, недей.

Полицаят и Тами вече бяха почти до колата.

— Добре, не ме настъпвай по мазола и всичко ще е наред — прошепнах аз.

— Дадено — рече той.

Свалих стъклото и се усмихнах.

— Детектив Рейнолдс, много се радвам да ви видя.

Рейнолдс свъси вежди, защото аз твърде рядко се радвах да я видя. Тя беше вещица и първият детектив със свръхестествени способности, превишаващи обикновената екстрасензорика. Но тя беше млада, талантлива, лъчезарна и съвсем малко прекаляваше с напъните да ми стане приятелка. Особено беше очарована от факта, че умея да съживявам мъртъвци. Искаше да знае всичко за това. Никоя друга вещица не ме е карала да се чувствам така идиотски. Повечето вещици са приятни и разбрани същества. Може би проблемът беше в това, че Рейнолдс беше вещица-християнка, член на сектата „Следовници на пътя“, чиито корени стигаха до гностицизма. Гностиците са приемали благосклонно почти всяка магическа способност. Те са били подложени на изтребление във времената на инквизицията, доколкото убежденията им не са им позволявали да бъдат излишно скромни и да крият способностите си, но все пак са оцелели. Фанатиците умеят да оцеляват.

Рейнолдс беше висока, стройна, с права кестенява коса, падаща на раменете, а очите й бих нарекла светлокафяви, но тя казваше, че са зелени. Сиво-зелени, с широк кафеникав кръг около зениците. Зелени очи имат котките, при хората рядко се срещат. Тя се бе опитала да се сприятели с мен, но тъй като не й разказах как се съживяват мъртъвци, беше превключила на Лари. Отначало и той не бе във възторг — по същите причини, по които и аз, но на мен тя не ми беше предложила секс. След това Лари буквално се хвърли в обятията й.

Бих изказала пред него недоволството си от избора му на приятелка, но и аз не бях образец за нравственост. Това, което не ми харесваше, не беше, че е вещица или ченге, а религиозният й фанатизъм. Но когато делиш леглото си с ходещ мъртвец, нямаш морално право да роптаеш.

Усмихнах й се приветливо.

Рейнолдс се намръщи още повече. Никога преди не бях показвала, че се радвам да я видя.

— И аз се радвам да те видя, Анита.

Поздравът й беше предпазлив, но като че ли искрен. Винаги готова да обърне другата буза. Истинска християнка.

Все по-често се питах дали аз съм добра християнка. Не се съмнявах в Господ, а в себе си. Извънбрачният секс с вампир беше поразклатил вярата ми в много неща.

Рейнолдс се наведе, за да надзърне през стъклото и да види Лари, който седеше на другата седалка.

— Здравей, Лари.

Усмивката й също беше искрена. Дори очите й засияха. Усетих вълните на желанието, ако не на любовта, излъчващия се от нея към него поток от топлина и се смутих.

Изчервяването вече беше изчезнало от лицето на Лари и сега то бе млечнобяло, осеяно на места с лунички като кафяви мастилени петънца. Той обърна към нея големите си сини очи и погледът му не ми хареса. Не бях сигурна, че от страна на Лари беше само желание. Може би и у Рейнолдс не беше това, но чувствата на Лари ме вълнуваха много повече.

— Детектив Рейнолдс — рече той.

Дали ми се беше сторило, или гласът му наистина бе станал малко по-дълбок? Едва ли.

— Лари — в тази единствена дума имаше толкова много топлина.

— Къде да паркираме? — попитах.

Тя премигна насреща ми, сякаш за миг беше забравила, че съм там.

— Където искате, може и тук, но малко по-назад.

— Чудесно.

Тя се отмести, за да мога да паркирам, но очите й нито за миг не се откъснаха от Лари. Може би все пак това беше нещо повече от похот. По дяволите!

Дръпнах ръчната спирачка. Лари внимателно откопча предпазния си колан, лицето му се разкриви в гримаса. Вече му бях помогнала на бензиностанцията.

— Да ти отворя ли вратата?

Той с мъка се обърна към вратата, като се стараеше да не движи торса си. Спря и се хвана за дръжката. Дишаше тежко.

— Да, моля.

На негово място бих отворила вратата сама, от чисто упорство. Явно Лари наистина беше по-умен от мен.

Отворих вратата и му подадох ръка. Аз дърпах, той се оттласкваше с крака и накрая успя да стане. Взе да се превива от болка и при това движение тя се усили още повече. Накрая се изправи, колкото можа, и се облегна на джипа, като се опитваше да си поеме въздух. Болката може да те остави без дъх.

Рейнолдс внезапно се оказа до нас.

— Какво се е случило?

— Разкажи й. Аз ще отида да поговоря с Долф.

— Добре — напрегнато каза Лари. Той имаше нужда да се натъпче с обезболяващи и да си легне. Може би все пак не беше много по-умен от мен.

Намирането на Долф не беше трудно. До него стоеше Пийт Маккинън. Все едно се приближавах към две неголеми планини.

Тъмният костюм на Долф изглеждаше току-що изгладен, бялата му риза беше безупречно чиста, вратовръзката плътно обгръщаше яката. Явно не бе прекарал дълго навън в тази жега. Дори Долф се поти.

— Анита — поздрави ме той.

— Долф.

— Госпожице Блейк, радвам се да ви видя отново — каза Пийт Маккинън.

— Приятно е да чуя, че някой се радва да ме види — усмихнах се аз.

Дори да схвана насмешката, Долф не й обърна внимание.

— Всички те очакват.

— Долф никога не е бил многословен — рече Пийт.

— Добре че в това няма нищо лично — усмихнах се.

Долф ни погледна намръщен.

— Ако сте свършили, имаме много работа за вършене.

С Пийт се спогледахме ухилени и последвахме Долф по мократа улица. Приятно ми беше, че отново съм с кецовете си. В подходящите обувки мога да ходя не по-бавно от всеки мъж.

Някакъв висок, слаб пожарникар ме следеше с поглед, докато крачех през улицата. Той беше с шлем и куртка в юлската жега. Други четирима се бяха съблекли по тениски и гумени панталони. Някой ги беше облял с вода и приличаха на участници в конкурс „Мистър мокра фланелка“. Всички пиеха минерална вода с такова настървение, сякаш животът им зависеше от това.

— Да не би оттук да е минала цистерна с минерална вода, или това е някакъв тайнствен професионален ритуал след загасяване на пожара? — попитах аз.

— Ужасно горещо е, когато се бориш с пожар в пълно снаряжение — отговори ми Пийт. — Организмът се обезводнява. Трябва да се наваксва загубата на вода и соли, за да не пукнеш от жега.

— Ясно — рекох.

Пожарникарят, който навиваше шланга, дойде при нас. Изпод шлема надникна триъгълник нежно лице. Оказа се жена. Ясните й сини очи се впериха в мен, тя някак сърдито вдигна брадичката си. Държеше се предизвикателно. Симптомите ми бяха познати, защото и аз често се държах така. Помислих да й се извиня, че я сметнах за мъж, но не го направих. Не беше изключено да се почувства засегната.

Пийт ме представи на високия мъж.

— Това е капитан Фултън, командващ операцията.

Протегнах му ръка, докато той все още мислеше дали да ми подаде своята. Ръката му беше широка, с изпъкнали кокалчета. Хвана моята така, сякаш се боеше да не я стисне твърде силно, и я пусна почти незабавно. Сигурна бях, че не е във възторг от наличието на жена пожарникар сред хората му. Той ми я представи.

— Ефрейтор Такър.

Тя ми подаде ръка. Ръкостискането й беше доста твърдо, а погледът толкова открит, че беше почти агресивен.

— Приятно ми е, че понякога не съм единствената жена на местопрестъплението — усмихнах се аз.

Тя се поусмихна, кимна едва-едва и отстъпи назад, за да даде възможност на капитана да действа.

— Запозната сте с работата при пожар, нали, госпожице Блейк?

— Не много добре.

Той се намръщи, че го поправям. Долф, застанал до мен, недоволно запристъпя от крак на крак. Лицето му не изразяваше нищо, но аз почувствах, че иска да не съм толкова заядлива. Кой, аз ли?

Ефрейтор Такър ме гледаше с широко отворени очи и напълно сериозно изражение, но се виждаше, че едва се сдържа да не се засмее.

Към нас се приближи още един пожарникар. Мократа му фланелка беше прилепнала към корема, който определено се нуждаеше от доста коремни преси, но човекът все пак не беше неприятен наглед. Висок, широкоплещест, светлокос и изглеждаше така, сякаш му липсваше само дъска за сърфинг под мишницата или се канеше да отиде на гости на Барби в нейния дом-мечта в Малибу. На усмихнатото му лице имаше петно от сажди, а очите му бяха зачервени. Той ми протегна ръка, без да дочака да го представят.

— Аз съм Рен.

Не каза званието си, а само името. Самоуверен младеж.

Той задържа ръката ми малко по-дълго, отколкото бе необходимо. Не ми беше неприятно, а просто интересно.

Сведох поглед. Не от смущение, а защото някои мъже погрешно приемат открития поглед за насърчение. Вече ми стигаха проблемните мъже, за да добавя към тях и влюбен пожарникар.

Капитан Фултън погледна навъсено Рен.

— Имате ли някакви въпроси, госсспожице Блейк?

Той произнесе „госпожице“ така, сякаш „с“-то беше тройно.

— Имате цял сутерен с вампири, които трябва да спасите, без да ги излагате на слънце и без някой от вашите хора да бъде ухапан, нали?

Той ме гледа една-две секунди.

— Да, в това е същността на работата.

— Защо просто не ги оставите, докато се смрачи напълно? — попитах аз.

— Подът може да се срине всеки момент — отвърна той.

— Тогава те ще бъдат изложени на слънце и ще загинат — заключих аз.

Той кимна.

— Долф каза, че са покрили с одеяла един вампир и са го откарали в болницата. Затова ли смятате, че и другите може да не са в ковчезите си?

Той премигна.

— Има и един вампир на стълбището. Той е… — Фултън сведе поглед, а когато отново го вдигна рязко, в него се четеше гняв. — Виждал съм жертви на пожар, но нищо подобно на това.

— Сигурен ли сте, че е вампир?

— Да, защо?

— Вампирите, изложени на слънце или попаднали в огън, обикновено изгарят напълно, остават само дребни парчета кости.

— Ние го заляхме с вода — каза Рен. — Отначало го помислихме за човек.

— Какво промени мнението ви? Негов ред беше да извърне очи.

— Той се раздвижи. Изгаряне от трета степен, виждаха се хрущялите, мускулите и костите, а той протягаше ръка към нас — капитанът пребледня. — Никой човек не би бил в състояние да прави това. Продължихме да го обливаме с вода, мислехме, че ще ни се удаде да го спасим, но той престана да се движи.

— И вие решихте, че е мъртъв? — попитах аз.

Те се спогледаха.

— Искате да кажете, че може да е жив? — попита капитан Фултън.

Свих рамене.

— Никога не подценявайте издръжливостта на вампирите, капитане.

— Трябва да се върнем и да го закараме в болницата — каза Рен и се обърна, сякаш се канеше да тръгне към сградата. Фултън го хвана за ръката.

— Вие можете ли да определите дали вампирът е жив, или мъртъв? — попита капитанът.

— Мисля, че да.

— Мислите?

— Никога не съм чувала за вампир, оцелял от пламъците. Така че да, мисля, че мога да определя. Ако кажа друго, ще излъжа. Старая се да не лъжа, когато въпросът е важен.

Той кимна отсечено два пъти, сякаш мнението му за мен се подобри.

— Подпалвачът е полял с бензин целия под, по който ще вървим сега, а когато слезем в подземието, този под ще бъде над нас.

— Е, и?

— Подът няма да издържи, госпожице Блейк. Ще взема само доброволци за тази работа.

Погледнах сериозното му лице.

— Колко скоро ще се срути подът?

— Няма как да се разбере. Честно казано, аз съм изненадан, че още не е рухнал.

— Тук се помещава „Църквата на вечния живот“. Ако подземието е като онова, което видях неотдавна, значи таванът му е бетонен, със заякчени стоманени греди.

— Това вероятно обяснява защо не е рухнал — рече Фултън.

— Значи сме в безопасност, така ли? — попитах аз. Фултън ме погледна и поклати глава.

— От високата температура бетонът може да се напука, а металните греди да се огънат.

— Значи все пак може да се срути? — казах аз.

— Право върху нас, когато влезем — кимна той.

Удивително.

— Хайде, да действаме.

Фултън сграбчи ръката ми и я стисна доста силно. Аз го погледнах втренчено, но той не се смути и не ме пусна.

— Разбирате ли, че може да бъдем погребани живи там долу или смачкани до смърт, или дори да се удавим, ако има достатъчно вода?

— Пуснете ръката ми, капитан Фултън — гласът ми беше тих, спокоен, без гняв. Точка в моя полза.

Фултън ме пусна и отстъпи назад. В погледа му се прокрадна безумие. Той беше силно притеснен.

— Просто искам да разберете какво може да се случи.

— Тя разбира — рече Долф.

Хрумна ми нещо.

— Капитан Фултън, какво изпитвате, когато изпращате свои хора да спасят с риск за живота си група вампири?

Нещо се мярна в тъмните му очи.

— Законът гласи, че те са хора. Не бива да се изоставят хора, изпаднали в беда или попаднали в капан.

— Но? — подсказах аз.

— Но моите хора са ми по-скъпи от банда трупове.

— До не много отдавна аз бих се съгласила с вас.

— Какво ви накара да промените становището си? — попита Фултън.

— Срещнах твърде много хора, които бяха не по-малко чудовищни от всички чудовища. Може би не толкова страшни, но също толкова зли.

— Полицейската работа руши вярата в хората — каза детектив Тами.

Тя и Лари най-накрая се бяха добрали до нас. Той се беше влачил доста дълго. Твърде тежко ранен беше, за да настоява да слезе в подземието. И слава Богу.

— Аз ще отида, защото на мен това ми е работата, но не е задължително да ми харесва — каза Фултън.

— Добре, но ако влезем вътре, трябва да приключим операцията преди настъпването на нощта, защото иначе ще се окажем в подземие, пълно с новоприети вампири без наставник, които може да не владеят напълно глада си.

Очите му се разшириха и забелиха. Бих се обзаложила на доста прилична сума, че Фултън имаше сметки за уреждане с вампири. По шията му нямаше белези, но това нищо не доказваше. Каквото и да показват по филмите, вампирите невинаги пият кръв от шията. И на много други места по тялото кръвта тече близо до кожата.

Леко докоснах ръката му. Мускулите му вибрираха от напрежение като силно изопнати струни.

— Кого сте загубили?

— Какво? — той сякаш не можеше да фокусира погледа си върху мен.

— Кого ви отнеха вампирите?

Накрая тъмните му очи се фокусираха. Страшните картини, които току-що си беше представил, изчезнаха. Изражението на лицето му стана почти нормално, когато той каза:

— Жена ми и дъщеря ми.

Очаквах да каже още нещо, ала мълчанието ни обгърна като дълбоко езеро, изпълнено с ужаса, прозвучал в тези думи. Жена и дъщеря. И двете изгубени. Не — отнети от вампири.

— И сега вие трябва да отидете в мрака и да спасите някакви кръвопийци, като изложите на риск себе си и своите хора. Това наистина е мерзко.

Той дълбоко вдиша през носа и бавно издиша. Наблюдавах как си възвръща самообладанието, как възстановява къс по къс вътрешната си защита.

— Когато разбрах какво е вътре, ми се прииска да оставя сградата да изгори.

— Но не я оставихте — казах аз. — Свършихте си работата.

— Работата не е довършена — тихо рече той.

— Животът е гадно нещо — отбелязах аз.

— И свършва със смърт — довърши вместо мен Лари.

Обърнах се към него намръщена, но не намерих думи да му възразя. Днес той беше прав.