Огнено жертвоприношение

16

Хлад повя над жегата. Ветрец, прохладен и успокояващ като смъртта, облъхна кожата ми. Той отметна назад косите ми. Изпълни ме благодатна прохлада. Ръцете на Жан-Клод галеха раменете ми. Беше коленичил на пода и ме държеше в прегръдките си. Не помнех как съм паднала. Кожата му беше студена при допир. Разбрах, че някак отдава добитата с труд топлина. Отдава я, за да потуши огъня.

Ужасното притискане вътре в мен отслабна и изчезна, сякаш вятърът на Жан-Клод беше угасил огъня на Падма. Но това му бе струвало скъпо. Почувствах как ритъмът на сърцето му се забавя. Кръвта във вените му течеше все по-бавно. Топлината, имитираща живот, напускаше тялото му и на нейно място се настаняваше смъртта.

Обърнах се в прегръдките му, за да мога да виждам лицето му. То беше бледо и невъзмутимо и нищо в него не издаваше какво му бе струвало моето спасяване.

Хана се обърна към нас. Насиненото й лице беше напълно спокойно.

— Приеми моите извинения, Жан-Клод. Моят съотечественик отвърна на дързостта на твоя слуга по собствена инициатива.

Уили се отдръпна на крачка от Хана, клатейки глава.

— Бъди проклет, бъди проклет!

Сивите очи на Хана гневно се извиха към него.

— Не ме предизвиквай, нищожество! Не е възможно да ме оскърбиш и да останеш жив, просто не е по силите ти.

— Уили — каза Жан-Клод. В тази дума нямаше сила, а само предупреждение, но то беше достатъчно. Уили отстъпи назад.

Жан-Клод погледна Странника в новото му тяло.

— Ако той беше убил Анита, аз щях да умра заедно с нея. Затова ли дойдохте? Да ни убиете?

— Кълна се, че не.

Докато бе в тялото на Уили, Странника се движеше плавно, а на високите токчета на Хана походката му стана тромава. Не падна, но и не тръгна с лекота. Това беше почти трогателно несъвършенство.

— Като доказателство за искреността ми — поде той, — върни си топлината от своя слуга. Няма да ти пречим.

— Той ме изгони! — възрази Падма. — Защо му позволяваш да стане отново силен?

— Страх те е — отбеляза Странника.

— Не ме е страх от него — рече Падма.

— Тогава не му пречи.

Прислоних се на гърдите на Жан Клод, като допрях лице о коприненото жабо на ризата му. Сърцето му бе спряло да бие. Той дори не дишаше. Твърде много сили бе изхабил.

Защитена от ръцете на Жан-Клод, наблюдавах Падма и разбирах, че съм готова да го убия. Знаех, че той иска смъртта ни. Чувствах го. Вампир с такава сила не може чак дотам да загуби самообладание. Той едва не ме уби, едва не ни уби и двамата. Така щеше да нагласи всичко, че да изглежда като нещастен случай. Глупости!

Браунингът лежеше на пода, там, където го бях изпуснала, но вече бях изпробвала силата на Падма. Среброто можеше и да не го убие, а не беше добре да бъде само ранен. Или го убий, или не го закачай — така се постъпва с всеки едър хищник. Не се захващай, ако не можеш да свършиш работата до края.

— Нахрани се от своя слуга — каза Падма. — Няма да ти преча. Странника така поиска — в последните думи се прокрадна язвителност. Въпреки че беше член на Съвета, Падма се боеше от Странника, иначе щеше да спори повече с него. От един народ, но не равни.

Аз коленичих и здраво стиснах ръцете на Жан-Клод през грубата дантела на ризата и блестящия плат на сакото му. Ръцете му бяха успокояващо твърди, истински.

— Какво…

Той нежно постави пръсти на устните ми.

— Не кръв ми е необходима, Падма. Нуждая се от топлината й. Само нисшите господари пият кръв от слугите си.

Лицето на Падма се беше превърнало в непроницаема маска.

— Не си се отучил от навика си да оскърбяваш без обиди, Жан-Клод.

Вдигнах очи към Жан-Клод. Дори и коленичил, той беше по-висок от мен. Гласът му се вряза в ума ми:

— Никакви въпроси, ma petite, иначе те ще разберат, че ти не си всецяло моя.

Тъй като имах много въпроси, думите му никак не ми харесаха. Но ако не биваше да задавам директни въпроси, можех да пробвам други начини.

— Дали за да затупти отново нечие сърце, този Зверски господар трябва да впие зъби в него?

— Oui, ma petite.

— Колко… вулгарно! — казах аз. Това беше едно от най-цивилизованите оскърбления, които съм изричала през живота си. Обаче даде резултат.

Падма изсъска срещу нас:

— Не изпитвай търпението ми твърде дълго, Жан-Клод! Странника не е ръководител на Съвета. Имаш достатъчно много врагове, та гласуването да не е в твоя полза. Ако ме принудиш, ще поискам гласуване.

— По какъв въпрос? — попита Жан-Клод. — Странника даде дума, че не сте дошли тук да ме убиете. Какъв друг въпрос ще поставиш на гласуване, Господарю на зверовете?

— Хайде стига, Жан-Клод — Падма изрече тези думи с нисък глас, подобен повече на ръмжене на звяр, отколкото на човешка реч.

Жан-Клод ласкаво докосна лицето ми, като го обърна към себе си.

— Да покажем на Господаря на зверовете как се прави това, ma petite.

Всъщност предложението му не ми хареса. Но бях убедена в едно: на Жан-Клод му бе необходимо да си възвърне силата. В такова опустошено състояние той нямаше да е способен да повтори трика с изгонването на член на Съвета.

— Хайде — рекох аз. Трябваше да му имам доверие. Да съм сигурна, че няма да ми причини болка, че няма да стори нищо ужасно или срамно. Но осъзнах, че не му вярвам. Колкото и да обичах тялото му, аз знаех, че той е друг. Онова, което считаше за нормално, не беше непременно такова.

Той се усмихна.

— Ще се окъпя в твоята топлина, ma petite. Обгърни ме и остани така, докато сърцето ми започне да бие само за теб. Дъхът ми ще се стопли от целувката ти.

Той обхвана лицето ми със студените си длани и ме целуна.

Устните му бяха кадифени, докосването им леко и гальовно. Ръцете му се плъзнаха по страните ми, пръстите му преминаха през косите ми, масажираха кожата на главата. Той целуна челото ми и потръпна.

Опитах се да го целуна отново, но той се дръпна назад.

— Помни, ma petite, мястото от твоето тяло, което се докосне до мен твърде силно, ще стане безчувствено. Не искам тази нощ устните ти да изгубят сладостта си.

Притихнах в прегръдките му, замислена над думите му. Докосване на телата, може би, но само на голо. Но ако докосването бъде твърде силно или твърде дълго, кожата ми ще стане безчувствена, но само за тази нощ. Жан-Клод много добре умееше да съобщава информация така, сякаш не казва нищо особено. Колко ли често му се е налагало да го прави преди?

Той смъкна палтото от раменете ми почти до талията. Ръцете му се движеха по кожата ми, пръстите разтриваха мускулите. Ръцете му бяха топли. Галеше ме над палтото, целуваше ме съвсем леко по шията, потриваше с лице нея и бузата ми.

Изхриптя отчетливо и се дръпна от мен. Поставих ръка на сърцето му, но то не биеше. Погалих лицето му, опитах се да напипам пулса на шията. Нищо. Прииска ми се да попитам къде грешим, но не се реших. Не ми се щеше негодниците да разберат, че такива неща не ни се случват често. Секс правехме, но вампирските мерзости успявах да избягвам.

Той започна да разкопчава ризата си.

Аз го гледах, леко ококорена.

Той оголи част от корема си.

Аз просто гледах оголената кожа.

— Какво? — попитах го.

— Докосни ме, ma petite.

Бегло погледнах зяпащите ни вампири и поклатих глава.

— Никакви ласки пред очите на лошите.

— Мога просто да ти взема кръв, ако така предпочиташ — тихо каза Жан-Клод с такъв тон, сякаш го правехме всяка нощ. Всъщност се беше случвало два пъти по наша воля. Веднъж — за да му спася живота. Втория път — за да спася него и Ричард. Не исках да дарявам кръв. Понякога ми се струваше, че за вампира даването на кръв е акт по-интимен и от секса, и това бе другата причина да не ми се иска да го правя пред зрители.

Гледах Жан-Клод и чувствах, че ме обзема яд. Той искаше от мен да извърша нещо толкова интимно пред очите на непознати. Това не ми беше по вкуса и той го знаеше. Тогава защо не ме предупреди? Наистина ли смяташе, че тази нощ няма да ни се наложи да се занимаваме с това?

— Тя ти е ядосана — рече Падма. — Наистина ли е толкова сдържана? — той звучеше скептично. — Или всъщност не можеш да правиш онова, с което се хвалеше?

Тялото на Хана стоеше разкрачено и се стараеше да запази равновесие на непривичните високи токчета.

— Ти слаб като Падма ли си? Просто един обикновен кръволок? — Странника поклати глава и косата на Хана се разпиля по раменете на разкъсаната й рокля. — Защо блъфираше, Жан-Клод?

— Вървете по дяволите всички! — казах аз, после пъхнах ръце под ризата на Жан-Клод и ги задържах върху корема му. Той беше студен. Измъкнах ризата от панталона му — не особено нежно, и прокарах ръце по кожата му. Разтрих с пръсти мускулите по гърба му и почувствах как от шията към лицето ми се надига топлина. При други обстоятелства, в тишината на спалнята, това можеше да има последствия. А сега просто бях смутена.

Жан-Клод отмести ръцете ми.

— Внимателно, ma petite, иначе ръцете ти ще изтръпнат.

Пръстите ми бяха толкова студени, сякаш бях излязла без ръкавици в мразовит ден. Гледах го една-две секунди и не можех да намеря думи.

— Ако не бива да те докосвам с ръце, тогава какво да използвам?

Падма веднага предложи вариант, доста красноречив, и аз насочих пръст към него.

— Ти не се меси!

Той се засмя.

— Тя наистина се смущава. Колко интересно! Ашър разправяше, че преди да те срещне, била девствена. Едва сега повярвах.

Аз наведох глава. Не исках да отговоря. Не бях длъжна да разказвам пред Съвета на вампирите своята сексуална биография.

Пред погледа ми се мярна ръката на Жан-Клод. Той не ме докосна, но дори движението на ръката му ме застави да го погледна в очите.

— Не бих те молил за това тук и сега, ако не беше необходимо. Повярвай ми.

Гледайки го в очите, в тези сини очи, аз му повярвах. Глупаво, но вярно.

— Какво искаш да направя?

Той постави пръсти над устните ми, толкова близо, че ако си поемех въздух, щеше да ме докосне.

— Използвай прекрасните си устни, за да разбудиш сърцето ми. Ако връзката ни е толкова крепка, колкото си мисля, ma petite, би трябвало да се получи.

Въздъхнах и вдигнах ризата му. Когато бяхме сами, обичах да прокарвам език по кръстообразния белег от изгаряне на гърдите му. Но сега не бяхме сами. По дяволите!

Притиснах устни към прохладната кожа на корема му и направих с език бърза, влажна пътечка по гърдите му.

Той рязко, със свистене си пое дъх. Как е възможно да диша, когато сърцето му не бие? Нямах отговор, но бях виждала същото и преди — вампири, които дишаха, но нямаха пулс.

Плъзнах език по гладкия кръстообразен белег и поставих целувка над сърцето. Устните ми изстинаха, но не усетих хапещия студ на зимата. Стана точно така, както ми каза Жан-Клод. Тялото му си открадваше топлина от моето. От мен към него течеше живот.

Отдръпнах се, все още застанала на колене, и заоблизвах устните си, тъй като не ги чувствах.

— Как беше?

Той се засмя и звукът се плъзна надолу по гърба ми като бучка лед, която бяха прокарали с натиск по кожата до долния край на гръбнака ми.

Потреперих.

— Виждам, че ти е по-добре.

Той внезапно ме сграбчи за бедрата и ме вдигна. Аз извиках от изненада и се хванах за раменете му, за да запазя равновесие. Жан-Клод обгърна краката ми и ме загледа изотдолу. В зениците му горяха ярки сини пламъчета.

Почувствах, че сърцето му бие в гърлото ми. Кръвта му бързо течеше през тялото ми. Жан-Клод ме остави да се изплъзна бавно от ръцете му.

— Целуни ме, ma petite, целуни ме така, както само ние умеем да се целуваме. Аз пак съм топъл и безопасен.

— Топъл да, но безопасен никога не си — взех да го целувам над челото, там, където започваше косата, и продължих да го целувам, докато се изсулвах надолу в обятията му. И той ме целуваше така, сякаш искаше да ме изяде, започвайки с устните. Зъбите му се притискаха твърдо и остро и трябваше да се дръпна, за да не ми пусне кръв. От целувката останах без дъх, разтреперана, но не от студ.

Забелязах, че Жан-Клод е замаян от моята топлина. Почувствал се беше добре не само телом. Той умееше да превръща необходимостта в приятно изживяване.

— Сега, когато си възстановил силите си напълно — заговори Странника, — аз ще те оставя. Успя да изгониш Падма без моя помощ и отново можеш да се защитаваш сам.

— Той победи и теб — гневно отсече Падма.

Лицето на Хана се обърна към него.

— Да, той успя. Не съм и очаквал друго от Господаря, който победи Земетръсеца. И той стори онова, на което ти не си способен. Възвърна си топлината чрез своя слуга, без да й пуска кръв. Като всеки истински Господар.

— Стига! — изръмжа Падма. Наистина се беше разлютил. Явно потребността от вземане на кръв от слугата се считаше за проява на лош вкус. — Наближава краят на нощта. Сега, когато си възвърна напълно силата, Жан-Клод, потърси своите поданици. Провери кой няма да отвърне на твоя зов.

— Оставям ви, Жан-Клод. Ще ви почакам отвън — тялото на Хана изведнъж грохна. Уили я подхвана и внимателно я положи на пода.

— Търси, Жан-Клод, търси своите хора — каза Падма.

Жан-Клод стана и ме повлече със себе си. Зениците му плуваха през искристата синева на очите, възвърнали обичайния си цвят. Той гледаше покрай мен, покрай Падма. Надали виждаше нещо в стаята. Силата му пълзеше от ръцете му по кожата ми. Но ако не го докосвах, нямаше да почувствам нищо. Някакво едва доловимо потрепване на енергия, сякаш беше сторил нещо съвсем дребно.

Той премигна и погледна Падма.

— Деймиън.

Деймиън беше един от лейтенантите на Жан-Клод. Той бе като Лив, която беше с петстотин години по-възрастна, но никога нямаше да стане Господар.

Деймиън беше на повече от хиляда години, но и той никога нямаше да се сдобие с този ранг. За такава впечатляваща възраст той бе придобил твърде малко сила. Но да не ме разберете погрешно. Той беше силен. За петстотингодишен вампир силата му би била внушителна. Но за хилядолетен той бе просто младенец. Опасен и месояден младенец, но все едно: Деймиън вече беше насъбрал цялата сила, която щеше да има някога. Дори да доживееше момента, когато Слънцето избухне и погълне Земята, той нямаше да стане по-силен, отколкото е бил вчера вечерта.

Той бе един от малкото вампири, които успяха да ме заблудят относно възрастта си. Сбърках, като намалих с повече от петстотин години истинската му възраст, защото по онова време съдех по силата и едва бях започнала да разбирам, че тя не е нито единствен, нито верен признак за преценяване на възрастта.

Жан-Клод беше откупил свободата му от неговия предишен господар и го бе направил свой заместник.

— Какво си направил с Деймиън? — попита Жан-Клод.

— Аз ли? Нищо — усмихна се Падма и хвана Вивиан за ръката. — Но той мъртъв ли е? На този въпрос може да отговори само Господарят му — и се отдалечи по коридора, като водеше за ръка леопардлака. Вивиан се обърна и ме погледна с разширени от страх очи, докато се изгубиха от погледа ми. Черният леопард остана да лежи и да ме наблюдава.

— Как си могла да ги предадеш на това чудовище? — попитах аз, почти без да мисля, едва ли не инстинктивно.

Тя изръмжа, замърда опашка.

— Ти си слаба, Елизабет. Габриел го знаеше и те презираше за това.

Тя нададе подобен на кашлица рев. И той беше прорязан като с нож от гласа на Падма:

— Елизабет, веднага при мен, иначе много ще се ядосам!

Леопардът изръмжа за последен път срещу мен и се отдалечи с тихи стъпки.

— Габриел ти е казал, че тя е слаба, така ли, ma petite?

Поклатих глава.

— Тя нямаше да ги доведе тук, ако беше поне малко по-силна. Той я повика и тя дойде, но трябваше да бъде сама.

— Може би е направила всичко, което е било по силите й, ma petite.

— Значи не са й стигнали.

Погледнах Жан-Клод и видях преднамерената безизразност на лицето му. Тялото му беше неподвижно, спокойно. Поставих ръка над сърцето му. То туптеше.

— Мислиш, че Деймиън е мъртъв? — попитах аз.

— Знам, че е мъртъв — отвърна Жан-Клод, вгледан в мен. — Въпросът е дали това е необратимо.

— Мъртвият си е мъртъв — казах аз.

Той се засмя и ме притисна към себе си.

— Ти, ma petite, би трябвало да знаеш по-добре от всички, че това не е така.

— Ти, струва ми се, каза, че тази нощ те не могат да ни убият.

— Така предполагах.

Страхотно! Всеки път, когато си помисля, че вече съм разбрала правилата, те се променят. И защо тези дяволски правила като че ли винаги се променят към по-лошо?