Огнено жертвоприношение

3

Оставих Лари на сигурно място в леглото с таблетка демерол и той заспа толкова дълбоко, че само силно земетресение можеше да го събуди. После вдигнах слушалката. Все още нямах и бегла представа кой може да ме безпокои, и това никак не ми харесваше. Изнервяше ме. Кой си позволява да раздава личните ми номера и защо?

Телефонът не бе довършил първото звънене, когато от другата страна вдигнаха. Чу се мъжки глас, тих и тревожен:

— Ало, ало?

Цялото ми раздразнение мигом изчезна, отмито от вълната на чувство, което силно наподобяваше страх.

— Стивън, какво се е случило?

— Слава богу! — въздъхна той.

— Какво става? — попитах много отчетливо и спокойно, макар да ми се искаше да му изкрещя и да го заставя да ми каже тутакси какво, по дяволите, се е случило.

— Можеш ли да дойдеш до университетската болница „Сейнт Луис“?

Започнах да разбирам.

— Тежко ли си ранен?

— Не аз.

Сърцето ми се качи в гърлото, а гласът ми прозвуча сподавено:

— Жан-Клод?

Още докато го изричах, разбрах, че е глупаво. Едва преваляше пладне. Ако Жан-Клод се нуждаеше от медицинска помощ, щяха да заведат лекар при него. Вампирите не се шляят по улиците посред бял ден. Какво толкова се безпокоя за един вампир? Някога ми беше гадже. Семейството ми, до един ревностни католици, направо се побъркаха. И понеже аз самата все още съм леко смутена, ми е трудно да се защитя.

— Не е Жан-Клод, а Натаниел.

— Кой?

Стивън въздъхна тежко.

— Един от хората на Габриел.

Това беше заобиколен начин да ми съобщи, че става дума за леопардлак. Преди да убия Габриел, той беше водач на леопардлаците, техен алфа. Защо го убих ли? Повечето рани, които ми беше нанесъл, зараснаха. Носенето на белезите от вампир си има своите преимущества. Вече не е толкова лесно да получиш белези. Но почти незабележимата спирала от рани над седалището ми и по кръста винаги ще ми напомня за Габриел, за това, че искаше да ме изнасили, да ме накара да изкрещя името му, а после да ме убие. Познавайки Габриел, не мисля, че за него беше особено важно кога ще умра — преди, след или по време на акта. Всичко го устройваше, стига да съм топла. Повечето ликантропи не обичат студени трупове.

Разказвам и мисля за това с лекота. Но ако поставя пръстите си на кръста, имам чувството, че напипвам белезите през полата. Нямам друг избор, освен да не го приемам много на сериозно. Просто нямам. В противен случай трябва да започна да крещя и никога да не спра.

— В болницата не знаят, че Натаниел е превръщач, нали? — попитах.

— Знаят — сниши глас той. — Оздравява твърде бързо.

— Тогава защо шепнеш?

— Говоря от автомат отвън в чакалнята.

Отсреща се чу звук, сякаш трябваше да отдалечи слушалката от устата си.

— Свършвам след секунда — рече и веднага след това пак заговори в слушалката: — Трябва непременно да дойдеш, Анита.

— Защо?

— Моля те.

— Ти си върколак, Стивън. Как допусна да станеш бавачка?

— Държи името ми записано на листче в портфейла си заедно с още няколко за спешни случаи. Натаниел работи в „Престъпни удоволствия“.

— Стриптийзьор?

Интонацията ми беше въпросителна, защото бе възможно — макар и малко вероятно — да е сервитьор. Жан-Клод, собственикът на „Престъпни удоволствия“, никога не би прахосал един превръщач за работа извън подиума.

— Да.

— И на вас двамата ви трябва някой, който да ви закара? — изглежда ми е ден за таксиметрови услуги.

— И да, и не.

Нещо в гласа му не ми хареса. Долових неловкост, напрежение. Не беше в стила на Стивън да говори със заобикалки. Беше човек, който не обича да увърта, предпочиташе да кара направо.

— Как беше ранен Натаниел? — Може би ако бях задала по-уместен въпрос, щях да получа и подобаващ отговор.

— Един клиент стана твърде груб.

— В клуба ли?

— Не. Анита, моля те, нямаме време. Ела и се погрижи той да не си тръгне със Зейн.

— Кой, по дяволите, е Зейн?

— И той е от хората на Габриел. След смъртта на Габриел им е сводникът. Но не ги защитава, както правеше Габриел. Той не е алфа.

— Сводник ли? Какъв сводник?

Гласът на Стивън внезапно стана по-висок и някак прекалено жизнерадостен.

— Здрасти, Зейн! Видя ли Натаниел?

Не успях да чуя отговора, до мен достигаше само гълчавата в чакалнята на болницата.

— Не мисля, че ще се навият да го изпишат толкова скоро. Още не се е оправил — заобяснява Стивън.

Очевидно Зейн се беше приближил до телефона. В слушалката се чу ниско ръмжене.

— Аз решавам, кога ще се прибере.

В гласа на Стивън прозвуча нотка на страх:

— Боя се, че лекарите няма да са съгласни.

— Пет пари не давам. С кого говориш?

Щом гласът му звучеше толкова отчетливо, вероятно беше избутал Стивън до стената. Заплашваше го, без да казва нищо конкретно.

Ръмжащият глас изведнъж стана съвсем ясен. Беше взел слушалката от Стивън:

— Кой е?

— Анита Блейк, а вие вероятно сте Зейн.

Той се засмя хрипливо, сякаш го болеше гърлото.

— Човешката лупа на вълците. Ох, колко се изплаших!

Лупа — така върколаците наричат приятелката на водача си. Аз бях първата жена, удостоена с тази чест, въпреки че вече дори не се срещах с техния Улфрик. Разделихме се, когато го видях с очите си да яде човек. Все пак момичетата трябва да имат някакви принципи.

— И Габриел не се боеше от мен. Но виж как приключи това за него — казах аз.

Зейн помълча няколко секунди. В слушалката се чуваше тежкото му като на пес дишане. Но не защото нарочно дишаше така — по всяка вероятност просто не можеше да овладее яда си.

— Натаниел е мой. Стой далече от него.

— Стивън не е твой.

— А твой ли е? — чу се шумолене на плат и това не ми хареса. — Той е такъв хубавец. Вкусвала ли си тези меки устни? Тази дълга коса лежала ли е на възглавницата ти?

Не беше нужно да съм там, за да знам, че гали Стивън в такт с думите си.

— Не го докосвай, Зейн!

— Късно е.

Стиснах слушалката и се постарах гласът ми да звучи равно и спокойно.

— Стивън е под моя закрила, Зейн. Разбираш ли какво значи това?

— Какво би направила, за да запазиш здраво и читаво своето вълче, Анита?

— Не си струва да проверяваш това, Зейн. Наистина не си струва.

Той сниши глас почти до мъчителен шепот:

— Готова си да ме убиеш, за, да го спасиш?

Преди да заплаша някого с убийство, обикновено предпочитах да го видя поне веднъж. Но сега явно се налагаше да направя изключение.

— Да.

Той се засмя тихо и нервно.

— Сега разбирам защо Габриел си падаше по теб. Толкова твърда и самоуверена, тооолкова опасна.

— Сякаш слушам кофти имитация на Габриел.

Чу се звук, нещо средно между съскане и охкане.

— Стивън не биваше да се меси.

— Той е приятел на Натаниел.

— Аз съм приятел на Натаниел. Други приятели не му трябват.

— Съмнявам се.

— Аз ще прибера Натаниел, Анита. Ако Стивън се опита да ми попречи, лошо му се пише.

— Ако навредиш на Стивън, на теб лошо ти се пише.

— Тъй да бъде — той затвори.

По дяволите. Хукнах към джипа си. Разстоянието се вземаше за трийсет минути, а с висока скорост за двайсет. Двайсет минути. Стивън не беше доминант. Той бе жертва. Ала беше и верен приятел. Щом смяташе, че Натаниел не бива да си тръгва със Зейн, значи щеше да се опита да го задържи. Нямаше да се бие за него, но не беше изключено да се хвърли под автомобила. Изобщо не се съмнявах, че Зейн щеше да го прегази, без изобщо да му мигне окото — в най-добрия случай. В най-лошия щеше да вземе със себе си и Стивън, и Натаниел. Ако делата на Зейн приличаха на делата на Габриел толкова, колкото си приличаха думите им, лично аз бих предпочела варианта с автомобила.