Огнено жертвоприношение

44

Слушалката на телефона в „Цирка“ бе вдигната от Томас.

— Да не би да са ви направили секретар? — попитах.

— Моля?

— Извинявам се, Анита Блейк е.

Той помълча малко, после рече:

— Простете, ние отваряме едва след смрачаване.

— Фернандо там ли е?

— Да, точно така. След смрачаване.

— Томас, трябва да поговоря със Странника като полицейски сътрудник, а не като човешки слуга на Жан-Клод. Тук няколко вампири са в беда и мисля, че той може да помогне.

— Да, приемаме резервации — рече той.

Продиктувах му номера на телефона в колата на Долф.

— Нямаме много време, Томас. Ако той не иска да ми помогне, ще се наложи да отида там с ченгетата и пожарникарите.

— Ще се радвам да ви видя тази вечер — каза той и затвори.

Животът щеше да е много по-лек, ако Фернандо беше мъртъв. А и бях обещала на Силви да го убия. Винаги се старая да изпълнявам обещанията си.

Долф се беше облегнал на вратата на колата и искаше да знае защо толкова дълго се бавя, когато телефонът иззвъня. Погледнах Долф. Той кимна и се отдалечи. Вдигнах слушалката.

— Да.

— Казаха ми, че искаш да говориш с мен.

Запитах се чии устни използва, за да говори, в чие тяло е.

— Благодаря, че ми се обади, Страннико — вежливостта никога не е излишна.

— Томас беше удивително красноречив. Какво искаш от мен?

Обясних му толкова накратко, колкото можах.

— И какво искаш да направя с този ваш проблем?

— Можеш да престанеш да им отнемаш енергия. Не е изключено това да помогне.

— Тогава ще ми се наложи да се храня от живи хора. Ти можеш ли да предложиш по някого за всеки от нас?

— Не, никакви предложения, никакви сделки. Това е работа на полицията, Страннико. Зад думите ми стои авторитетът на човешкия закон, а не Жан-Клод.

— Какво е за мен човешкият закон? За мен и за всички нас?

— Ако слезем долу и те ни нападнат, ще се стигне до убийството на някои от тях. Те също може да убият полицаи, пожарникари. Това няма да е никак добре точно преди гласуването на закона на Брюстър тази есен. Съветът е забранил на всички вампири в тази страна да се бият помежду си, докато законът не бъде окончателно приет или отхвърлен. Вероятно и убийството на полицаи също е забранено?

— Забранено е — отвърна той не без предпазливост.

Не можех да разбера по гласа му дали се гневи, или му е забавно, или въобще не го е грижа.

— Моля те да ми помогнеш да спася живота на твоите вампири.

— Те принадлежат на вашата Църква. Не са мои — рече той.

— Но на Съвета принадлежи върховната власт над всички вампири, не е ли така?

— Ние сме техният висш закон.

Формулировката не ми хареса, но продължих нататък:

— Ти би могъл да разбереш дали са още живи вампирите в изгорелите сгради. Можеш да ги удържиш да не станат рано и да не ни нападнат.

— Струва ми се, че надценяваш възможностите ми, Анита.

— Не мисля така — казах аз.

— Ако Жан-Клод ни снабди с… храна, аз ще бъда повече от щастлив да престана да заимствам сила от другите.

— Не, Страннико, нищо няма да получиш в замяна.

— Ако нищо не ми дадете и вие нищо няма да получите — рече той.

— По дяволите, това не е игра!

— Ние сме вампири, Анита. Не разбираш ли какво значи това? Ние сме извън вашия свят. Каквото се случва с вас, нас никак не ни касае.

— Глупости. Някакви фанатици се опитват да устроят тук второ „Инферно“. Това ви касае и още как. Томас и Гидиън е трябвало да отблъскват атаките на нападателите, докато вие спяхте. Това пряко ви засяга.

— Няма значение. Ние сме във вашия свят, но не сме от него — рече той.

— Знаеш ли, през шестнайсети век или приблизително тогава това е можело да мине, но в минутата, когато вампирите станаха граждани със законни права, всичко се промени. Ето, един от пострадалите вампири е бил откаран с линейка в болницата. Сега лекарите с всички сили се борят да го спасят, каквото и да означава това за вас. Пожарникарите рискуват живота си, за да извадят вампири от горящи сгради. Само фанатиците се опитват да ви убият, но ние, останалите хора, ви спасяваме.

— Значи сте глупаци — каза той.

— Може би. Само че ние, клетите хорица, сме положили клетва да служим и да защитаваме. Ние държим на дадената дума.

— А ние не, така ли?

— Искам да кажа, че ако не ни помогнете тук и сега, значи сте недостойни да се наричате Съвет. Вие не сте водачи. Вие сте просто паразити, които се хранят със страха на своите поданици. Истинските водачи не оставят своя народ да загине, ако могат да го спасят.

— Паразити… Мога ли да споделя с останалите членове на Съвета какво високо мнение имаш за нас?

Той вече беше бесен. Чувствах гнева му, сякаш от телефонната слушалка струеше зной.

— Кажи им, щом искаш, Страннико. Но искам да подчертаеш, че с легализацията си вампирите не се сдобиха само с права и привилегии. Съгласно човешкия закон сега те имат и отговорности.

— Нима?

— Да, така е. Това твое тайнствено „във вашия свят, но не от него“ може някога да е вършило работа. Добре дошли в двайсети век, защото именно това означава „легален статус“. Щом като сте граждани, които плащат данъци, упражняват професии, женят се, създават потомство, получават наследство — вече не можете да се скриете в някое подземие и да отброявате вековете. Вие вече сте част от нашия свят.

— Ще помисля върху думите ти, Анита Блейк.

— Когато разговорът ни приключи, ще вляза в сградата. Ще започнем да изнасяме вампирите в чували за трупове, за да не пострадат, в случай че подът се срути. Ако през това време те се събудят като зверове, ще има кървава баня.

— Наясно съм с тези проблеми — рече той.

— А наясно ли си, че тъкмо присъствието на Съвета им дава енергия да стават толкова рано? — попитах аз.

— Не мога да променя влиянието, което присъствието ни оказва върху младите вампири. Ако Малкълм желае да заяви статуса си на господар, негов дълг е да защитава своя народ. Аз не мога да направя това вместо него.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога.

Хм.

— Може би наистина съм преувеличила силите ти. В такъв случай поднасям извиненията си.

— Приемам ги и разбирам колко рядко се извиняваш за каквото и да било, Анита.

Телефонът замлъкна.

Натиснах бутона, който изключва телефонния сигнал.

Когато излязох от колата, Долф се приближи.

— Е? — попита той.

Свих рамене.

— Май ще се наложи да действаме без подкрепа от страна на вампирите.

— Не можеш да разчиташ на тях, Анита, а за подкрепа още по-малко — той хвана ръката ми — нещо, което никога не беше правил — и я стисна. — Ето на какво можеш да разчиташ. На друг човек. Чудовищата не дават пукната пара за нас. Ако мислиш, че не е така, лъжеш се.

Той пусна ръката ми и се отдалечи, преди да успея да измисля отговор. Толкова по-добре. След разговора си със Странника не бях сигурна, че ще намеря отговор.