Огнено жертвоприношение

46

Последните няколко стъпала бяха под водата. Подземието се беше превърнало в езеро. Лъчът от прожектора на Рен се плъзна по тъмната вода. Непроницаема чернота скриваше всичко, което се таеше под нея. На около десет стъпки от стълбището върху катраненочерната водна повърхност леко се поклащаше ковчег.

Дори през собственото си хрипливо и свистящо дишане чувах как се плиска водата. Чуваше се и почукване на дърво в дърво, като на лодки, вързани в док. Посочих с пръст и Рен освети мястото. До отсрещната стена два ковчега се удряха един в друг.

— Виждат се три ковчега, но би трябвало да има още четири. Един за наставника, един за вампира на стълбището и още два.

Стъпих на последното стъпало извън водата и после нагазих в нея. Дори през костюма усещах прохладата и тежестта й, обгърнала глезените ми. Това усещате бе достатъчно, за да се ускори дишането ми и сърцето ми да затупти в гърлото.

— Ще получите хипервентилация — каза Рен. — Дишайте по-бавно.

Дълбоко си поех въздух и бавно го издишах, като броях наум, за да не бързам. Стигнех ли до петнайсет, отново вдишвах.

— Добре ли си? — попита той.

— Какво става там? — прозвуча гласът на Фултън.

— Засега нищо — отвърна Рен.

— Всичко е наред — рекох аз.

— Докладвайте обстановката — каза Фултън.

— Липсват четири ковчега. Два може да са потънали, но остават още два. Питаме се къде ли са се дянали — рекох аз.

— Бъдете много внимателни — каза той.

— Като девственица през първата си брачна нощ — прошепнах аз.

Някой се засмя. Винаги е хубаво да си забавен. Опитах се да стъпя на следващото стъпало, нагазила до колене във водата, и внезапно се подхлъзнах. Само благодарение на здравото ми вкопчване в перилото не потънах цялата. Седнах във водата, която стигна до брадичката ми, и се почувствах изплашена и глупава. Една комбинация, която никога не ме е изпълвала с възторг.

Рен дойде при мен. Лъчът на прожектора пробягваше по водата, докато той ми помагаше да се изправя. Наистина се нуждаех от помощ. Вдигнах браунинга към светлината и от него закапа вода.

— Дали пистолетът ти все още е в изправност? — попита Рен.

— И под вода може да стреля — отвърнах аз. Все така ми е забавно колко много хора смятат, че няколко капки вода могат да повредят пистолет. Разбира се, после трябва старателно да бъде почистен, но при стрелба водата не пречи. Времето, когато барутът е трябвало да се пази сух, е отдавна отминало.

Спуснах се по оставащите стъпала и бавно се потопих в хладната вода. Дишах все по-отривисто. Майната му, наистина се страхувах. Така, изправена на крака във водата, можех да бръкна в джоба си за фенерчето или да извадя пушката от калъфа й на гърба ми. Но преди да започна да сменям оръжията, почаках детектив Тами да слезе, за да ме прикрива с пистолета си. Все още не знаех дали тя щеше да се справи, дали е добра в стрелбата, но все пак по-добре, отколкото нищо.

Водата стигаше до гърдите ми, почти до подмишниците. Много бавно се придвижвах напред, повече плувах, отколкото вървях. Държах оръжието с двете си ръце, готова за стрелба, но, разбира се, готова дотолкова, доколкото можех да бъда във вода до гърдите и в космически скафандър, който дори не беше мой.

Никак не ми харесваше фактът, че липсват два ковчега с вампирите в тях. Не беше изключено просто да са потънали, но стомахът ме присвиваше от напрегнатото очакване, че ей сега ще ме уловят за крака и ще ме дръпнат под водата. Единият ми крак попадна на нещо твърдо и дъхът ми секна за миг. Побутнах го леко с крак. Приличаше на кутия с боя. И вампирите, като всички нас, държат в подземията си всякакви непотребни вещи.

— Натъкнах се на неопределен предмет — рекох аз.

— Говорите като истински пожарникар — отбеляза Рен.

— Ковчег? — попита детектив Тами от стълбището. Тя най-сетне беше навлязла във водата.

— Не, просто някаква кутия.

Ковчегът почти беше доплавал до мен. Без усилия. Протегнах ръка, за да го отблъсна леко.

— Когато Рен и Такър се доберат до ковчега, аз ще се отместя встрани. Прикривайте ме, докато извадя пушката.

— Разбрано — каза Тами. Тя бе поставила ръцете си една над друга, с едната държеше фенерчето, а с другата пистолета и лъчът следваше движението на цевта. Тя зорко наблюдаваше водата в търсене и на най-слабото движение. Когато я видях да прави това, напрежението в раменете ми поотслабна.

— Не отваряйте ковчега, преди да съм готова — казах аз и установих, че вече дишам нормално. Задушаващата теснота се бе отдръпнала след прилива на чист адреналин вследствие на това, че бях до гърдите във вода и в обкръжението на вампири. Можех да оставя фобиите си за по-късно, ако оцелеех.

Рен и Такър хванаха двата края на ковчега. Дори на тях им беше трудно да се движат във водата в пълно снаряжение.

— Свалям пушката си, Рейнолдс.

— Прикривам те — обади се тя.

Отместих се малко встрани и преметнах калъфа с пушката от гърба на гърдите си. Замислих се за миг къде да сложа браунинга — в джоба на панталона или в калъфа, където досега беше пушката. Избрах калъфа. Щях да го държа отпред и нямаше да ми е трудно да извадя пистолета, ако ми потрябваше.

Измъкнах пушката, опрях приклада в рамото си, заех позиция за стрелба, доколкото беше възможно във водата, и казах:

— Отворете го.

Такър придържаше ковчега, а Рен вдигна капака и в този момент ми закри полезрението.

— Рен, не виждам ковчега.

— Какво?

— Направете крачка вдясно! — рекох.

Той се подчини, без да задава повече въпроси, но и това забавяне можеше да е достатъчно, за да го ранят или убият. Вампирката лежеше по гръб, дългата й коса бе разпиляна около бледото й лице, едната й ръка лежеше на гърдите, като при спящо дете.

— Може ли да я вдигна? — попита Рен.

— Правете каквото искате, само не ми препречвайте линията на стрелба — отвърнах аз.

— Простете — рече той и дори по микрофона се усещаше, че е уязвен.

Нямах време да утешавам засегнатото му самолюбие. Твърде заета бях да следя за вампирите, които можеше да се появят изневиделица. Вниманието ми беше насочено най-вече върху тази, която беше в отворения ковчег, тъй като в тоя костюм нямах периферно зрение. И слухът ми беше понижен наполовина или дори повече. Чувствах се напълно неготова.

— Защо нашите кръстове не блестят? — попита Рейнолдс току зад мен.

— Не блестят, когато наблизо има трупове — отвърнах аз.

Рен и Такър не се справяха добре с напъхването на тялото в чувала. Накрая Рен преметна тялото през рамо, а Такър започна да надява чувала на краката. Вампирката не даваше никакви признаци на живот. Дългата й коса се разстилаше по водата и беше попила нейната чернота. Когато най-сетне опаковаха тялото й в чувала, успях да зърна мъртвешки бледото й лице и прилепналата към него мокра коса, като на удавница.

Такър дръпна ципа на чувала и каза:

— Вътре остана вода. Не знам как може да се избегне това.

Рен намести тялото на рамото си и тръгна към стълбището.

— Ако го носим двамата, ще изгубим много време — рече той.

По радиостанцията прозвуча гласът на Фултън:

— Госпожице Блейк, донесоха още два защитни костюма. Да пратим ли долу още двама?

— Като едно от жертвените агнета смятам, че да, може — отвърнах аз. — Защо да пазим цялото удоволствие само за себе си?

Рен се добра до стълбището и започна да се изкачва, държейки се за перилото. Той се опита да повтори номера с потропването, който изпълнявахме на слизане, и едва не падна обратно във водата.

— Ще тръгна нагоре, ако стълбището пропадне, гледайте да ме измъкнете, преди да ми е свършил въздухът.

— Ще положим всички усилия — казах аз.

— Благодаря — рече той. Беше много удобно да си разменяме иронични реплики чрез микрофоните.

Такър се беше заела с другия ковчег. Рейнолдс с мъка си беше проправила път през водата и беше отишла да го придържа, докато Такър свали капака. Но Такър не беше достатъчно висока и силна, за да го вдигне с лекота и да го пусне, както бе направил Рен. Тя просто го блъсна. Капакът падна и силно се тресна в другия ковчег. Върховете на пръстите ми изтръпнаха при този екот.

— По дяволите! — въздъхна Рейнолдс.

— Всичко наред ли е? — попита Фултън.

— Да, само малко нервничим — казах аз.

— Как си, Такър? — попита капитанът.

— Аз изругах, извинявам се — отвърна Рейнолдс.

Вторият вампир беше мъж с къса кестенява коса и бледа кожа, изпъстрена с лунички. На ръст беше над метър и осемдесет и вкарването му в чувала щеше да е още по-трудно.

Такър предложи да се завлече ковчегът до стълбището и после тялото да се издърпа по него. Предложението й ми се стори смислено и го одобрих. Долният край на стълбището беше потънал в мрак, така че и вампирът вероятно нямаше да има нищо против.

Рейнолдс и Такър вече бяха завлекли ковчега към стълбището, когато Рен се върна долу. Той постави един разтворен чувал по цялата дължина на тялото и рече:

— Ако Рейнолдс и Такър поддържат ковчега, аз просто ще го преобърна и тялото ще влезе в чувала.

— Добра идея — съгласи се Такър и навлезе по-дълбоко във водата.

Рейнолдс ме погледна и аз кимнах.

— Хайде.

Тя се премести към другия край на ковчега и вече не държеше пистолета си насочен, а фенерчето й увисна с лъча надолу във водата и заприлича на далечно златисто кълбо от светлина в тъмно езеро.

Рен се наведе над тялото, за да го обърне настрана.

— Рен, отново ми закривате полезрението — казах аз.

— Извинявам се — рече той, но вече беше пъхнал ръцете си под тялото и не се отмести.

— Малко встрани, по дяволите.

— Вече почти го напъхах в чувала.

Главата на вампира помръдна конвулсивно. Това понякога се случва при тях дори „насън“, но сега не ми хареса.

— Оставете го и отстъпете назад, Рен, веднага!

В този момент моят кръст и кръстът на Рейнолд блеснаха като две малки бели слънца.

Рен ме послуша, но вече беше късно. Вампирът се обърна към него, широко отвори уста и оголи кучешките си зъби. Той захапа костюма и се чу свистене на изпуснат въздух. Те бяха твърде близо един до друг, за да стрелям с пушката.

— Рейнолдс, твой е! — извиках аз.

Рен изкрещя.

В почти пълната тъмнина припламна изстрелът от пистолета на Рейнолдс. Вампирът се дръпна рязко назад с дупка в челото и пусна Рен. Но той не беше мъртъв, ни най-малко. Освирепелите вампири не се предават толкова лесно. Стрелях в бледото му лице. Разхвърчаха се пръски кръв и парчета месо; малки тежки късове се посипаха във водата като едри дъждовни капки. Вампирът падна назад върху отворения капак на ковчега, без глава. Пръстите му спазматично зашаваха по бялата обвивка от атлаз. Краката му ритаха. Рен падна по задник на стълбището.

— Рен, обади се! Рен! — повтаряше Такър.

— Тук съм — хрипкаво отвърна той. — Тук съм.

Направих две предпазливи крачки по залетите с вода стъпала и пуснах още един куршум в гърдите на вампира, пробивайки дупка в него и в капака на ковчега под него. Презаредих пушката и извиках:

— Бегом нагоре по стълбището!

Приклекнах до Рен и го хванах под мишницата с едната си ръка, в другата беше пушката. През пищенето в ушите ми от изстрелите дочух как Такър изплашено каза:

— Нещо докосна крака ми.

— Бегом нагоре! — извиках.

Изправих Рен на крака и го тласнах нагоре по стълбището. Но вече не беше необходимо да го пришпорвам. Когато стигна до осветена част, той се обърна и зачака останалите.

Рейнолдс беше почти стигнала до нас. В този момент две мокри ръце, от които капеше вода, се показаха от двете страни на Такър.

— Такър! — извиках.

Ръцете се съединиха и тя внезапно падна назад и се скри под водата. Тъмата я обгърна и се затвори над нея като стисната в юмрук ръка. Нямаше в какво да се стреля.

Пронизителният й глас звучеше кристално ясно по радиостанцията, дишането й се чуваше толкова отчетливо, че беше болезнено да се слуша.

— Рен! Помогни ми!

Спуснах се надолу по стъпалата и после под водата. Чернотата погълна и мен. Кръстът пламтеше във водата като фар. Забелязах движение, но не бях сигурна, че това е Такър.

Усетих раздвижване във водата секунди преди две ръце да се вкопчат в мен изотзад. Зъби се впиха в костюма, ръце смъкнаха шлема ми, сякаш беше от мокра хартия. То ме завъртя във водата и аз не се съпротивлявах. Нетърпеливите му ръце ме придърпаха към него и тогава успях да опра пушката под брадичката му и да стрелям. Главата му изчезна, в облак кръв, осветен от моя кръст. Маската все още беше на лицето ми и само това ме спаси да не започна да се давя.

Виковете на Такър не преставаха. Чуваха се навсякъде — по радиостанцията, под водата, като упорито ехо.

Изправих се и остатъците от костюма се смъкнаха по тялото ми. Виковете на Такър поутихнаха. Водата бе провеждала звука като усилвател.

Рейнолдс и Рен бяха във водата. Лоша идея. Рен с усилие се движеше към нещо и аз видях какво е то. Защитният костюм на Такър плуваше покрай отсрещната стена на подземието. Рен се хвърли във водата, за да доплува до нея. Рейнолдс с пистолет в ръка се стараеше да не изостава от него. Нейният кръст светеше ослепително.

— Всички вън! — завиках по радиостанцията. — Всички вън, по дяволите!

Никой не ме чуваше.

Виковете на Такър внезапно престанаха. Тогава всички други закрещяха още по-силно. Всички, освен мен — аз мълчах. Крясъците нямаше да помогнат. Под водата имаше поне още три вампира. При това освирепели. Ако останехме там, щяхме да загинем.

Пред мен от водата внезапно изскочи вампир. Пушката гръмна, преди да успея да съобразя какво да направя. Гръдта на вампира се пръсна, но той все пак ме хвана. Имах време да презаредя, но не и да стрелям. В такива моменти всичко се развива твърде бързо — и твърде бавно. Нищо не можеш да предотвратиш, но виждаш всичко до най-малките подробности. Пръстите на вампира се впиха в раменете ми и стиснаха до болка, а той се отметна назад, за да нанесе удар. Мярнаха се зъбите му, рамкирани от черна брада. Блясъкът на кръста ми беше почти безумно ярък и осветяваше лицето на вампира като фенер от тиква на Хелоуин. Стрелях точно под брадичката му — нямах време да се приготвя, а само да натисна спусъка. Главата се пръсна и ме посипа като червен дъжд, заля цялата ми маска с кръв и по-гъсти частици. Нищо не виждах. Откатът на пушката ме блъсна назад и аз седнах във водата. Потънах цялата, без да знам дали тази твар се приближава към мен, или вече е мъртва.

Помъчих се да се добера до повърхността. Водата беше отмила кръвта по маската, но по-тежките късчета бяха полепнали по стъклото и все така нищо не виждах. Тогава смъкнах маската. Изгубих радиовръзката, но си възвърнах зрението.

Вампирът се мяташе във водата пред мен, а лицето му не беше нито над, нито под нея — лице въобще нямаше. Отлично.

Изстрелите от пистолета на Рейнолдс прозвучаха някак странно и аз разбрах, че едното ми ухо, това, до което бях държала пушката, е заглъхнало. Тялото на вампира реагираше на куршумите, гърчеше се, но не спираше да се движи. Рейнолдс се целеше в средата на тялото, както са я учили на стрелбището.

— В главата! — извиках аз.

Тя вдигна пистолета и той щракна, пълнителят беше празен. Вероятно тя се канеше да извади от джоба си резервна пачка, но тогава вампирът се хвърли върху нея и те изчезнаха под водата.

Смъкнах от себе си онова, което беше останало от костюма. Дори ремъците се изхлузиха като стара змийска кожа. Прехвърлих пушката в другата си ръка, за да е готова, и се потопих във водата. С плуване беше по-бързо, а пък ако имаше някаква зараза, вече я бях прихванала. Кръстът осветяваше пътя ми като фар, но аз плувах към кръста на Рейнолдс. Той беше моят фар.

Имах само няколко секунди, за да достигна до нея, или всичко щеше да свърши. Долових движение, миг преди в мен да се вреже последният вампир. Обърнах се, насочих пушката към него и той се хвана за цевта. На него, разбира се, му беше все едно за какво се хваща, но успя да изтръгне пушката от ръката ми и се вкопчи в мен.

Беше вампирка, почти красива, с дълга светла коса, като на русалка от вълшебна приказка. Когато тя посегна да ме хване, кръстът освети кожата й и тя заблестя. Имах приготвен нож в ръката си и го забих под брадичката й. Острието проникна лесно, но не стигна до мозъка. Ударът съвсем не беше смъртоносен. Тя стоеше във водата и се държеше за ножа, но като че ли не от болка. Просто не можеше да отвори уста, за да впие зъби в жертвата и да се насити.

Забих втория нож под ребрата й, в сърцето. Тялото й се затресе, очите й се ококориха страшно. Устата й се отвори така, че се видя острието на първия нож. Вампирката изпищя нещо неразбираемо и ме удари с опакото на ръката си. Само водата ме удържа да не излетя във въздуха, и частично пое удара. Паднах по гръб и водата се сключи над мен. Плувах една секунда, после се опитах да си поема въздух, устата ми се напълни с вода, изправих се на крака, закашлях се и отново паднах. Успях да се опра на краката си и почувствах на лицето си нещо по-топло от вода. Течеше ми кръв. Всичко пред очите ми потъмня, заподскачаха малки бели петънца.

Вампирката продължаваше да върви към мен. Моите два ножа стърчаха от тялото й. Викове в подземието не се чуваха. Не можех да видя от такова разстояние, но това можеше да означава само едно: Рейнолдс, Такър и Рен вече ги няма.

Върнах се назад във водата. Спънах се в нещо и паднах. Този път ми беше по-трудно да се изправя и ми трябваше повече време. Бях се спънала в защитния си костюм и в калъфа с браунинга. Зрението ми беше изпъстрено с петна, сякаш гледах вампирката през светлината на стробоскоп. Затворих очи, но белите петна се появиха отвътре на клепачите ми. Гмурнах се във водата и напипах с крак калъфа. Задържах ли дишането си, или просто престанах да дишам? Не помня. Извадих браунинга, без да отварям очи. За да се възползвам от него, не ми бе необходимо зрение.

Тя ме хвана за косата и ме издърпа на повърхността. Тогава започнах да стрелям, да пробивам дупки в тялото й като шевна машина, докато не се добрах до това бледо лице. Тя постави ръка върху дулото на пистолета, сякаш да се предпази, и тази изящна ръка се разлетя на фрагменти от кости и кървави парчета плът. Стрелях в лицето й, докато то не се превърна в кървава пихтия, и спрях едва когато заглъхнаха и двете ми уши.

Тя падна по гръб във водата, аз се свлякох на колене. Водата ме покри. Опитвах се отново и отново да се измъкна на повърхността, но все не можех. Мисля, че си поех глътка въздух и пред очите ми заиграха черни и бели точки, които скриха всичко наоколо. Не виждах дали кръстът ми свети във водата. Зрението ми беше погълнато от съвършена гладка тъмнина. Продължих да плувам още известно време и ми се мярна мисълта, че би трябвало да ме е страх. После — нищо.