Огнено жертвоприношение

49

Някогашната тронна зала на Николаос, която по-късно беше гостна на Жан-Клод, бе превърната в банкетна зала. Отнякъде бяха намерили маса, дълга повече от три метра. Виждаха се само краката й с гравирани тежки лапи с нокти и релефни лъвски глави. Тя беше покрита с плътна златотъкана покривка, която блестеше от светлината на поставените върху нея свещи. Ако възнамеряваха да ни гощават на нея, аз през цялото време бих се бояла да не я изцапаме, но на масата нямаше храна. И столове нямаше, нито чинии. Имаше бели ленени салфетки в златни колелца, кристални бокали и един много голям котлон със син газов пламък под блестящата му повърхност. Над масата висеше мъж, привързан за китките. Краката му безпомощно се клатушкаха точно над котлона. Той се казваше Ърни. Мускулестото му тяло беше голо от кръста нагоре, около устата му беше намотана кърпа, прихванала и част от дългата му коса, вързана на конска опашка. Косата беше обръсната на слепоочията, обаче не Съветът беше направил това като вид мъчение, а самият той. Този човек беше един от най-новите привърженици на Жан-Клод. Беше дошъл неотдавна при него, бе поискал да стане вампир и преминаваше през нещо като период на чиракуване, работеше като момче за поръчки. Сега изглежда щеше да послужи за мезе преди вечерята.

До мен стояха Жан-Клод и Ричард, а зад нас — Джамил, Деймиън, Джейсън и, колкото и да е странно, Рафаел. Господарят на плъховете бе настоявал да дойде с нас и аз не бях възразила твърде сериозно. Бяха позволили на всеки да си вземе по един човек плюс Джейсън. Ивет изрично беше настояла той да присъства. Вземайки го със себе си, имахме един върколак в резерв, но сините му очи бяха твърде опулени, а дишането му твърде учестено. Ивет напълно съответстваше на представата на Джейсън за ада и този ад му изпрати покана.

Ърни гледаше към нас, риташе с крака и се опитваше да каже нещо през кърпата, като че ли „свалете ме“, но не бих се обзаложила.

— Какво значи всичко това? — попита Жан-Клод. Гласът му изпълни огромната зала със свистене и тътен, после се върна, оттласнат от сенките, с рязко, съскаво ехо.

От отсрещния коридор излезе Падма. Костюмът му блестеше не по-слабо от покривката и със същия златист блясък. Той дори си беше сложил златист тюрбан с фазанови пера и сапфир, по-голям от палеца ми. Приличаше на актьор, който се е явил на кастинг за ролята на махараджа.

— Ти не прояви към нас никакво гостоприемство, Жан-Клод. Малкълм и неговите хора ни нагостиха. Но ти, Господарят на града, не ни предложи нищо — той посочи към Ърни. — Този влезе тук без разрешение. Каза, че е твой.

Жан-Клод се приближи до масата така, че да вижда лицето на Ърни.

— Върнал си се от къщи два дни по-рано. Следващия път, ако има следващ път, първо позвъни.

Ърни впери в него безумен поглед, измуча нещо през кърпата и така зарита с крака, че започна да се люлее.

— Ако се напрягаш, раменете ще те заболят още по-силно — каза му Жан-Клод. — Успокой се.

След тези негови думи Ърни постепенно се отпусна. Жан-Клод прикова погледа му и успя, ако не да го приспи, то поне да го успокои. Напрежението напусна тялото му и той загледа Жан-Клод с празни, изпълнени с очакване очи. Поне беше престанал да се страхува.

Гидиън и Томас се приближиха към Падма и застанаха от двете му страни. Томас беше в парадна униформа, с лъснати до блясък ботуши, като черно огледало. Носеше бял шлем, с дълъг пискюл, вероятно от конски косъм. Червен мундир, пиринчени копчета, бели ръкавици и дори сабя на кръста.

Гидиън беше почти гол, само с едни бели прашки. Почти цялата му шия беше скрита от тежък златен нашийник с инкрустирани дребни диаманти и едри изумруди, а около него се спускаше прилежно разресаната му коса. Към нашийника бе прикачена верижка, другият край на която беше в ръцете на Томас.

Падма протегна ръка и Томас му подаде верижката. Томас и Гидиън дори не си размениха погледи. Явно вече бяха гледали това шоу.

Единственото, което ме възпря да не изкажа някаква язвителна забележка, беше това, че бях обещала на Жан-Клод тази вечер да го оставя да говори от името на всички. Той се боеше да не ядосам някого. Кой, аз ли?

Жан-Клод заобиколи масата. Ние с Ричард отстъпихме две крачки зад него, като огледално отражение на Падма и неговия зверилник. Тази символика не убягна от ничие внимание. Само че аз и Ричард се преструвахме, а другите — едва ли.

— Доколкото разбирам, възнамерявате да му прережете гърлото, да сипете кръвта в бокалите и да я сервирате на всички нас? — попита Жан-Клод.

Падма се усмихна и отвърна с изящен поклон. Жан-Клод се разсмя със своя дивен осезаем смях.

— Ако наистина се канеше да сториш това, Господарю на зверовете, ти щеше да го окачиш с краката нагоре.

Ние с Ричард се спогледахме зад гърба му. Аз се обърнах и погледнах кротко висящото тяло на Ърни. Откъде Жан-Клод знаеше, че окачването трябва да бъде за краката? Но нямаше да задаваме глупави въпроси.

— Искаш да кажеш, че блъфираме? — попита Падма.

— Не, просто се правите на интересни.

Падма се ухили до ушите.

— На теб тази игра винаги ти се е удавала.

Жан-Клод леко се поклони, без да откъсва поглед от събеседника си.

— Поласкан съм, че имаш добро мнение за мен, Господарю на зверовете.

Падма сухо и рязко се изсмя.

— Мед ти капе от езика, Господарю на града — изведнъж веселието рязко замря, изчезна, пуф, и от него не остана и следа. Лицето на Господаря на зверовете внезапно се вкамени, остана само нарастващия гняв. — Но все пак си негостоприемен. Наложи ми се да се храня чрез слугите си.

Той плъзна ръка по голото рамо на Гидиън. Тигролакът изобщо не реагира. Сякаш Падма го нямаше. Или може би сякаш той, Гидиън, не бе там.

— Но сред нас има други, не толкова облагодетелствани, колкото мене. Те гладуват, Жан-Клод. Те са на твоя територия, като твои гости, и разбраха какво е глад.

— Странника ги хранеше — отвърна Жан-Клод. — Мислех, че той храни и теб.

— Не ми трябват остатъците от неговата енергия — рече Падма. — Той поддържаше другите, докато тази — той ме посочи със свободната си ръка — не му рече да престане.

Понечих да кажа нещо, като едва не поисках позволение, но после си помислих, че съм изпортила всичко, и рекох:

— Помолих го да престане. Никой не може да каже на Странника какво да прави.

Толкова бях дипломатична, че чак ме присви стомахът.

Отначало в стаята влезе смехът му, после и самият той. Новото тяло на Странника беше младо, мъжествено, красиво и умряло толкова наскоро, че беше запазило хубавия си тен. До него вървеше Балтазар, който беше прегърнал собственически новата им придобивка. Нова играчка. Бяха ми казали, че Малкълм бе заел на Странника един от членовете на Църквата. Интересно дали Малкълм знаеше какво правят Странника и Балтазар с това тяло?

Бих казала, че и двамата са с тоги, но нямаше да е съвсем точно. Странника беше загърнат в пурпурен плат, закрепен на дясното му рамо със златна брошка с рубин. Оголеното му ляво рамо показваше в най-добра светлина гладката му загоряла кожа. Одеянието бе стегнато на талията с два преплетени червени шнура и достигаше почти до глезените му, а под него се виждаха каишките на сандалите му.

Балтазар беше с подобна, но червена на цвят премяна, а брошката на рамото му беше сребърна, с аметист. Оголеното рамо и част от гръдта сякаш не биваше да оставят никакво съмнение, че той е мускулест, при все че и така беше очевидно. Червената тога беше вързана на талията с пурпурни шнурове.

— Момчета, приличате на близнаците Бобси13 — подхвърлих аз.

Жан-Клод се прокашля.

Аз млъкнах, но не бях сигурна, че ако днес видех и други, облечени така стилно, ще ми се удаде да се въздържа от подобни коментари.

Странника отметна глава и се захили. Смехът му беше радостен, весел и леко остър, като съсък на змия. Той обърна към мен тези чужди кафяви очи, но под тях беше той, Странника. Бих го познала, все едно през чии очи гледа.

Балтазар беше с около пет сантиметра по-нисък от новото тяло. Той стоеше толкова близко до него, че Странника го прегърна през рамо като висок мъж, който се разхожда с жена и я притиска към себе си, пази я.

— Днес спасих твоите хора, Анита. Спасих много вампири. Това не ти ли е достатъчно?

— Жан-Клод? — обърнах се към него аз.

Той дълбоко въздъхна.

— Безсмислено беше да те карам да обещаваш. Бъди себе си, ma petite, но се постарай никого да не оскърбяваш твърде силно.

Той отстъпи крачка назад и застана до мен. Може би и на него тази символика не му харесваше особено.

— Аз съм много радостна, че днес ти спаси приятелите ми — казах. — И съм направо във възторг, че спаси всички вампири. Ти получи изключително добри отзиви в пресата, без да се излагаш на риск. Все пак си помислих, че си съгласен, че трябва малко да се модернизирате, да се огледате и да видите, че сте в двайсети век.

— Но аз съм съгласен, Анита, наистина съм съгласен — Странника потърка буза о лицето на Балтазар и ме погледна толкова настойчиво, че аз се зарадвах, че не е хетеросексуален.

— Тогава каква е тази средновековна тъпотия? — посочих с пръст към Ърни.

Той бегло погледна висящия, после отново мен.

— На мен ми беше все едно, но останалите гласуваха и се реши, че Жан-Клод наистина е небрежен домакин.

Жан-Клод ме докосна по ръката.

— Ако вие бяхте дошли по моя покана или поне бяхте поискали разрешение за достъп на моя територия, аз бих бил повече от радостен да ви предоставя правото на ловуване. Макар че вие ще откриете и едно друго преимущество на легалността — изумителното количество доброволни жертви. Някои хора са готови да заплатят, за да утолите жаждата си чрез телата им.

— При нас отдавна е въведен закон — заговори Странника — да не се храним на чужда земя без позволението на владетеля й. Аз поддържах останалите, но твоят слуга ми посочи какви сериозни странични ефекти има моята сила върху вашето местно население.

Той се отдръпна от Балтазар и се приближи почти плътно до Жан-Клод.

— Но от твоите вампири никой не е пострадал. Не мога нито да им отнема енергията, нито да им дам енергия, защото ти ме възпрепятстваш. Това ме удиви повече от всичките ти други постъпки, Жан-Клод. Никога не бих си помислил, че у теб ще се появи такава сила, нито сега, нито след хиляда години.

Той тръгна към Ричард. Застана пред него. И все пак новото тяло беше по-високо, поне метър и деветдесет.

Странника беше толкова близо до него, че пурпурната му тога докосна фрака на Ричард. После той започна да обикаля около него, без да се губи контактът между тогата и фрака. Краят й се плъзгаше по него като мека длан.

— Падма не би могъл да придобие такава сила от своето членство.

Странника спря между Жан-Клод и Ричард, вдигна ръка да удари Ричард по лицето, но Ричард го хвана за китката.

— Стига — каза Ричард.

Странника бавно измъкна ръката така, че китката му докосна китката на Ричард. Той се обърна към Балтазар с усмивка.

— Ти на какво мнение си?

— Мисля, че Жан-Клод е щастливец — отвърна Балтазар.

Лицето на Ричард пламна, ръцете му се свиха в юмруци. Бяха го поставили в положение, в което обикновено поставяха жените. Започнеш ли да отричаш, че спиш с някого, не ти вярват. Колкото по-упорито отричаш, толкова по-уверен е опонентът ти.

Ричард се оказа по-умен от мен. Той не се опита да отрича каквото и да било, просто се обърна и погледна Странника. Впери поглед в очите му и каза:

— Махни се от мен.

Всички негодници се засмяха, а от нас — никой. Колкото и да е странно, Томас и Гидиън също не се засмяха. Какво правеха те при Падма? Каква верига от събития ги бе поставила в положение да не могат да скъсат с него. Ако всички оцелеехме, може би щях да имам възможност да ги попитам, но беше съмнително. Ако убиехме Падма, и те вероятно щяха да загинат. Ако Падма убиеше нас, е, тогава всичко е ясно.

Странника се приближи към мен в облак от пурпурен плат.

— Което ни води при теб, Анита.

Новото му тяло се извисяваше на повече от педя над мен, но аз отдавна бях свикнала с това.

— Кое? — попитах аз, вдигнала поглед към него.

Той пак се разсмя. Беше страшно доволен. Разбрах какво беше това — доволство след приятно преживяване. Двамата с Балтазар явно бяха лъснали семейните скъпоценности.

Вгледах се в усмихнатото му лице и попитах:

— Това тяло да не би да е два пъти по-потентно или просто Балтазар харесва разнообразието?

Веселостта изчезна от очите, от лицето му, както слънцето се скрива зад хоризонта. Остана само студенина, дистанцираност и вече никакъв разговор с него не беше възможен.

Може би настина си бях позволила твърде много.

Жан-Клод ме хвана за раменете и ме премести назад. Искаше да застане пред мен, но го спрях.

— Аз го ядосах. Не е необходимо да ме защитаваш от него.

Жан-Клод остана зад мен, но по някакъв невидим сигнал цялата ни свита се придвижи напред и застана в полукръг зад нас.

Ивет, Уорик и Лив се показаха от коридора.

— Всички изглеждате толкова апетитно, че бих ви схрускала — каза Ивет и се засмя на собствената си шега. Беше с обикновена бяла вечерна рокля. Голите й рамене бяха по-бели от роклята. Когато я видях, веднага разбрах, че днес още не е пила кръв. Ръкави, които не бяха съединени с роклята, покриваха ръцете й от подмишниците до китките. Вталеният корсаж преминаваше в широка бяла пола, надиплена като ръкавите. Светлорусата й коса падаше на плитчици и къдрици около лицето. Ивет не носеше маскарадни костюми — само дрехи, които бяха последен писък на модата. Гримът й беше малка тъмна ивица на хартиено бялата й кожа, но не е лесно да изглеждаш сдържан, когато си изтощен от глад.

Уорик беше с бял костюм с кръгла яка, от онези, на които не може да се сложи вратовръзка. Беше хубав костюм и толкова добре подхождаше на роклята на Ивет, че те приличаха на младоженци, чиято сватба е спонсорирана от модно ателие.

Ивет изглеждаше в роклята така, сякаш тя беше ушита специално за нея. Но на Уорик сякаш му беше неловко.

Лив ни огледа един по един. Тя беше облечена в синя вечерна рокля, която би подхождала повече на жена с по-меки черти и не толкова мускулеста. Роклята явно беше пришита, за да й бъде по мярка, и не й стоеше добре.

Виждах Лив за пръв път, откакто разбрах, че е участвала в изтезаването на Силви. Мислех си, че ще съжалявам, задето не я бях убила на място, когато имах такава възможност. Ала погледът й беше неуверен, тялото й — сковано, сякаш бе видяла Съвета на вампирите откъм другата му страна. Изглеждаше уплашена. Аз бях доволна.

— Защо са те облекли в дрехи втора употреба, Лив? — попитах я. — Като някоя бедна родственица.

— Странника ли те направи прислужница на Ивет, Лив? — попита Жан-Клод. — Толкова скоро ли те прогони?

— Ивет просто ми помогна да се облека — каза Лив с гордо вдигната глава, но започна да опипва роклята, за да я оправи. Нещо не се получаваше.

— В гардероба си имаш много по-хубави облекла — рече Жан-Клод.

— Но няма рокли — възрази Ивет. — А на официални тържества жената трябва да е с рокля — тя мило се усмихна.

Аз чак съжалих, че съм си облякла рокля.

— Знам какво направи със Силви, Лив. И съжалявам, че не ти пробих главата вместо коляното. Но знаеш ли какво, Лив? Ако прекараш със Съвета още няколко години, може и ти да съжаляваш за това.

— За нищо не съжалявам — отвърна тя. Но аз долових напрегнатост около хубавите й очи, някакво ново изражение се мярна в тях. Тя силно се боеше от нещо. Дори ми се искаше да разбера какво са й сторили, но ми беше достатъчно да видя колко е наплашена.

— Радвам се, че си доволна от себе си, Лив.

В този момент на сцената се появи Ашър. Косата му беше сплетена на стегната плитка с почти същия цвят като на металната нишка на покривката на масата, неземен цвят, ако и Ашър да беше човек. Събраната коса подчертаваше белезите по лицето му и не беше лесно да не се загледаш в тях. Облеклото му също спомагаше да се откроят.

Голото му тяло от кръста нагоре беше чудо на контрастите. Също като лицето му то бе съчетание на ангелска красота и превъплътен кошмар. Черният му панталон беше кожен, с ивици оголена плът от бедрата до средата на прасците, откъдето започваха ботушите. Белеещата се плът на дясното му бедро беше покрита със стряскащи белези. Те достигаха докъм средата на бедрото. Оставаше отворен въпросът дали неговите мъчители го бяха направили евнух, но за това, както и за автомобилна катастрофа, хем ти се иска да знаеш, хем не ти се иска.

— Жан-Клод, Анита, хубаво е, че сте сред нас.

Той изрече тези вежливи думи с насмешка и в тяхната топлота се долавяше съсъкът на заплахата.

— И твоето присъствие винаги е приятно — отвърна Жан-Клод. Гласът му беше съвсем равен и всеки от слушателите по собствена преценка можеше да реши дали това е комплимент, или оскърбление.

Ашър се прокрадна към нас, съвършените му устни се изопнаха в усмивка. И двете страни на устата му бяха подвижни. Мускулите под белезите бяха все така непокътнати. Той застана точно пред мен. Беше на две стъпки по-близо, отколкото би ми било удобно, но не отстъпих назад и не възразих. Просто отвърнах на усмивката му с усмивка. Но и неговият, и моят поглед останаха хладни.

— Харесва ли ти премяната ми, Анита?

— Малко е предизвикателна, не мислиш ли?

Той прокара пръст по дантелата на талията ми, пъхна го в отвор на дантелата и докосна кожата ми. Дъхът ми секна.

— И ти можеш да ме докоснеш, където поискаш — каза той.

Отстраних ръката му.

— Съжалявам, но не мога да отвърна със същото.

— Мисля, че можеш — обади се Странника.

Погледнах го бегло.

— Не — отсякох. — Не мога.

— Жан-Клод много ясно формулира вашите правила — заговори Странника. — Ашър е гладен. Нужна му е кръв. Напълно по правилата ви е той да се напие от теб. Той би предпочел да забие в теб нещо друго, но ще му се наложи да се ограничи с кучешките си зъби.

— Не мисля така — поклатих глава аз.

— ma petite — тихо рече Жан-Клод.

Не ми хареса как ме нарече. Обърнах се — и един поглед беше достатъчен.

— Ти какво, шегуваш ли се?

Той се приближи и ме отведе малко встрани.

— В твоите указания не се споменаваше нищо против деленето на кръв.

Вгледах се в него.

— Наистина ли искаш той да пие кръвта ми?

— Въпросът не е дали аз го искам, ma petite. Но ако те не могат да ни измъчват и насилват, ние не им предоставяме почти нищо друго.

— Ако искаш, можеш да ми върнеш един от моите леопарди — намеси се Падма. — Най-добре Вивиан. Ако ми върнете сладката Вивиан, аз гарантирам вашата сигурност.

Фернандо влезе в залата, сякаш бе очаквал точно тази реплика. Той бе контузен, но можеше да ходи. Колко жалко. Беше с жилетка, украсена със скъпоценности, и нещо като шалвари. Направо от „Хиляда и една нощ“, ако не самият махараджа.

— Фернандо каза ли ти, че той я изнасили? — попитах аз.

Падма ме изгледа.

— Какво ще правя с нея, когато си я върна, теб изобщо не те засяга, жено.

— Не става.

— Тогава нямаш избор. Трябва да нахраниш някого от нас. Ако сред нас има някой, който ти е по-приятен или по-малко… противен, можем да уредим нещо. Може аз да те взема. Сред нас само Ивет намира Ашър за привлекателен, но нейният вкус винаги ми се е струвал странен.

Лицето на Ашър не издаваше нищо, но аз знаех, че той слуша внимателно. Така го бяха замислили. През последните два века с него се бяха отнасяли като с изрод от цирка. Нищо чудно, че беше толкова раздразнителен.

— По-скоро ще оставя Ашър да прави с мен каквото поиска, отколкото да ти позволя да ме докоснеш.

Падма не успя да скрие изненадата си, но мигом си възвърна надменното изражение. Оскърблението никак не му хареса. Много добре.

— Може би желанието ти ще бъде изпълнено още преди края на нощта, Анита.

Не твърде успокоителни думи, обаче, кой знае защо, Ашър не ме гледаше, сякаш се боеше. Не от мен, разбира се, но че тук се играе някаква хитра игра, насочена против него. Той излъчваше такова напрежение, сякаш много често бе получавал наказания за какви ли не провинения.

— Благодаря, ma petite — прошепна Жан-Клод.

Той като че ли се успокои. Вероятно си беше помислил, че предпочитам да изгоря в адски пламъци, отколкото да се подчиня. Докато Падма не беше пуснал своята шегичка, и аз така смятах, и възнамерявах да се възпротивя. Но ако откажех, това би означавало да се бием с тях. И щяхме да изгубим. Ако даряването на малко кръв щеше да ни помогне да доживеем до сутринта, можех да го изтърпя.

Чу се ръмжене на леопард и цялата настръхнах. В залата влязоха два леопарда, около чиито вратове блестяха нашийници със скъпоценни камъни. Черният, вероятно Елизабет, ми се озъби, когато преминаха покрай мен. Те бяха с обичайния размер, не толкова високи, колкото Големия Дейн, но по-дълги. Козината им се движеше над мускулите на кадифени вълни, енергията и яростта им изпълниха залата и въздействаха на останалите върколаци като наркотик. Леопардите се изтегнаха в краката на Падма.

Почувствах енергията на Ричард. Тя изтичаше от него като ласкав поток, усмиряваше леопардите, призоваваше ги да възвърнат човешкия си облик.

— Не, не, те са мои — каза Падма. — Ще ги държа в тази форма колкото искам.

— Те ще започнат да губят човешките си качества — възрази Ричард. — Елизабет е медицинска сестра. Тя ще загуби работата си, ако остане с дълги кучешки зъби и цветът на очите й не се промени.

— Тя няма друга работа, освен да служи на мен — заяви Падма.

Ричард пристъпи напред, Жан-Клод го докосна по рамото.

— Той ни провокира, mon ami.

Ричард се освободи от ръката му, но кимна.

— Не мисля, че Господарят на зверовете може да ми попречи, ако ги накарам да си възвърнат човешкия облик.

— Предизвикваш ли ме? — попита Падма.

— Тези леопарди не ти принадлежат, Ричард — казах аз.

— Те не принадлежат на никого — рече той.

— Могат да станат мои, ако поискат — възразих аз.

— Не! — отсече Падма. — Нищо повече няма да дам. На никого — той отстъпи назад към стената, като теглеше след себе си Гидиън за нашийника. Томас сам го последва. — Ашър, твоя е.

Ашър понечи да ме хване за ръката, но аз я дръпнах.

— Имай търпение. Никой ли не ти е казвал, че очакването усилва удоволствието?

— Очаквах го повече от двеста години, ma cherie. Ако очакването усилва удоволствието, то удоволствието ще бъде наистина невероятно.

Отдръпнах се по-далече от жадния му поглед и отидох при Жан-Клод.

— Някакви съвети?

— Той ще се постарае да бъде изнасилване, ma petite. — Жан-Клод вдигна ръка и ме спря, преди да го прекъсна. — Не фактическо изнасилване, но ефектът ще е много подобен. Ако можеш, превърни това в съблазняване. Нека необходимостта стане удоволствие. Това ще е последното нещо, което той ще очаква, и може да изгуби присъствие на духа.

— Доколко да го изгуби? — попитах аз.

— Зависи доколко ти ще го запазиш, струва ми се.

Погледнах Ашър. На лицето му се беше изписала почти плашеща жажда. Жал ми стана, че над него бяха издевателствали векове наред, но аз нямах вина за това.

— Тази работа не ми харесва.

Ричард слушаше. Той се приближи до нас и прошепна:

— Ти даде кръв на един вампир, защо да не дадеш и на още един?

— Не е задължително ma petite и аз да делим кръв, за да обменим сила — каза Жан-Клод.

Ричард погледна намръщено първо него, после мен.

— Още ли се колебаеш? Нима не знаеш как да се отдадеш напълно на някого?

Лицето на Жан-Клод беше безстрастно, непроницаемо и красиво. Отместих погледа си от това невъзмутимо лице към сърдитото лице на Ричард и поклатих глава:

— Ричард, ако можех да намеря още някой, който да се присъедини към нас, така бих постъпила. Но ние вече сме свързани един с друг, затова престани да бъдеш такъв задник.

Промъкнах се покрай него така рязко, че той се олюля — само това можех да направя, за да не го зашлевя. Едно е да бъдеш злобен насаме, но да си такъв пред очите на тези негодници, беше против всички правила.