Огнено жертвоприношение

52

Фернандо се опитваше да се отскубне, но той вече дори не се държеше като мъж, камо ли като чудовище. Вързаха го със сребърен синджир и му запушиха устата, най-вече за да престанат непрекъснатите му молби. Той просто не можеше да повярва, че баща му го е предал.

Лив не се съпротивляваше. Явно приемаше почти безропотно съдбата си. Изглежда, най-много я учудваше това, че не ги бях убила на място и двамата. Но аз имах други планове. Те бяха оскърбили глутницата. И затова глутницата щеше да ги съди. Щеше да е нещо като обществено мероприятие. Може би щяхме да поканим и плъхолаците и да устроим увеселение с участници от различни видове.

Когато ги отведоха, залата се изпълни с дълбока и плътна тишина, толкова дълбока, че можеше да се чуе. Ивет първа я наруши. Тя мило се усмихна, беше хубава, освежена от кръвта на Джейсън и от нашата съвместна сила.

— Жан-Клод все пак трябва да отговаря за своето предателство — каза тя.

— Какви ги бръщолевиш? — неучтиво попита Странника.

— Господарю, Морт Д’Амур го обвинява в опит за създаване на нов съвет в тази страна. Съвет, който ще си присвои нашата власт и ще ни превърне в смешни марионетки.

Странника пренебрежително махна с ръка.

— Жан-Клод е виновен за много неща, но не и за това.

Ивет се усмихна и тази усмивка беше достатъчна. Тя явно се канеше да изрече поредната си мъдрост.

— А какво ще кажеш ти, Падма? Ако той е предател, ние имаме право да го екзекутираме. Той ще послужи за назидание на всички, които се осмеляват да узурпират властта на Съвета.

Падма все още лежеше на пода, придържан от своите слуги. Все още му беше зле. Той гледаше към нашата малка група — и ние лежахме на пода. Тази вечер ние шестимата нямаше да танцуваме. Погледът на Падма беше по-красноречив от всякакви думи. Аз го бях унижила, бях го изплашила до смърт и го бях заставила да предаде на сигурна смърт единствения си син. Той се усмихна и тази усмивка съвсем не беше приятна.

— Ако те са предатели, трябва да бъдат наказани.

— Падма — заговори Странника, — знаеш, че това е лъжа.

— Не казах, че са предатели, Страннико. Казах ако са предатели. В този случай трябва да бъдат наказани. Дори ти трябва да се съгласиш с това.

— Но те не са предатели — рече Странника.

— Ще се възползвам от пълномощията, дадени ми от моя господар, за да поискам гласуване — каза Ивет. — И мисля, че знам как ще гласуват трима от нас.

Ашър се приближи и застана до нас, до Жан-Клод.

— Те не са предатели, Ивет. Който твърди обратното, лъже.

— Лъжата е много интересно нещо. Не мислиш ли… Хари?

Тя вдигна ръка, сякаш да даде знак, и Хари, барманът, дойде и застана до нея. Не мислех, че тази вечер може да ме изненада още нещо, но явно грешах.

— Виждам, че с Хари се познавате — каза Ивет.

— Полицията те търси, Хари — рекох му аз.

— Знам — каза той.

Поне му беше трудно да ме гледа в очите. Не че това бе голяма утеха за мен, но все беше нещо.

— Знаех, че Хари ви е симпатизант — обади се Жан-Клод, — но той всъщност е един от вашите.

— Oui.

— Какво означава това, Ивет? — попита Странника.

— Хари издаде информация на онези ужасни фанатици, за да могат да убият чудовищата.

— Защо? — попита пак Странника.

— И на мен ми е любопитно — рекох аз.

— Моят господар, както и мнозина от старците, се бои от промените. Легализацията ни се превърна в най-голямата заплаха за нас. Той се бои от нея. Иска да я преустанови.

— Като покойния Оливър — казах аз.

— Именно.

— Но убийствата на вампири няма да я преустановят — рекох. — Напротив, така ще бъдат дадени допълнителни козове на провампирското лоби.

— Но сега — поде Ивет — ние ще отмъстим. Нашата мъст ще бъде толкова кървава и ужасна, че всички ще се обърнат против нас.

— Няма да се осмелиш — каза Странника.

— Падма ми предостави решението. Господарят на града е слаб, връзката му с неговите слуги е още по-слаба. Може много лесно да бъде убит, ако някой му обяви дуел.

— Ти би могла да извикаш на дуел Жан-Клод — заговори Странника, — но никога няма да станеш Господар на града, Ивет. Никога няма да ти стигнат силите да станеш господар на вампирите. Единствено силата на твоя господар те задържа над нивото ти.

— Вярно е, че никога няма да стана господар. Но тук има господар, който мрази Жан-Клод и неговите слуги. Ашър. — Тя изрече името му така, сякаш това е било планирано предварително.

Ашър я погледна, но изглеждаше някак удивен. Каквото и да беше планирала тя, той не знаеше за него. Ашър отпусна очи към Жан-Клод.

— Искаш да го убия, докато е твърде слаб и не може да се бие?

— Да — отвърна тя.

— Не — рече Ашър. — Не искам мястото на Жан-Клод, не и по този начин. Едно е да го победя в честен двубой, а така е съвсем друго, подобно е на… предателство.

— Мислех, че го презираш — каза Ивет.

— Така е, презирам го, но честта значи нещо за мен.

— Намекваш, че за мен не значи нищо ли? — сви рамене тя. — Прав си. Ако можех да стана господар на този град, бих направила това. Но за съжаление дори още хиляда години да живея, няма да стана господар. А теб те спира не честта, а тя — Ивет ме посочи с пръст. — Ти сигурно прилагаш някаква магия, която аз не мога да видя, Анита. Омагьосваш всеки вампир и всеки върколак, които се приближат до теб.

— Е, ти дълго беше до мен, но като че ли не се хвана на въдицата ми — шеговито отбелязах аз.

— Моите вкусове са към неща, още по-екзотични дори от теб, възкресителко на мъртъвци.

— Ако Ашър не стане Господар на този град, тогава ти няма да можеш да управляваш градските вампири — рече Странника. — Няма да можеш да ги караш да вършат злодеяния на хората.

— Не разчитах само на омразата у Ашър, за да задвижа нашите планове. Би ми било от полза да имам власт над вампирите в града, но не е задължително. Сечта вече е започнала — каза Ивет.

Всички мълчахме и я гледахме, всички се питахме едно и също. Аз го изрекох:

— Какво е започнало?

— Кажи им, Уорик — рече тя.

Той поклати глава.

— Добре, аз ще им кажа — въздъхна тя. — Някога, преди да го открия, Уорик е бил свят воин. Той е можел да възпламенява в ръцете си Божия огън, нали Уорик?

Той не ни погледна. Така си и стоеше — грамадна фигура в блестящи бели одежди, с наведена глава, като момченце, което са хванали да бяга от часовете в училище.

— Ти запали пожарите тук, в Ню Орлиънс, в Сан Франциско. Защо в Бостън нямаше пожари? — попитах аз.

— Вече ти казах, че започнах да се чувствам толкова по-силен, колкото по-дълго бях далече от нашия общ господар. В Бостън бях още слаб. Едва в Ню Орлиънс почувствах, че Божията милост се връща при мен, за първи път след почти хиляда години. Бях опиянен от нея. Изпитвах дълбок срам, задето бях изгорил една сграда. Не исках, но беше чудо, истинско чудо.

— Аз го намерих да се занимава с това — поясни Ивет. — Казах му да стори същото и на други места, навсякъде, където отидехме. Казах му да убива хора, но дори с мъчение не можах да го принудя да върши това.

Той вдигна поглед.

— Бях сигурен, че никой няма да пострада.

— Ти си пирокинетик — казах аз.

Той се намръщи.

— Аз получих дар от Господ. Това беше първият знак, че благоволението му към мен се връща. Струва ми се, че по-рано се страхувах от Светия огън. Боях се, че той ще ме унищожи. Но сега не се страхувам от собствената си гибел. Тя иска да използвам дара Божий, за да върша злодеяния. Поиска да изгоря тази вечер вашия стадион заедно с всички хора там.

— Какво си направил, Уорик? — попитах аз.

— Нищо — прошепна той.

Ивет го чу и ненадейно се оказа близо до нас. Белите й поли се размятаха. Хвана го за брадичката и го обърна с лице към себе си.

— Целият смисъл на подпалването на други сгради беше в това да се оставят следи, водещи към днешната кулминация, към малкото жертвоприношение тази вечер, към огненото жертвоприношение за нашия господар. Ти подпали стадиона, както бяхме планирали.

Той поклати глава, сините му очи бяха широко отворени, ала не от страх.

Тя го удари толкова силно, че на бузата му остана червен отпечатък от дланта й.

— Ах ти, свят мерзавецо! И двамата се подчиняваме на един и същ господар. Жив ще се скапеш, така да знаеш.

Уорик стоеше прав като свещ. Виждаше се, че очаква да започне мъчението. В белите си одежди приличаше досущ на свят воин. Лицето му беше умиротворено, приятно за гледане.

Силата на Ивет се устреми напред и леко ме блъсна. Но Уорик стоеше на предишното си място, недокоснат и чист. Нищо не се беше случило. Ивет се обърна към нас.

— Кой му помага? Кой го защитава от мен?

Разбрах какво се случва.

— Никой не му помага, Ивет. Той е вампирски господар и ти вече не можеш да му навредиш.

— Какви ги приказваш? Той е мой. И мога да правя с него каквото поискам. Винаги е бил мой.

— Вече не е — рекох.

Уорик се усмихна, на лицето му се изписа блаженство.

— Господ ме освободи от теб, Ивет. Той най-накрая ми прости за моето падение. Въжделението по бялата ти плът ме водеше към ада. Сега съм свободен от теб.

— Не! — извика тя. — Не!

— Изглежда, нашият събрат, член на Съвета, е ограничавал способностите на Уорик — рече Странника. — Точно така, както е давал сила на теб, Ивет, я е отнемал от него.

— Не може да бъде! — каза тя. — Ние ще превърнем този град в пепелище и ще поемем цялата отговорност. Ще покажем на всички, че сме чудовища.

— Не, Ивет — рече Уорик, — нищо няма да им покажем.

— Ти не си ми нужен за това — каза тя, — и сама мога да бъда чудовище. Сигурна съм, че ще се намери репортер, когото да използвам. Ще се разложа пред камерите, направо върху него. Няма да подведа нашия господар. Ще бъда чудовището, което той иска да бъда, което съм — тя протегна ръка към Хари. — Да вървим, да намерим жертви на най-оживените места, където те ще бъдат най-много.

— Не можем да допуснем това — каза Странника.

— Да — потвърди Падма и стана с помощта на Гидиън и Томас. — Не можем да го допуснем.

— Да — каза Уорик, — не можем да й позволим да съблазни другиго. Стига вече.

— Не, не стига. Никога не стига. Аз ще намеря с кого да те сменя, Уорик. Ще създам друг като теб и той ще ми служи вечно.

Уорик бавно поклати глава.

— Не мога да ти позволя да откраднеш душата на друг човек. Няма да допусна още един нещастник да попадне в ада на твоите обятия.

— Мислех, че се боиш от ада — каза Ивет. — Векове наред си изпитвал боязън, че ще се печеш на адския огън като наказание за своите престъпления — тя повиши глас. — Векове наред слушах твоя хленч по изгубената ти чистота, по загубата на Божията милост и за наказанията, които те очакват.

— Вече не се боя от наказанията, Ивет.

— Защото смяташ, че ти е простено — каза тя.

Той поклати глава.

— Само Бог знае дали настина ми е простено, но ако ме очаква наказание, значи го заслужавам. Както и всички ние. Не мога да ти позволя да обсебиш друга грешна душа на мое място.

Тя се приближи към него и прокара пръсти по бялата му туника. Изгубих я от поглед зад широкия му гръб и когато го заобиколи и се показа пак, тя бе започнала да се разлага. Плъзгаше гниещи ръце по бялата дреха, оставяйки черно-зелени слизести следи, като от плужеци. Тя се разкикоти с покрита с язви уста.

— Какво е това? — попита шепнешком Ричард.

— Самата тя — отвърнах аз.

— Ти ще се върнеш с мен във Франция. Ще продължиш да ми служиш, дори сега да си господар. Ако някой може да принесе такава жертва, това си ти, Уорик.

— Не, не — каза той. — Ако наистина бях силен и достоен за Божията милост, бих се върнал с теб. Но не съм такъв.

Тя го обви с гниещи ръце през талията и му се усмихна. Тялото й се разкапваше, тъмна течност се стичаше по бялата й рокля. Гъстата й руса коса съхнеше пред очите ни и се превръщаше в чуплива слама.

— Тогава ме целуни, Уорик, за последен път. Докато съмне, трябва да съм ти намерила заместник.

Той я обхвана с ръце, скрити в дългите бели ръкави, и я притисна към себе си.

— Не, Ивет, не — сведе поглед към нея и на лицето му се мярна нещо много подобно на нежност. — Прости ми — рече тихо и изпъна ръце пред себе си.

От дланите му внезапно лумна син огън със странно блед цвят, по-светъл дори от пламъка на горящ газ.

Ивет обърна към огъня своето почти разложило се лице.

— О, ти няма да посмееш — каза тя.

Уорик сключи ръцете си около нея. Първо пламна роклята й. Тя изпищя.

— Не бъди глупак, Уорик! Пусни ме!

Но той не я пусна и когато огънят обхвана плътта й, тя се възпламени, сякаш беше залята с бензин. Гореше с яркосин пламък, крещеше и се съпротивляваше, но той крепко я притискаше към гърдите си. Тя дори не можеше да удря с ръце по пламъците.

Огънят обгърна Уорик със син ореол, но той не пламна. Стоеше жълто-бял всред синия огън, като изображение на светец на икона. Наподобяваше нещо свято, чудесно и в същото време ужасно. Стоеше и сияеше, а Ивет започна да почернява и да се разпада в ръцете му. Той ни се усмихна.

— Господ не ме е изоставил. Само моят страх ме е държал в робство при нея през всичките тези години.

Ивет се гърчеше в ръцете му, все още се мъчеше да се изскубне, но той я държеше здраво. Той падна на колене и наклони глава, а тя гореше, плътта й падаше на черни люспи от костите й, но тя все още крещеше. Залата се напълни със смрад от изгоряла коса и препечено месо, но почти нямаше дим, само зноят се усилваше. Всички присъстващи се дръпнаха от тях. Накрая, за всеобщо облекчение, Ивет спря да се движи и да крещи.

Мисля, че докато тя виеше, гърчеше се и гореше, Уорик се молеше. Сините езици на пламъците вече достигаха почти до тавана. Те внезапно промениха цвета си, станаха жълто-оранжеви, като обикновения огън.

Спомних си разказа на Маккинън за подпалвача, който изгорял, когато огънят променил цвета си.

— Уорик! — извиках аз. — Уорик! Пусни я. Ще изгориш с нея.

Гласът му се чу за последен път:

— Аз не се боя от обятията на Господа. Господ иска жертви, но е милостив.

Уорик замлъкна окончателно. Огънят взе да го поглъща, но той не издаде и едно стенание. И в тази тишина дочухме друг глас — един висок писък, тих и безсловесен, безжалостен, безнадежден. Ивет все още бе жива.

Накрая някой се опомни и попита дали тук някъде няма пожарогасител. Джейсън отговори:

— Не, няма.

Разменихме си погледи и аз разбрах, че той много добре знае къде е пожарогасителят. И Жан-Клод, когото държах за ръка, също знаеше. По дяволите, и аз знаех. Никой от нас не се втурна да го вземе. Оставихме я да изгори. Оставихме ги да изгорят и двамата. Ако можех, бих спасила Уорик, но Ивет… нека да гори, милата.