Огнено жертвоприношение

33

Повикахме линейка и се оказа, че не могат да дойдат веднага. Имало много други спешни случаи. За щастие Луи изтръгна слушалката от ръката ми и се извини на любезната телефонистка.

Шери изтича в кухнята. Чувах я как захлопва вратичките на шкафчетата, как отваря и затваря чекмеджетата.

Отидох при нея. Тя стоеше насред стаята с извадено напълно празно чекмедже в ръката й. Очите й горяха с див блясък.

— Трябват ми найлонов плик, тиксо и ножица.

Нямаше смисъл да задавам глупави въпроси. Отворих малкото чекмедже на готварската печка и подадох на Шери ножица и тиксо. Торбичките бяха сред малкото неща, които можеха да се намерят в широкия кухненски бюфет.

Шери ги грабна от ръцете ми и се втурна към гостната. Нямах никаква представа какво е намислила, но тя имаше медицинско образование, аз — не. Ако с това можеше да осигури на Зейн още няколко минути, аз бях „за“. Линейката все някога щеше да пристигне. Въпросът беше да остане жив дотогава.

Доколкото можах да видя, Шери не използва ножицата. Залепи с тиксо плика към гърдите на Зейн, но остави незалепен един ъгъл. Явно беше нарочно, но аз не се стърпях и попитах:

— Защо единият ъгъл не е залепен?

Тя отговори, без да откъсва поглед от своя пациент:

— Отвореният ъгъл ще му позволи да диша. Когато вдиша, пликът спада и закрива раната. Това се нарича „превръзка-клапа“. — Говореше така, сякаш чете лекция. Не за първи път се запитах каква ли е Шери извън света на чудовищата. В нея сякаш живееха две различни личности. Никога не бях виждала някой — било то човек или чудовище, — който беше толкова различен в различните ситуации.

— Това ще му помогне ли да доживее до пристигането на линейката? — попитах аз.

Тя най-накрая ме погледна много сериозно.

— Надявам се.

Кимнах. Това беше повече от всичко, което можех да направя аз. Умеех да пробивам дупки в хората, но не ме биваше особено да запазвам живота им.

Ричард донесе одеяло и покри с него краката на Зейн, а горната част на одеялото Шери постави около раната така, както счете за нужно.

Ричард не беше облечен, бе само с хавлия около кръста. На загорялата му кожа блестяха капчици вода, явно не бе имал време да се подсуши. Когато се наведе да завие Зейн с одеялото, хавлията се изпъна по задника му. Гъстата му коса падаше на тежки кичури и струйки вода се стичаха от тях по гърба.

Той се изправи и хавлията оголи голяма част от бедрото му.

— Имам и по-големи хавлии — казах аз.

Той ме погледна и се намръщи.

— Чух изстрели. Размерът на хавлията не ме вълнуваше в този момент.

— Прав си. Извинявай — кимнах аз. Моят гняв към Ричард изглежда намаляваше право пропорционално на количеството на дрехите му. Ако той наистина искаше да спечели войната, трябваше само да се съблече и аз веднага щях да вдигна бялото знаме и да заръкопляскам. Смущаващо признание, но почти вярно.

Той прокара ръка по косата си, приглади назад кичурите, паднали върху лицето му, и изстиска водата. Това движение чудесно подчертаваше красотата на гърдите и ръцете му. Той леко изви назад гърба си и цялото му тяло се изпъна в дълга мускулеста линия. Знаех, че нарочно го излага на показ. Винаги ми се е струвало, че не съзнава какъв ефект има върху мен това, но сега разбрах, че си дава сметка. Докато гледах в гневните му очи, разбирах, че ми показва тялото си преднамерено. Виж какво си пропуснала, какво си изгубила, казваше ми без думи. Ако бях изгубила само великолепното тяло, нямаше да ми е толкова тежко.

Липсваха ми неделните следобеди, когато гледахме стари мюзикли. Съботните излети в гората, наблюдението на птиците, или целите уикенди, посветени на плуване със сал по Мерамек. Липсваха ми разказите му за случилото се през деня в училището. Той ми липсваше. Тялото му беше само един много приятен бонус. Надали по света имаше толкова рози, че да ме накарат да забравя онова, което Ричард почти бе станал за мен.

Той закрачи наперено към стълбището, за да продължи прекъснатото си къпане. Ако имах толкова силна воля, колкото би ми се искало да имам, нямаше да гледам след него. Изведнъж си представих съвсем ясно как излизвам капките вода по гърдите му и дръпвам рязко малката бяла хавлия. Този образ беше толкова ярък, че ми се наложи да извърна поглед и няколко пъти да вдишам дълбоко. Той вече не беше мой. Може би никога не е бил.

— Не искам да те откъсвам от приятната за теб гледка, но кой е мъртвият и защо се опита да те убие? — попита Джамил.

Ако си помислех, че вече съм достатъчно смутена, нямаше да съм права. Фактът, че бях позволила тези глупави мисли за Ричард да ме отвлекат от много по-жизненоважния въпрос за нереализирания убиец, само доказваше, че не съм в час. Това бе лекомислие, което не можеше да се опише с думи, непредпазливост, водеща към гибел.

— Не знам, за първи път го виждам — отвърнах аз.

Луи повдигна чаршафа, който някой беше хвърлил върху убития.

— И аз не го познавам.

— Недей, моля те — каза му Рони. Тя отново беше станала синьо-зелена.

Луи пусна чаршафа, но той падна някак накриво и прилепна към темето на мъртвеца. Кръвта попи в памучния плат като масло във фитил.

Рони тихо изхълца и хукна към банята.

Луи я проследи с поглед, аз гледах него. Щом забеляза това, той каза:

— И по-рано е убивала хора — изречението „С какво това е по-лошо?“ остана неизречено, но се подразбираше.

— Веднъж — казах аз.

— И тогава ли реагира така? — попита той и стана.

Поклатих глава.

— Струва ми се, че не можа да понесе гледката на разливащия се мозък.

В стаята влезе Гуен.

— Много хора, които спокойно гледат кръв, не понасят вида на други естествени течности — рече тя.

— Благодаря, госпожо психотерапевт — рече Джамил.

Тя се обърна към него като малка руса буря, неестествената й енергия се завихри на спирали из стаята.

— Ти си гаден хомофоб!

Аз повдигнах вежди.

— Нещо ми се губи връзката?

— Джамил е от онези мъже, които смятат, че всяка лесбийка е всъщност хетеросексуална жена, която не е намерила подходящия мъж. Той така ми се натискаше, че се наложи Силви да го срита по задника.

— Що за думи от устата на квалифициран психотерапевт — каза Джейсън. Когато започна стрелбата, той бе дотърчал от сутерена, където бяхме настанили вампирите за дневния им отдих. След като вълнението поутихна, той се върна да провери как са всички.

— Долу всичко ли е спокойно? — попитах.

Той се ухили с типичната за него усмивка, едновременно дяволита и ехидна.

— Тихо е като в гроб.

Аз простенах, защото той очакваше това. Но усмивката ми изчезна преди неговата.

— Дали не е Съветът? — попитах аз.

— Кое? — попита Луи.

— Този, който е изпратил убиеца.

— Наистина ли смяташ, че беше наемник? — попита Джамил.

— Имаш предвид дали не е бил професионален убиец ли?

Джамил кимна.

— Не.

— Защо мислиш, че не е бил професионалист? — попита Гуен.

— Не беше достатъчно опитен.

— Може да е бил девственик — предположи Джамил.

— Да му е било за първи път ли?

— Да, първа поръчка.

— Възможно е — погледнах покритата с чаршаф издутина. — Не си е избрал подходяща професия.

— Ако му бяха поръчали да пречука някоя домакиня от предградията или банкер, щеше да се справи — рече Джамил.

— Приказваш така, сякаш знаеш.

Той повдигна рамене.

— Аз съм силовик от петнайсетгодишен. Моите заплахи нищо нямаше да струват, ако не бях готов да убивам.

— Какво мисли Ричард за това? — попитах аз.

Джамил пак сви рамене.

— Ричард е друг. Ако не беше друг, досега да съм мъртъв. Той щеше да ме убие непосредствено след Маркус. Стандартен ход за новия Улфрик — да убие силовиците на предишния водач.

— Аз исках смъртта ти.

Той се усмихна — напрегнато, но не съвсем неприятно.

— Знам. Понякога ти си по-близо до нас, отколкото е той.

— Просто нямам много илюзии, Джамил. Това е всичко.

— Считаш, че моралът на Ричард е илюзия?

— Днес той едва не ти разкъса гърлото. Какво мислиш за това?

— Мисля, че и ме излекува. Маркус и Рейна не биха постъпили така.

— А биха ли могли съвсем случайно да те ранят толкова тежко?

Той се усмихна, за кратко оголи зъбите си.

— Ако Рейна се беше вкопчила в гърлото ми, това нямаше да е случайно.

— По прищявка — каза Гуен, — но не по случайност.

В този момент всички върколаци се разбираха чудесно помежду си. Никой не оплакваше Рейна, дори Джамил, който донякъде беше на нейна страна.

— Все пак не мисля, че Съветът би изпратил някой аматьор с пистолет — поклатих глава аз. — Те имат достатъчно дневни бойци, за да свършат тази работа, без да наемат външни хора.

— Тогава кой? — попита Джамил.

Отново поклатих глава.

— Де да знаех.

Рони се върна в гостната. Всички я гледахме, докато вървеше с клатушкаща се походка към дивана. Очите й бяха зачервени от плач и не само. Луи й донесе чаша вода. Тя я изпи на малки глътки и ме погледна. Очаквах да заговори за мъртвеца. Може би щеше да ме упрекне, че съм лоша приятелка. Обаче тя реши да не обръща внимание на трупа и да приказва за живите.

— Ако беше преспала с Ричард още в самото начало, нямаше да го има целия този тормоз.

— Ти наистина го мислиш — беше моят коментар. Позволих на Рони да смени темата. Нужно беше да отклони вниманието си към нещо друго. Бих предпочела, разбира се, избраната тема да не е свързана с личния ми живот, но… все пак й бях длъжница.

— Да — отвърна тя. — Виждам как го гледаш, Анита. Как те гледа той, когато не ти е сърдит. Да, сигурна съм.

Отчасти бях съгласна с нея, но само отчасти…

— Така или иначе, има го Жан-Клод.

Тя изсумтя нетърпеливо.

— Аз те познавам. Ако беше правила секс с Ричард от самото начало, нямаше да започнеш да спиш с тоя проклет вампир. Ти смяташ, че сексът обвързва.

Въздъхнах. Вече бяхме водили този разговор.

— Сексът би трябвало да означава нещо, Рони.

— Съгласна съм — каза тя. — Но ако имах твоите скрупули, с Луи все още щяхме да се държим за ръцете. Сега ни е много хубаво.

— Но към какво води това?

Тя затвори очи и отпусна глава на облегалката на дивана.

— Анита, ти излишно си усложняваш живота — тя отвори очи и премести главата си така, че да ме вижда, без да я вдига от облегалката. — Защо да не приемаме отношенията такива, каквито са? Защо всичко при теб трябва да бъде така ужасно сериозно?

Сложих ръка на корема си и се вторачих в Рони. Но ако си мислех, че ще я принудя да сведе поглед, то грешах. Аз първа извърнах очи.

— Всичко това е сериозно. Или би трябвало да бъде.

— Защо? — попита тя.

Накрая и на мен ми се наложи да повдигна рамене. Ако не правех секс с вампир, при това без брак, бих могла да се облегна на някакви морални принципи. А сега позицията ми беше нестабилна. Дълго бях пазила непорочността си, но когато я изгубих, беше безвъзвратно. От целомъдрие към секс с вампир. Ако все още бях католичка, това щеше да е достатъчно за отлъчването ми. Но, разбира се, и съживяването на мъртъвци също водеше до отлъчване. За щастие бях протестантка.

— Искаш ли един съвет от леля си Рони?

Не можех да не се усмихна — едва-едва, но по-добре, отколкото никак.

— Какъв съвет?

— Качи се горе и отиди при този мъж под душа.

Погледнах я откровено шокирана. Десет минути по-рано си бях фантазирала за същото, но това не намаляваше смущението ми.

— Ти го видя сега в кухнята, Рони. Не мисля, че е в настроение за игри под душа.

В очите й се мярна изражение, което внезапно ме накара да се почувствам много млада или може би наивна.

— Съблечи се и влез неочаквано. Изненадай го и той няма да те изгони. Изключено е да изпитваш такъв гняв, без да таиш страст. Той те желае толкова силно, колкото и ти него. Просто се отдай на желанието си, приятелко моя.

Поклатих глава. Рони въздъхна.

— Защо не?

— По хиляди причини, но главната е Жан-Клод.

— Ами зарежи го — каза тя.

— Да, да, ей сега! — засмях се аз.

— Чак толкова ли е добър? Толкова добър, че не можеш да му биеш шута?

Замислих се, не знаех какво да кажа. Накрая в главата ми се оформи една мисъл и аз я изказах гласно:

— Не съм сигурна, че на света има толкова много бели рози, които да ме накарат да забравя Ричард — вдигнах ръка, преди тя да успее да ме прекъсне. — Но не съм сигурна, че и цяла вечност от уютни следобеди могат да ме накарат да забравя Жан-Клод.

Тя седна изправена на дивана и ме загледа. Очите й почти се изпълниха със скръб.

— Сериозно ли говориш?

— Аха.

Рони поклати глава.

— Господи, Анита, ти си толкова покварена.

Засмях се, защото беше права. Над всичко това можех или да се смея, или да плача, а Ричард вече беше получил целия ми дневен запас от сълзи.