Огнено жертвоприношение

8

Десертът беше чийзкейк с малиново сладко и шоколадова глазура. Тройна заплаха за всяка запланувана диета. Честно казано, предпочитах обикновен чийзкейк. Шоколадът и плодовете — с изключение на ягодите — просто развалят чистия вкус на крем сиренето. Но Жан-Клод ги харесваше. Освен това в този ресторант не предлагаха сладкиши без глазура. Вероятно не е достатъчно изискано.

Изядох всичко, обрах и последните капчици шоколад по чинията и я отместих. Преядох. Жан-Клод беше положил цялата си ръка върху покривката и отпуснал глава отгоре. Затворил очи, замрял, потопен в насладата. После премигна насреща ми, сякаш излизаше от транс, и каза, без да повдига глава:

— Оставила си недоядена малко бита сметана, ma petite.

— Преядох.

— Това е истинска бита сметана. Топи се на езика и се плъзга по небцето.

— Не мога повече — поклатих глава. — Ако хапна дори само още една хапчица, ще ми прилошее.

Той изпусна дълга страдалческа въздишка и се изправи на стола.

— Има вечери, когато ме хвърляш в отчаяние, ma petite.

— Най-смешното е, че понякога мисля същото за тебе — усмихнах се аз.

— Touche, ma petite, touche5 — поклони се леко той и кимна.

Погледна през рамото ми и се вцепени. Усмивката мигом изчезна, сякаш забърсана. Лицето му се превърна в непроницаема маска. Знаех, дори без да се обръщам, че зад гърба ми стои някой, от когото Жан-Клод се страхува.

Изпуснах си салфетката, вдигнах я с лявата си ръка, докато с дясната издърпах своя файърстар. Когато се изправих, поставих пистолета върху коленете си. Престрелка в „Демиш“ — е, идеята не беше много добра идея, но не за първи път ми хрумваше нещо подобно.

Обърнах се и видях, че между масите и кристалните чаши към нас приближават мъж и жена. Тя изглеждаше висока, но само докато човек не забележи токчетата на обувките й — бяха поне десетсантиметрови. Ако се опитам да ходя с такива обувки, бих си счупила крака още на първата крачка. Роклята й беше бяла, с четвъртито деколте, вталена и бе по-скъпа от цялото ми облекло заедно с пистолета. Косата й беше светлоруса, почти бяла и пасваше по цвят на роклята, а раменете й бяха обвити в кожа от бяла норка. Косата беше разкошна, събрана на кок и по нея проблясваха сребристи искрици и кристални пламъчета от диаманти, сякаш бе корона. Жената беше бледа като тебешир и дори гримът не можеше да скрие, че този ден все още не беше пила кръв.

Мъжът беше човек, макар че от него струеше една енергия, която ме изпълваше с желание да го лиша от човешкото в него. Матовата му кожа беше с възхитителен шоколадов загар. Буйната му кестенява коса, обръсната на слепоочията, падаше на къдрици. Тъмнокафявите му очи следяха Жан-Клод неотклонно, с радост, но това беше горчива радост. Носеше бял ленен костюм и копринена вратовръзка.

Двамата спряха до нашата маса, както и очаквах. Красивото лице на мъжа беше обърнато единствено към Жан-Клод — сякаш аз въобще не бях там. Имаше много изразителни черти — от високите скули до орловия нос. Съвсем лека промяна в чертите, и това лице би изглеждало грозно. В този си вид обаче беше направо поразително, изключително мъжествено.

Жан-Клод стана, отпуснал свободно ръце покрай тялото. Красивото му лице беше безизразно.

— Толкова време мина от последната ни среща, Ивет.

— Да, много време, Жан-Клод — каза тя с великолепна усмивка. — Помниш ли Балтазар? — тя докосна ръката на мъжа и той покорно обгърна талията й, след което долепи леко устни до бледата й буза. Едва тогава ме погледна за първи път. Никога мъж не ме беше гледал така. Ако беше поглед, отправен от някоя жена, щях да помисля, че ревнува. Вампирката говореше перфектен английски, но с френски акцент.

— Разбира се, че го помня — отвърна Жан-Клод. — Времето, прекарано с Балтазар, завинаги ще остане паметно за мен.

Мъжът се обърна към Жан-Клод.

— Явно не толкова паметно, че да останеш с нас — и той говореше с френски акцент, но се долавяше и друг. Все едно да смесиш синьо и червено, за да получиш мораво.

— Аз съм господар на своята територия. Нали за това си мечтае всеки?

— Някои мечтаят за кресло в Съвета — отговори Ивет. Гласът й все още издаваше веселост, но в него се долавяше и още един нюанс — като да плуваш в мътна вода, наясно, че наблизо има акули.

— Аз не се стремя към такива висини над облаците — каза Жан-Клод.

— Нима?

— Да.

Тя се усмихна, но очите й останаха хладни и пусти.

— Ще видим.

— Няма нищо за гледане, Ивет. Доволен съм от сегашното си положение.

— Ако е така, няма защо да се боиш от нас.

— Ние по принцип не се боим — казах аз и се усмихнах.

И двамата ме погледнаха, сякаш бях куче, изпълнило интересен номер. Вече сериозно започваха да не ми харесват.

— Ивет и Балтазар са представители на Съвета, ma petite.

— Радвам се за тях.

— Струва ми се, че не й направихме кой знае какво впечатление — рече Ивет и се обърна с цялото си лице към мен. Очите й бяха сиво-зелени, с кехлибарени петънца около зениците. Почувствах, че се опитва да ме всмуче в тези очи, но не й се удаваше. От силата й кожата ми настръхна, но тя не успя да ме заплени с поглед. Силна беше, но не и господар на вампири. Усещах възрастта й като главоболие. Не по-малко от хиляда години. Последната вампирка на такава възраст, която срещнах, едва не ме вкара в гроба. Но Николаос тогава беше Господарка на града, а Ивет не можеше и да си мечтае за това. Ако за хиляда години вампирът не постигне статуса на Господар, никога няма да му се случи. С възрастта вампирът набира сила и умения, но си има предел. Ивет беше достигнала своя. Гледах я в очите, мощта й гъделичкаше кожата ми, но нищо не можеше да ми направи.

— Покъртително — рече тя и се намръщи.

— Благодаря — казах аз.

Балтазар я заобиколи и се отпусна на едно коляно пред мен. Постави ръка на облегалката на стола ми. После се наведе към мен. Щом Ивет не бе господар на вампири, значи той не й беше слуга. Само вампир-господар може да превърне някого в свой слуга. Значи Балтазар принадлежеше другиму. На някого, когото аз все още не познавах. Защо ли имах чувството, че ми предстои съвсем скоро да се запозная с него?

— Моят господар е член на Съвета — каза Балтазар. — Нямаш представа каква огромна мощ притежава!

— Защо не ме попиташ дали това ме интересува?

Лицето му пламна от гняв, очите му потъмняха и той още по-здраво стисна облегалката на стола ми. Постави ръка върху крака ми, малко над коляното и започна да стиска с пръсти. Достатъчно дълго време си бях имала работа с чудовища, за да зная какво усещане предизвиква свръхестествената сила. Пръстите му се впиха в плътта ми и аз знаех, че може да продължи да стиска, докато не се скъсат мускулите, а костите не изскочат изпод кожата.

Хванах копринената му вратовръзка, придърпах го към себе си и опрях в гърдите му дулото на файърстара.

На лицето му, на няколко сантиметра от моето, се изписа изненада.

— Хайде да се обзаложим, че ще пробия дупка в гърдите ти, преди да успееш да ми счупиш крака.

— Няма да посмееш.

— И защо? — попитах.

През очите му премина сянката на страха.

— Аз съм слуга на член на Съвета.

— Това няма да ти помогне — казах аз. — Пробвай друго.

— Не разбирам — сви вежди той.

— Посочи й по-сериозна причина да не те убие — намеси се Жан-Клод.

— Ако ме застреляш пред свидетели, ще попаднеш в затвора.

— Това е вече друго — въздъхнах аз и го притеглих толкова плътно до себе си, че лицата ни почти се докоснаха. — Бавно махни ръката си от коляното ми и няма да натисна спусъка. В противен случай ще поема риска да си имам работа с полицията.

Той се вторачи в мен с широко отворени очи.

— Наистина би постъпила така — каза Жан-Клод.

— Не блъфирам, Балтазар. Запомни го и може би няма да ми се наложи да те убия.

Той разтвори пръсти и бавно се отдръпна от мен. Аз пуснах вратовръзката му и тя се изплъзна от ръката ми като риба. Облегнах се назад на стола си, като задържах пистолета си под покривката. И двамата бяхме образец за благоразумие.

Така или иначе, сервитьорът дойде и попита:

— Проблеми ли има?

— Никакви — отвърнах аз.

— Донесете ни сметката, моля — каза Жан-Клод.

— Веднага — рече сервитьорът, като малко нервно наблюдаваше как Балтазар става от пода и се опитва да приглади набръчкания си панталон, ала ленът си е лен, не е подходящ за коленопреклонна поза.

— Спечели първия рунд, Жан-Клод — каза Ивет. — Внимавай победата ти да не се окаже пирова.

Двамата с Балтазар излязоха, без дори да седнат в заведението. Вероятно не са били гладни.

— Какво става? — попитах аз.

Жан-Клод си седна на мястото.

— Днес Ивет представлява Съвета. Балтазар е слуга на един от най-силните членове.

— Защо дойдоха?

— Според мен заради господин Оливър.

Господин Оливър беше най-старият вампир, когото съм виждала и за когото съм чувала през живота си. Беше на един милион години, без майтап, точно на един милион плюс-минус няколко. За онези, които разбират от праистория, уточнявам: да, той действително не е хомо сапиенс. Бе хомо еректус и можеше да излиза денем, макар и да не съм го виждала да се появява под преките слънчеви лъчи. Този е единственият вампир, който ме заблуди за няколко минути, че е човек. Иронията в случая е, че той изобщо не е човек. Съставил бе план да отстрани Жан-Клод, да подчини всички местни вампири и да ги принуди да изколят хората. Оливър считаше, че подобна касапница ще принуди властите отново да обявят вампирите извън закона. Според него вампирите, имайки законни права, ще се разпространят твърде бързо и ще подчинят човешката раса. В известен смисъл бях съгласна с него.

Планът му можеше и да сполучи, ако не го бях убила. Как успях — това е дълга история, която за мен приключи с кома. Една седмица бях в безсъзнание, толкова близо до смъртта, че лекарите не можаха да разберат как оцелях. На тях въобще не им беше ясна причината за комата, а никой не искаше да слуша обяснения за вампирски знаци и за вампири хомо еректус.

Вторачих се в Жан-Клод.

— Онзи побъркан кучи син, който се опита да те премахне миналата година, в деня на Вси светии?

— Oui.

— Той какво общо има със случая?

— Той беше член на Съвета.

Досмеша ме.

— Не може да бъде. Той беше стар, по-стар от грехопадението, но не беше силен.

— Аз ти казах, че се съгласи да постави предел на своята сила, ma petite. Отначало не знаех що за същество е, но той беше член на Съвета, известен като Земетръсеца.

— Моля?

— Можеше със собствени сили да предизвиква земетресение.

— Не е възможно!

— Възможно е, ma petite. Той се съгласи да не превръща града в руини, защото това щеше да бъде сметнато за обикновено земетресение. Искаше вината за кръвопролитието да падне върху вампирите. Спомняш ли си, че той искаше вампирите отново да бъдат поставени извън закона? Земетресението нямаше да му помогне в това начинание, за разлика от кървавата баня. Никой не вярва, включително и ти, че един обикновен вампир може да предизвика земетресение.

— Така е, по дяволите! — Погледнах го в очите. — Сериозно ли говориш?

— Напълно сериозно, ma petite.

Всичко това ми дойде твърде много, за да съм в състояние да го възприема незабавно. Когато те налегнат съмнения, обърни им гръб и недей да се учудваш.

— Значи сме премахнали член на Съвета. И какво?

Той поклати глава.

— Ти изобщо не се боиш, ma petite. Разбираш ли каква опасност застрашава всички нас?

— Не, и какво разбираш под „всички нас“? Кой друг е в опасност, освен ние с теб?

— Всеки от нашите — отвърна той.

— Какво значи „всеки“?

— Всички мои вампири, всеки, когото Съветът счита за наш.

— Лари? — попитах аз.

— Може би — въздъхна той.

— Да му се обадя ли? Да го предупредя? Колко е голяма тази опасност?

— Не знам точно. Все още не е имало случай някой да убие член на Съвета и да не заеме мястото му.

— Аз го убих, не ти.

— Ти си мой човешки слуга. Съветът смята всичките ти действия за продължение на моите.

— Тоест убитите от мен са убити от теб? — взрях се в него аз. — Аз не бях твой слуга, когато убих Оливър.

— На никого не бих разкрил тази наша малка тайна.

— Защо?

— Мен може би няма да ме убият, ma petite, но ловец на вампири, убил член на Съвета, ще бъде ликвидиран. Без съд и присъда, без колебания.

— Дори ако сега съм твой човешки слуга?

— Това може да те спаси. Един от най-строгите ни закони е да не ликвидираме чуждия слуга.

— И те не могат да ме убият, защото съм твой слуга.

— Но могат да те наранят, ma petite. Така да те наранят, че да пожелаеш смъртта.

— Имаш предвид да ме измъчват?

— Не в обичайния смисъл на думата. Но те са много умели в откриването на онова нещо, от което най-силно се боиш, и в задействането му против теб. Те ще използват против теб желанията ти, ще изкривят всичко, което си, така че да придобиеш нужната им форма.

— Срещала съм вампири-господари, които умеят да чувстват желанията на сърцето ти и да ги използват против самия теб.

— Всичко, което си виждала да правим преди, е като далечен сън, ma petite. Съветът е действителността. Той е кошмарът, който ни е обсебил напълно, онова, от което дори ние се боим.

— Ивет и Балтазар не ми се видяха особено страшни.

Той ме погледна и лицето му беше съвсем безизразно. Това бе маска — гладка, вежлива, дискретна.

— Ако не са те изплашили, ma petite, то е само защото не ги познаваш. Ивет сервилничи пред Съвета, защото той е достатъчно силен да й осигурява непрекъснат поток от жертви.

— Жертви? Имаш предвид човешки жертви?

— Може да бъдат и човешки. Но дори вампирите смятат, че Ивет е извратена.

Не бях сигурна, че искам да знам, но…

— Извратена в какъв смисъл?

Той въздъхна и сведе поглед към ръцете си. Те лежаха на покривката, съвсем неподвижно. Като че ли той се отдръпваше от мен. Виждах как стените щракват по местата си. Той отново се превръщаше в себе си, в Жан-Клод, Господаря на града. Настъпването на промяната беше шокиращо за мен. Тя беше толкова плавна, че чак сега разбрах — той е друг, когато е с мен. Не знам дали беше повече себе си, или повече такъв, какъвто исках да го виждам, но беше по-отпуснат, не толкова предпазлив. И беше много потискащо да наблюдавам как си слага маската, която носеше пред публика.

— Ивет обича мъртъвци.

— Но тя е вампир — смръщих чело. — Не намирам нищо странно.

Той ме погледна втренчено и съвсем не дружелюбно.

— Сега няма да обсъждам това с теб, ma petite. Ти споделяш леглото ми. Ако бях зомби, не би ме докоснала.

— Така е — минаха няколко секунди, докато схвана какво ми беше рекъл току-що. — Искаш да кажеш, че Ивет обича да прави секс със зомбита, с разлагащи се трупове?

— Да, и с това обича да се занимава.

Не можах да скрия отвращението си.

— Боже мой, това е… — не намирах думи. После открих една: — Това е некрофилия!

— Ако няма нищо друго в наличност, тя ще използва мъртво тяло, но истинска радост за нея е да й падне разложен съживен труп. Тя би проявила голям интерес към твоя талант, ma petite. Ти би могла да съживяваш за нея безкрайно много партньори.

— Не бих възкресявала мъртъвци за нейно развлечение.

— Отначало не — съгласи се той.

— При никакви обстоятелства!

— Съветът умее да намира обстоятелства, които да те заставят да правиш практически всичко.

Гледах лицето му и съжалявах, че не мога да прочета нищо по него. Но разбрах. Той вече се криеше от тях.

— Колко дълбока е дупката, в която се намираме?

— Достатъчно, че да ни погребат всички вътре, ако Съветът поиска.

— Може би не трябваше да прибирам пистолета си — казах аз.

— Може би — отвърна той.

Донесоха сметката. Платихме и излязохме. Отбих се до дамската тоалетна и пак извадих пистолета. Жан-Клод взе ключовете от колата, така че не ми се налагаше да държа нищо друго, освен пистолета. Разстоянието от тоалетната до входната врата не беше голямо. Или никой не забеляза черния пистолет на фона на черната рокля, или просто никой не искаше да се забърква. Нима можеше да се очаква друго?