Огнено жертвоприношение

23

Когато пристигнах в „Огнено жертвоприношение“, вече бяха откарали пострадалия в болницата. „Огнено жертвоприношение“ е едно от любимите ми по-нови заведения, които се държат от вампири. То се падаше далеч от вампирския район и най-близкото друго подобно заведение беше на километри от него. На входа висеше афиш на едноименния филм от седемдесетте години и Оливър Рийд и Бети Дейвис гледаха отвисоко посетителите. Зад бара имаше восъчна фигура на Кристофър Лий в ролята на Дракула в естествен размер. Едната стена беше накачена от пода до тавана с карикатури на звезди от филми на ужасите от шейсетте и седемдесетте години и покрай нея дори нямаше маси, за да не се закрива гледката. Често посетителите се събираха там на групи и се опитваха да разпознаят физиономиите. Този, който отгатнеше най-много, в полунощ получаваше безплатна вечеря за двама.

Заведението не беше от най-лъскавите. Някои от сервитьорите бяха истински вампири, други само се преструваха на такива. За някои това беше просто работа, те си слагаха пластмасови зъби и устройваха номера от рода на онези, които имат успех в деня на Вси светии. За други беше възможност да се правят на вампири. Те имаха коронки на кучешките зъби и много се стараеха да изглеждат като истински вампири. Някои сервитьори бяха костюмирани като мумии, вълци, франкенщайновци. Доколкото ми беше известно, единствените истински чудовища тук бяха вампирите. Ако върколак поискаше да изскочи от шкафа, за да изплаши някого и да изкара малко пари, имаше далеч по-екзотични и доходни локали от този.

Заведението винаги беше претъпкано. Не бях сигурна дали Жан-Клод не съжалява, че не му беше хрумнало да отвори такъв бар, или тук просто не му допадаше. Според него мястото бе твърде долнопробно. А на мен ми харесваше всичко — от саундтрака на дома с привиденията, до хамбургерите „Бела Лугоши“, приготвяни с почти сурово месо, освен ако някой не поиска препечено. „Бела“ беше едно от малкото изключения в декора, издържан в стила на филмите от шейсетте и седемдесетте години. Трудно е да държиш ресторант в такъв стил, без да включиш нещичко от оригиналния филм за Дракула.

Ако не сте били там в петък вечер, на „Караоке на страха“, значи въобще не сте живели. Аз заведох там Рони. Вероника (Рони) Симс е частен детектив и най-добрата ми приятелка. Чудесно си прекарахме тогава.

Но да се върнем към трупа. Добре де, не към трупа, към пострадалия. Ако барманът не беше действал бързо с пожарогасителя, щеше да има и труп.

Случаят беше поверен на детектив Клайв Пери. Той беше висок, строен, приличаше на Дензъл Уошингтън, но с не толкова широки рамене. Пери е един от най-вежливите хора, които съм срещала. Никога не съм го чувала да повишава тон и само веднъж съм го виждала много ядосан — когато един едър бял полицай беше насочил пистолета си към „негър детектив“. Тогава бях взела на мушка побеснялото ченге и бях готова да стрелям, докато Пери все още се опитваше да заглади ситуацията. Може би се престарах, може би не. Никой не загина. Той се обърна към мен с усмивка и тихо каза:

— Госпожице Блейк, радвам се да ви видя.

— И аз вас, детектив Пери.

Той винаги се държеше с мен така, беше толкова учтив и спокоен, че аз започвах да му подражавам. С другиго не съм била толкова мила.

Седяхме в бара. Над нас беше надвесен восъчният Кристофър Лий като Дракула. Барманът бе вампир и се казваше Хари. Имаше дълга, кестенява коса и сребърна обеца на носа. Изглеждаше много млад и много модерен, но вероятно си спомняше основаването на Джеймстаун, ако и британският му акцент да показваше, че е дошъл в страната не по-рано от седемнайсети век. Сега лъскаше барплота така, сякаш животът му зависеше от това. Въпреки приятното му безизразно лице, аз знаех, че нервничи. Какво пък, можех да го разбера. Хари беше не само барман, но и един от собствениците на заведението.

Някаква жена била нападната в бара от вампир, редовен посетител на заведението. Много лошо за бизнеса. Жената лиснала питието си в лицето му и го запалила със запалката си. Необходимостта е майка на изобретателността. Вампирите, общо взето, не горят зле. Ала тихият бар, примамка за семейни туристи, не е съвсем подходящо място за такива крайни мерки. Може би жената се беше паникьосала.

— Всички свидетели казват, че била много дружелюбна, докато той не се приближил твърде много до нея — рече Пери.

— Ухапал я е вероятно?

Пери кимна.

— Гадост.

— Но тя го е запалила, Анита. Той е силно обгорен. Може би няма да се оправи. С какво може да го е заляла, че толкова бързо да е получил изгаряния от трета степен?

— Колко бързо?

Пери погледна записките си.

— За секунди.

— Какво е пила? — попитах Хари.

Той не попита кого имам предвид, а просто отвърна:

— Чисто уиски. Най-доброто, което имаме.

— С високо съдържание на алкохол?

Той кимна.

— Това би могло да е достатъчно — заключих аз. — Когато запалиш вампир, той гори, докато не изгори напълно или някой не потуши пламъците. Вампирите много лесно се възпламеняват.

— Значи тя не е дошла тук с някакво течно гориво? — попита той.

— Не й е било необходимо. На мен не ми харесва друго — жената е знаела, че питието трябва да се запали. Ако беше човек, излязъл от кожата си, просто би плиснала уискито в лицето му и би повикала помощ.

— Той я е ухапал — припомни Пери.

— Ако й е било чак такъв проблем, че вампир е забил в нея кучешките си зъби, нямаше да се заиграва с него в бара. Нещо не се връзва.

— Да — каза той, — но не знам какво. Ако вампирът оцелее, ще даде показания.

— Бих искала да видя тази жена.

— Долф я закара в спешното отделение, за да промият раната от ухапването. Той ще я заведе в Управлението. Каза да отидеш там, ако искаш да си поговориш с нея.

Вече беше късно, бях уморена, но, дявол да го вземе, нещо не беше наред. Отново тръгнах към бара.

— Да не би да проституира и тук да си хваща вампири?

Той поклати глава.

— Отишла да се обади по телефона, после седнала на бара. Красавица е. На такава веднага ще се лепне някой. Просто лош късмет, че е случила на вампир.

— Аха — съгласих се аз. — Лош късмет.

Той продължи да лъска на малки кръгове барплота, гледаше ме.

— Ако ни даде под съд, ще ни съсипе.

— Няма да ви съди.

— Кажи го на „Крематориума“ в Бостън. Нали и там някаква жена била ухапана и ги довела до фалит чрез съдебни дела. А на входа там непрекъснато има охрана.

Потупах го по ръката и той замря при докосването. Кожата му беше станала твърда, почти като от дърво, както често се случва с вампирите, когато не се опитват да се правят на хора. Погледнах го в тъмните очи. Лицето му беше застинало и непроницаемо като огледало.

— Ще поговоря с предполагаемата жертва.

Той само ме погледна.

— Няма да има полза, Анита. Тя е човек, а ние не. Каквото и да правят във Вашингтон, това няма да се промени.

Аз отместих ръката си и устоях на желанието да я отрия в роклята си. Никога не ми е харесвало усещането при допир до вампирите, когато са вцепенени и отсъстващи, сякаш са от друг свят. Сякаш не са от плът, а по-скоро от пластмаса, като делфините, само че е още по-неприятно, сякаш под кожата имат не мускули, а нещо твърдо, като под кората на дърво.

— Ще направя, каквото мога, Хари.

— Анита, ние сме чудовища. И винаги сме били чудовища. На мен ми е много приятно да ходя по улиците като всеки друг, но това няма да е задълго.

— Може би да, може би не — рекох аз. — Хайде да се заемем с този проблем, а после с другите, съгласен ли си?

Той кимна и отиде да нарежда чаши.

— Проявихте голяма загриженост за него — каза Пери.

Всеки друг от групата би казал, че това не ми е присъщо. И, разбира се, всеки друг би ме нагрубил по повод роклята ми. Предстоеше ми да отида в Управлението на РОСР. Там навярно щяха да бъдат Долф и Зебровски. Те щяха много точно да се произнесат относно роклята ми.