Огнено жертвоприношение

26

Лежах на тясното болнично легло в една от свободните стаи. Вечерната ми рокля висеше на единствения в стаята стол, който бях поставила под дръжката на вратата, за да я подпра. Бравата не ми се видя особено здрава. Ако някой сериозно решеше да влезе в стаята, столът нямаше да го спре, но щеше да ми осигури няколко секунди, за да се прицеля. Бях взела душ и бях изхвърлила изцапаните с кръв чорапи. Лежах само по бельо. Дори болничен халат нямаше. Заспах в непривичното легло, притиснала чаршафа към гърдите си и с файърстара под възглавницата. Автоматът беше под леглото. Не мислех, че ще ми потрябва, но къде другаде да го скрия?

Присъни ми се нещо. Изгубила се бях в изоставена къща и търсех котенца. Котенцата жално мяукаха, а в тъмнината имаше змии, които ги ядяха. Не беше нужно да съм Фройд, за да изтълкувам съня. Щом разбрах, че това е сън и какво означава, мигом се събудих. Лежах и гледах нагоре в мрака. Чаршафите се бяха смъкнали и бях почти гола.

Чувствах как цялото ми тяло пулсира. Сякаш в съня си се бях надбягвала с някого. Под гърдите ми бе избила пот. Нещо не беше наред.

Седнах в леглото и придърпах чаршафа върху себе си, макар че не ми беше хладно. В детството си мислех, че ако се покрия, чудовищата в шкафа и под леглото няма да могат да се доберат до мен. И винаги, когато се будя от кошмар, първо се вкопчвам в чаршафа, дори да е много горещо. Разбира се, сега бях в сутерен, където работеше климатик и не беше горещо. Тогава защо тялото ми трепереше така, сякаш имах треска?

Пъхнах ръка под възглавницата и извадих файърстара. С пистолет в ръка се почувствах по-добре. Но ако просто бях изплашена от този сън, по-късно щях да се чувствам глупаво.

Седях и напрягах слух в мрака, преди да включа осветлението. Ако в коридора имаше някой, той щеше да забележи ивицата светлината под вратата. Ако се канеше да ме нападне внезапно, не биваше да я вижда. Все още не.

Нещо се движеше към мен по коридора. Вихър от енергия, от топлина заигра по тялото ми като длан. Сякаш срещу мен се надигаше буря и от пронизващите мълнии въздухът беше наситен с електричество. Щракнах предпазителя на файърстара и внезапно разбрах кой е. Към мен решително крачеше Ричард. Приближаваше като развилнял се ураган.

Спуснах пак предпазителя, но не оставих пистолета. Ричард беше много ядосан и аз го усещах. Един път, в пристъп на гняв, той хвърли пред очите ми цяла голяма спалня от масивен дъб, сякаш беше от картон. Предпочитах пистолетът да ми е под ръка, просто за всеки случай. Не можех да не се презирам за това, но моралните терзания не бяха толкова силни, че да го прибера. Включих осветлението и замигах от силната светлина. Стомахът ме присви. Не исках да видя Ричард. Не знаех какво да му кажа след нощта, когато за пръв път преспах с Жан-Клод. Тогава бях избягала от Ричард, от онова, в което той се превръщаше при пълнолуние. Бях избягала от звяра Ричард.

Отидох боса до стола и събрах дрехите си. Оставих пистолета до мен на кревата и се заборичках със сутиена без презрамки, когато долових мириса на лосиона на Ричард. Под вратата нахлу въздух и аз разбрах, че се движи неговото тяло. Лосионът му не беше твърде силен и не би следвало да го долавям. Изведнъж разбрах, сякаш някой ми го прошепна в ухото, че Ричард също ме надушва през вратата и знае, че съм се парфюмирала с „Оскар де ла Рента“ за Жан-Клод.

Почувствах как леко блъсва вратата с върховете на пръстите си и вдишва дълбоко мириса на моето тяло.

Какво, по дяволите, ставаше? Ние бяхме свързани вече два месеца и през това време аз не бях долавяла нищо подобно — нито с Ричард, нито с Жан-Клод.

До болка познатият ми глас на Ричард прозвуча:

— Анита, трябва да поговорим.

В гласа му, в цялото му тяло се усещаше гняв, дори ярост. Той беше като мълния, която всеки момент щеше да порази вратата.

— Обличам се — извиках аз. Чух го, че крачи пред вратата.

— Знам. Чувствам те. Какво става с нас?

Ако съществуват многозначителни въпроси, този беше такъв. Интересно дали той чувстваше ръцете ми, както аз бях почувствала неговите преди малко?

— Откакто сме свързани от триумвирата, никога не сме били толкова близко един до друг на разсъмване, колкото сме сега. И Жан-Клод не е тук да ни служи за буфер.

Надявах се, че е точно така. В противен случай оставаше само един вариант — Съветът да е сторил нещо с нашите знаци. Едва ли, но нямаше да знаем със сигурност, докато не питаме Жан-Клод. По дяволите!

Ричард натисна дръжката на вратата.

— Защо толкова се бавиш?

— Почти съм готова — отвърнах, докато навличах роклята. Всъщност от цялото ми облекло тя беше най-лесна за обличане. Обувките не бяха удобни за носене без чорапи, но боса пък съвсем не бих се чувствала готова. Не знам как да го обясня, но с обувки някак ми беше по-добре.

Отместих стола, отключих вратата и твърде бързо отстъпих назад, към отсрещната стена. Сложих ръце зад себе си, все още държейки пистолета. Ричард едва ли щеше да ме нападне, но никога не бях го усещала такъв. Гневът му гореше като огнено кълбо под лъжичката ми.

Той отвори вратата съвсем внимателно, сякаш обмисляше всяко свое движение. Самообладанието му беше тънката линия между мен и неговата ярост.

На ръст беше метър и осемдесет и пет, широкоплещест, с високи скули и меки чувствени устни. Имаше трапчинка на брадичката и, общо взето, беше доста красив. Очите му бяха с все същия шоколадов цвят, само болката в тях беше нова. Косите му падаха на раменете на гъста вълна и бяха с такъв примесен с мед и злато кестеняв цвят, че за него трябваше да се измисли отделно название. Кестеняви е скучна дума, а косите му не бяха такива. Някога обожавах да прокарвам пръсти през тях, да ги загребвам с длани, докато се целуваме.

Той носеше кървавочервена риза без ръкави, която излагаше на показ мускулестите му ръце и рамене. Знаех, че всеки сантиметър от тялото му е с приятен кехлибарен загар. Всъщност не беше загар, а просто естественият цвят на кожата му.

Сърцето ми затупка в гърлото, но не от страх. Ричард ме разглеждаше в черната ми вечерна рокля. Почистила бях грима от лицето си, косата ми не беше сресана и чувствах как тялото му реагира на вида ми. Усещах го като вихър вътре в себе си. Наложи се да затворя очи, за да не гледам джинсите му и да проверя дали усещанията не ме лъжат.

Когато погледнах, той не беше помръднал. Просто стоеше всред стаята, стиснал юмруци, и дишаше малко по-тежко. Погледът му гореше диво, бялото на очите се открояваше — като на кон, който всеки момент ще се понесе в лудешки бяг.

Намерих сили да промълвя бездиханно:

— Каза, че трябва да поговорим. Е, говори.

Чувствах биенето на сърцето на Ричард, надигането и отпускането на гърдите му — сякаш тялото му беше мое. Бях имала такива моменти с Жан-Клод, ала никога с Ричард. Ако бяхме продължили да се срещаме, това щеше да е интригуващо. Сега бе просто смущаващо.

Ръцете му се поотпуснаха, той разтвори пръсти, борейки се с желанието пак да ги свие в юмруци.

— Жан-Клод каза, че ни защитава един от друг. Държи ни на разстояние, докато не сме готови за тази близост. Досега не му вярвах.

Аз кимнах.

— Да, твърде неловко е.

Той се усмихна и поклати глава, но погледът му остана все така гневен.

— Неловко ли? Само това ли изпитваш, Анита? Неловко ли ти е?

— Ричард, ти сам знаеш какво чувствам сега. И сам можеш да си отговориш на глупавия въпрос.

Той затвори очи, сключи ръце пред гърдите си и притисна дланите си с такава сила, че ръцете му затрепериха, а мускулите се изопнаха.

Почувствах как се отдръпна от мен, макар че тази дума не предава напълно усещането. Той сякаш издигна стена, мислена преграда между нас. Някой трябваше да го направи, но на мен дори не ми беше хрумнало да опитам. Видът на тялото му и моето усещане за него ме бяха превърнали в един трептящ хормон. Не, това не можеше да се опише с думи.

Гледах как тялото му се освобождава от напрежението, мускул след мускул. Той бавно, почти като след сън, отвори очи и беше спокоен и умиротворен. Никога не съм владеела толкова добре медитацията.

Ричард отпусна ръце и ме погледна.

— Така по-добре ли е?

— Да, благодаря — кимнах аз.

Той поклати глава.

— Не ми благодари. Трябваше или да се взема в ръце, или да избягам с вой.

Стояхме и се гледахме. Мълчанието надвисваше като тежка завеса.

— Какво искаш, Ричард?

Той се засмя сподавено, така че цялата се изчервих.

— Знаеш какво имам предвид.

— Да. Знам. Докато не бях в града, ти си се провъзгласила за лупа.

— Стивън ли имаш предвид?

— Нямаше право да вървиш срещу изрични заповеди на Силви — кимна той. — Аз поверих командването на нея, не на теб.

— Тя му отказа защитата на глутницата. Знаеш ли какво означава това?

— Знам по-добре от теб. Без защитата на доминант, той е плячка за всеки, който го поиска, като леопардлаците, след като ти уби Габриел.

Аз се отдръпнах от стената.

— Ако ми беше казал какво ще се случи с тях, щях да им помогна, Ричард.

— Наистина ли? — попита той и посочи пистолета в ръката ми. — Или просто щеше да ги убиеш?

— Не, Силви искаше да го направи, не аз.

Но аз стоях с пистолет в ръка и не можех да измисля елегантен начин да го махна.

— Знам колко мразиш върколаците, Анита. Смятах, че не даваш пет пари за тях и всички така смятаха, иначе все някой щеше да ти го каже. Всички мислеха, че това не те вълнува и че щом си могла да низвергнеш любимия си само защото веднъж месечно се превръща в чудовище, тогава какво да говорим за онези, които не познаваш?

Той беше преднамерено жесток. Никога не го бях виждала да прави нещо само за да уязви някого, да извади ножа от раната и после да го забие още по-дълбоко. Това беше дребнавост, а Ричард никога не бе дребнав.

— Много добре знаеш, че нещата не стояха така.

— Наистина ли? — той седна на леглото и сграбчи с две ръце чаршафа. Вдигна го към лицето си и вдиша дълбоко, при което ме гледаше с гняв. — Твоят мирис все още ми действа като наркотик и те мразя за това.

— Само преди няколко минути бях в главата ти, Ричард, не си ли спомняш? Ти не ме мразиш. Нямаше да е толкова болезнено, ако ме мразеше.

Той отпусна чаршафа на коленете си и го смачка в юмруците си.

— Любовта не е по-силна от всичко, нали?

— Не е — кимнах аз.

Той стана поривисто и закрачи из стаята в тесен кръг. Накрая спря пред мен. Вече нямаше „магия“, просто двама души, застанали един срещу друг. Но все още ми беше трудно да съм толкова близо до него. Тежко ми беше да знам, че вече не бива да го докосвам. По дяволите, не би трябвало да е толкова тежко. Аз бях направила своя избор.

— Ти никога не си ми била любовница, не ми беше дори приятелка. Не си върколак. Не можеш да бъдеш моя лупа.

— Наистина ли ми се сърдиш, задето спасих Стивън?

— Ти заповяда на членовете на глутницата да защитават него и леопардлака. Заплаши ги със смърт, ако не ти се подчинят. Нямаше такова право.

— Самият ти ми го даде, когато ме направи лупа — с жест му казах да не ме прекъсва. — И независимо дали ти харесва, или не, добре направи, че ми даде възможност да имам определено влияние при решаването на проблемите. Ако не бях отишла да му помогна, сега Стивън можеше да е мъртъв. А Зейн щеше да е направил още по-голямо меле в болницата. На ликантропите вече им стигат лошите отзиви в пресата.

— Анита, ние сме чудовища, а за чудовищата не се пише нищо хубаво.

— Ти сам не го вярваш.

— Ти вярваш, че сме чудовища, Анита. Доказа го. Би предпочела да преспиш с труп, отколкото да ми позволиш да те докосна.

— Какво искаш да чуеш от мен, Ричард? Да кажа, че съжалявам, че не можах да се справя? Съжалявам. И че ми е неловко, задето избягах в леглото на Жан-Клод? Да, неловко ми е. И че мнението ми за самата мен не е добро, откакто съм неспособна да те обичам, след като видях какво направи с Маркус?

— Ти искаше да го убия.

— Да, така е, ако не го беше убил, той щеше да убие теб. Но не съм ти казвала, че искам да го изядеш.

— Когато член на глутницата загине в схватка за лидерство, всички пируваме. Това е начин да се приеме неговата енергия. Маркус и Рейна няма да изчезнат напълно, докато е жива глутницата.

— Вие и Рейна ли изядохте?

— А според теб къде се дянаха телата? Нали не смяташ, че твоите приятели от полицията са ги скрили?

— Мислех, че Жан-Клод е уредил това.

— Така си и беше, но мръсната работа я свърши глутницата. Вампирите не се интересуват от тялото, ако е вече изстинало. Ако кръвта не е топла, не го искат.

Почти бях на път да го попитам топло месо ли харесва или студено, но овреме се спрях. Всъщност не исках да знам отговора. Целият този разговор не водеше натам, накъдето ми се искаше. Погледнах часовника си.

— Ричард, време е да вървя.

— Да отидеш да спасиш своите леопарди ли?

Погледнах го в очите.

— Да.

— Затова съм тук. За да те подкрепям.

— Тази идея на Жан-Клод ли е?

— Силви ми каза, че Грегъри отказал да я измъчва. Каквото и да правеха, когато беше жив Габриел, те са ликантропи, а ние помагаме на своите, дори да не са ликои.

— Леопардлаците също ли имат измислено название за себе си? — попитах аз.

Той кимна.

— Наричат себе си парди. Върколаците са ликои, а леопардите са парди.

Минах покрай него и рамото ми се отърка в голата му ръка. Косъмчетата по тялото ми бяха настръхнали от това съприкосновение, сякаш то беше много по-интимно. Но вече свиквах. Бях направила своя избор, колкото и да бях смутена. Да, аз все още желаех Ричард, дори го обичах. Но бях избрала вампира, а не е възможно да имаш едновременно вампир и върколак.

Извадих автомата изпод леглото и поставих ремъка през рамо.

— Жан-Клод каза, че не трябва никого да убиваме — отбеляза Ричард.

— Той знае ли, че си тук? — попитах аз.

Ричард кимна.

Усмихнах се, ала не много радостно.

— Той не ти ли каза? — попита Ричард.

— Не.

Ние отново се погледнахме.

— Не можеш да му имаш доверие, Анита, и ти го знаеш.

— Ти доброволно му позволи да ти постави първия знак. Каквото правех, Ричард, го правех, за да спася и двама ви. И неговия живот, и твоя. Ако ти наистина смяташе, че той е така дяволски ненадежден, защо ни свърза с него?

Ричард извърна поглед.

— Не мислех, че ще те изгубя — почти прошепна.

— Излез и почакай в коридора, Ричард.

— Защо?

— Не съм довършила тоалета си.

Погледът му се плъзна по краката ми, тъй бели в сравнение с черната рокля и черните обувки.

— Чорапите — тихо каза той.

— Всъщност още един кобур. Чорапите бяха изхвърлени снощи. А сега излез, ако обичаш.

Той излезе, без дори да направи последна язвителна забележка. Явен напредък. Когато затвори вратата, аз седнах на леглото, макар че друго се канех да правя. Да се върна за леопардите — тази идея вече не беше добра. Да се върна и Ричард да дойде с мен за подкрепа — това беше още по-зле. Но така трябваше да направим. Не можех да му заповядам да си остане вкъщи. При това наистина имах нужда от подкрепа. Колкото и трудно да ми беше в негово присъствие, той бе един от най-силните върколаци, които познавах. Ако не го мъчеше съвестта му с размерите на Роуд Айланд, той би бил много опасен. Разбира се, Маркус навярно би казал, че Ричард и така си е доста опасен. И щеше да е прав.