Огнено жертвоприношение

6

Сержант Рудолф Стор дойде, преди да се появят болногледачите на върколаците, повикани лично от мен. Той командваше РОСР. Някои на шега ги наричаха вместо „Регионален отряд за свръхестествени разследвания“, „Отряд за привиденията“ — ОП.

Долф е висок близо два метра, с телосложение на професионален борец, но не ръстът му е това, което прави силно впечатление. Той беше поел този отряд уж на шега, за да укроти либералите, а го превърна в работеща единица. През последните три години разкритите от РОСР престъпления от свръхестествен характер бяха повече от разкритите от всяко друго ведомство. Включително и от ФБР. Долф дори бе поканен да чете лекции в „Куонтико“3 — което не беше никак зле за човек, назначен на тази длъжност за наказание. Той, разбира се, не беше непоправим оптимист — малко полицаи са такива, — но ако му дадете лимони, ще ви направи чудесна лимонада!

Долф затвори вратата и ме погледна отвисоко.

— Лекарят ми каза, че детективът е тук, а виждам само теб.

— Изобщо не съм казвала, че съм детектив. Споменах, че съм от отряда и те са си доизмислили останалото.

Долф поклати глава. Черната му коса скриваше върховете на ушите — отдавна му беше време за подстрижка.

— Ако ще се правиш на ченге, защо не се скара на униформения полицай, който трябваше да е на пост пред вратата.

Усмихнах се.

— Реших да оставя на теб тази работа. Предполагам, че той вече е разбрал грешката си.

— Постарах се — каза Долф.

Той продължи да стои на входа. Аз не станах. Правилно реших да не вадя пистолета си при отварянето на вратата и бях много доволна от себе си. Той и без това ме гледаше твърде сурово, а какво ли щеше да стане, ако насочех и пистолет към него.

— Какво става, Анита?

— Знаеш толкова, колкото и аз.

— Как така се оказа на точното място в точния момент?

— Стивън ми се обади.

— Разкажи ми.

Разказах му. Не премълчах дори за сводничеството — исках на това да се сложи край. Ченгетата са много добри при предотвратяването на престъпление, ако им кажеш истината. Скрих съвсем малко — например това, че бях убила предишния алфа на леопардлаците. Което за мен си беше почти пълна искреност.

Долф примигваше срещу мен и педантично записваше всичко във вечния си бележник.

— Искаш да кажеш, че потърпевшият е позволил да му причинят това?

Поклатих глава.

— Не е чак толкова просто. Мисля, че той е отишъл там, знаейки, че ще бъде окован във вериги, че ще има секс и болка, но едва ли е мислил, че ще стигнат толкова далече, че да го изправят лице в лице със смъртта. Дори се наложи лекарите да му прелеят кръв. Тялото му е било подложено на шок, далеч надвишаващ капацитета на способността му да се възстановява.

— Чувал съм, че върколаците се оправят и след по-тежки травми от тази — рече Долф.

Свих рамене.

— И при тях е същото като при хората — някои оздравяват по-бързо, други по-бавно. Казаха ми, че Натаниел се намира твърде ниско в йерархията. Може би слабостта му отчасти се дължи на това, че не умее да лекува сам раните си. Не знам — разтворих широко ръце.

Долф прелисти няколко страници в бележника си и намери, каквото търсеше.

— Зарязали са го на входа на спешното отделение, увит в чаршаф. Никой нищо не видял — той просто се появил там.

— Никой никога нищо не вижда — не става ли често така, Долф? Или има изключения от правилото?

Тези думи ми спечелиха едва доловима усмивка. Стана ми приятно. Напоследък Долф не беше особено доволен от мен. Едва наскоро узна, че имам интимна връзка с Господаря на града. Това не му хареса. Той нямаше доверие на хора, които общуват с чудовища. Не го винях.

— Да, общо взето е така. Всичко ли ми разказа, Анита — всичко, което знаеш?

Вдигнах ръката си за скаутска клетва.

— Нима бих те излъгала?

— Ако е в твой интерес, да.

Гледахме се втренчено и настана толкова плътно мълчание, че с брадва да го разсечеш. Продължи дълго. Долф грешеше, ако смяташе, че аз първа ще го наруша. Напрежението между нас не беше свързано с този случай, а с неговото неодобрение на избора ми на гадже. Недоволството му увисна помежду ни. То тегнеше, притискаше, чакаше да се извиня или да кажа през смях: „Да му се не види, шегувам се“. Само защото се срещах с вампир, Долф вече не ми вярваше както преди. Разбирах го. Два месеца по-рано, или дори по-малко, аз също бих постъпила така. Но в крайна сметка аз излизам с който и каквото си реша. И аз, и Долф трябваше да приемем този факт.

Ала Долф ми беше приятел и аз го уважавах, дори често бяхме на едно мнение. Но довечера, ако изобщо успея да се измъкна от тази проклета болница, щях да се срещна с Жан-Клод. Въпреки съмненията ми по отношение на Ричард, на морала въобще и на ходещите мъртъвци в частност, страшно ми се искаше да отида на тази среща. При самата мисъл за Жан-Клод, който ме очаква, тялото ми се изпълваше с напрегнатост и топлина. Смущаващо, но вярно. Струва ми се, че само раздялата ми с Жан-Клод би удовлетворила напълно Долф, а този вариант вече не го разглеждах по много причини. Така че седях и гледах Долф, а той гледаше мен. Тишината ставаше все по-дълбока, чуваше се само тиктакането на часовника.

Избави ни почукване на вратата. Полицаят, който вече стоеше до вратата като новобранец, прошепна нещо на Долф, който кимна и затвори. Погледна още по-недружелюбно, ако това изобщо беше възможно.

— Полицай Уейн каза, че са дошли трима родственици на Стивън. Каза също, че ако и тримата са му роднини, е готов да си изяде пистолета.

— Кажи му да не се стяга — отвърнах аз. — Те са членове на една и съща глутница. За върколаците глутницата е повече от семейство.

— Но юридически те не са родственици — уточни Долф.

— Колко от своите хора си навит да загубиш, когато през тази врата влезе следващият върколак?

— Ние умеем да стреляме не по-зле от теб, Анита.

— Все пак сте длъжни първо да ги предупредите, а после да стреляте, нали? Трябва да се отнасяте с тях като с хора, а не като с чудовища, иначе ще се озовете пред комисията.

— Има свидетели, че си отправила предупреждение към Зейн… фамилията му не е посочена.

— Бях в настроение да проявя великодушие.

— Стреляла си в него пред свидетели. Това винаги пробужда твоето великодушие.

Отново започнахме да се гледаме. Може би не всичко се свеждаше до моя романс с вампира. Може би имаше връзка и това, че Долф, който бе ченге до мозъка на костите си, бе започнал да подозира, че убивам хора, че съм убийца. И наистина, тези, които ме нараняваха или заплашваха, изчезваха безследно. Не бяха много, но достатъчно. Преди по-малко от два месеца при самозащита убих двама на публично място, така че телата нямаше как да бъдат скрити. Така и не отидох на съд — и двамата се оказаха наемни убийци, а списъкът на жертвите им беше повече сантиметри от ръста ми. Отпечатъците от пръстите на жената дадоха отговор на серия от политически убийства, за които от Интерпол се бяха скъсали да лъжат. За такива като тях никой не скърби — със сигурност не и ченгетата.

Но това подхранваше подозренията на Долф. Дори ги потвърждаваше донякъде, да му се не види!

— Долф, защо ме препоръча на Пийт Маккинън?

Толкова дълго мълча, че вече реших, че няма да отговори.

— Защото ти си най-добрата в своята област, Анита. Понякога не съм съгласен с твоите методи, но ти помагаш да се предотвратяват убийствата и да се прибират бандитите, където им е мястото. На местопрестъплението действаш по-добре от някои детективи от моята група.

За Долф това си беше цяла реч. Зяпнах от учудване, после затворих уста.

— Благодаря, Долф — казах след малко. — Направен от теб, този комплимент значи много.

— Само дето губиш много време с тези проклети изчадия, Анита. Нямам предвид само с кого имаш връзка, а изобщо. Ти толкова отдавна играеш по техните правила, че понякога забравяш какво е да си нормален.

Усмихнах се.

— Изкарвам си прехраната със съживяване на мъртъвци, Долф. Никога не съм била нормална.

Той поклати глава.

— Не се прави, че не разбираш за какво говоря, Анита. Не кучешките зъби и не козината правят от човека чудовище — или поне невинаги само те. Понякога е важно да знаеш къде да спреш.

— Тъкмо фактът, че играя с чудовищата по техните правила, ме прави толкова ценна за теб, Долф. Ако постъпвах праволинейно, нямаше да съм толкова полезна при разкриването на свръхестествени престъпления.

— Да, понякога се питам дали ако те бях оставил на мира, ако не те бях направил наш консултант, дали нямаше да бъдеш… по-мека.

Намръщих се.

— Тоест ти виниш себе си за това, което съм аз?

Понечих да се разсмея, но изражението на лицето му ме спря.

— А колко пъти само ти се налагаше да се срещаш с чудовищата по някой от моите случаи и разследвания? Колко пъти трябваше да се пазариш с тях, за да помогнат за залавянето на някой престъпник? Ако не бях те закачал…

Станах. Подадох му ръка, после я отпуснах, без да го докосна.

— Аз не съм ти дъщеря, Долф, и ти не си ми настойник. Помагам на полицията, защото така ми харесва. Умея да го правя. А и кого можеше да повикаш, освен мен?

Той кимна.

— Да, кого другиго наистина? Онези върколаци отвън могат да влязат… да посетят болните.

— Благодаря, Долф.

Той си пое дълбоко въздух, издиша и през стаята премина силна въздушна струя.

— Видях прозореца, през който са хвърлили твоя приятел Стивън. Ако беше човек, щеше да е мъртъв. Голям късмет е, че никой не е загинал.

Аз поклатих глава.

— Струва ми се, че Зейн се стараеше да внимава, поне с хората. С неговата сила е по-лесно да убие, отколкото да осакати.

— Защо? Каква разлика има за него?

— Защото сега е в затвора и ще бъде пуснат под гаранция.

— Няма да го пуснат — каза Долф.

— Никого не е убил. Откога не пускат арестуваните за побой и хулиганство?

— Разсъждаваш като полицай, Анита. Затова се справяш толкова добре с работата си.

— Разсъждавам като ченге и като чудовище. Затова се справям толкова добре.

Той кимна, затвори бележника си и го пъхна във вътрешен джоб на сакото си.

— Да, именно затова.

И излезе, без да добави нито дума. Пусна вътре тримата върколаци и затвори вратата.

Кевин беше висок, мургав, нечист и вонеше на тютюн. Лорейн беше чиста и спретната като начална учителка. Ухаеше на парфюм и нервно премигваше. Теди, чиито вкусове явно не съвпадаха с моите, тежеше около сто и петдесет килограма, почти само мускули. Косата му беше зализана и главата му изглеждаше твърде малка за такова едро тяло. Мъжете бяха страховити наглед, но от здрависването с Лорейн по кожата ми преминаха силни вибрации. Тя приличаше на изплашено зайче, а имаше силата на голям страшен вълк.

След двайсет минути вече можех да си тръгна. Разнородното трио върколаци си подели смените, така че през цялото време някой от тях да бъде с момчетата. Сигурна ли бях, че тези нови вълци ще ги пазят? Да. Защото ако напуснеха поста си и оставеха Стивън в ръцете на убийците, аз наистина щях да ги убия. Ако направеха всичко възможно да го защитят и не им стигнеха силите, добре, но ако просто се предадяха… щях да взема Стивън, а сега и Натаниел под своя защита. Не се шегувах и се постарах те да го разберат.

Кевин го формулира най-добре:

— Ако Силви дойде, ние ще ти я пратим.

— Добре.

Той поклати глава, като си играеше с една незапалена цигара. Казах му, че тук не се пуши, но явно дори самото въртене на цигарата между пръстите го успокояваше.

— Изпикала си се в нейното езерце. Надявам се, че ще можеш сама да си почистиш.

Усмихнах се.

— Много образно, Кевин, много красноречиво.

— Образно или не, Силви ще ти откъсне главата, стига да й се удаде случай.

Усмивката ми стана още по-широка.

— Моята глава си е моя работа. Работата ми е да пазя вашите глави на раменете ви, а не своята.

Тримата върколаци ме погледнаха и лицата им имаха почти еднакво изражение, което аз не можех да определя.

— Да бъдеш лупа, не означава само да се бориш за надмощие — тихо каза Лорейн.

— Знам.

— Наистина ли? — попита тя и в тона й имаше нещо детинско.

— Мисля, че да.

— Ти ще ни убиеш, ако те разочароваме — каза Кевин, — но готова ли си да умреш за нас? Ще платиш ли същата цена, която искаш от нас?

Кевин повече ми харесваше, когато не се изразяваше образно. Погледнах тримата непознати. Бих ли рискувала живота си за тях? Можех ли да поискам от тях да рискуват живота си за мен, ако не бях готова да върна услугата?

Погледнах ги, много внимателно ги погледнах. Малките длани на Лорейн стискаха дамската й чанта така здраво, че ръцете й трепереха. Впереният в мен поглед на Теди беше спокоен, одобрителен, но в него имаше нещо ново, някакъв проблясък на ум, който може и да не забележиш, ако гледаш само тялото. Кевин изглеждаше така, сякаш търсеше отговор на нерешима загадка на погрешно място, или беше в бар с чаша уиски в ръка, дълбоко замислен. Нещо прозираше под техния цинизъм и то беше страх. Страх да не се окажа като всички останали. Използвач, който пет пари не дава за тях. Такава беше по-рано Рейна, а сега Силви. Глутницата би трябвало да бъде убежище за тях, закрила, а не да всява страх.

Те излъчваха топла, електрическа сила, която изпълваше залата и танцуваше по кожата ми. Бяха напрегнати, изплашени. Вследствие на силни емоции повечето върколаци започват да губят мощ. Ако имаш сетива за нея, ще я доловиш. Години наред това ми се удаваше. Ала сега беше някак по-различно. Аз не само усещах силата, но и тялото ми реагираше на нея. Не просто тръпки или настръхване на кожата, а нещо много по-дълбоко. Сякаш тази сила бе открила някаква част от мен, бе докоснала някаква част, за която дори не подозирах, че съществува.

Тяхната сила ме изпълваше, докосваше ме и аз я усещах, каквото и да беше тя, сякаш бе прехвърлена към мен. Топъл поток от енергия бликна вътре в мен и премина по кожата ми, сякаш всички пори на тялото ми излъчваха топли струи въздух. Аз тихо ахнах. Познавах вкуса на тази сила и тя не беше силата на Жан-Клод. Това бе Ричард. По някакъв начин почерпих от силата на Ричард. Питах се дали той го почувства това, далеч от мен, в другия щат, където работеше над дисертацията си?

Преди месец и половина, за да спася живота на всички ни, аз позволих на Жан-Клод да свърже трима ни. Те умираха, а аз не можех да допусна това да се случи. Понякога Ричард се вмъкваше в сънищата ми, но обикновено Жан-Клод ни държеше разделени, защото ставаше твърде мъчително. И ето че сега аз за първи път оттогава насам почувствах силата на Ричард. За първи път се убедих, че тази сила все още ни свързва и не е отслабнала. Такова свойство има магията — не може да бъде погубена дори от ненавистта.

Изведнъж изрекох думи, които дотогава не знаех.

— Аз съм лупа, аз съм майка на всички, вашата защитничка, вашето убежище, вашият покой. Ще въстана заедно с вас против всяко зло. Вашите врагове са и мои врагове. Ние сме една плът и кръв. Ние сме ликои4, ние сме глутница.

Потокът топлина рязко секна. Аз се разтреперих и ако Теди не ме бе задържал, щях да се строполя на пода.

— Зле ти ли е? — избоботи той с глас, внушителен като цялата му фигура.

— Добре съм, всичко е наред — отвърнах аз и щом се посъвзех, мигом отстъпих крачка назад. Макар да бе на стотици километри оттук, Ричард усети тази тяга и ме откъсна от себе си. Той затръшна вратата, тъй като не знаеше какво правя и защо. В главата ми забушува гняв, подобен на безмълвен писък. Ричард беше страшно ядосан.

И двамата бяхме свързани с Жан-Клод. Аз бях неговият човешки слуга, а Ричард бе неговият вълк. Това беше болезнена близост.

— Ти не си ликой — каза Лорейн. — Дори не си върколак. Как успя да сториш това?

— Търговска тайна — пошегувах се аз.

Всъщност наистина не знаех. Но можех да попитам Жан-Клод довечера. Надявах се, че той ще може да го обясни. За цялата дълга история на вампирите той беше едва третият господар, на когото се бе удало да свърже смъртен и върколак в едно. Аз силно подозирах, че не съществува никакво ръководство по този въпрос и че Жан-Клод импровизира много по-често, отколкото ми се искаше.

Теди падна на колене.

— Ти си нашата лупа!

Другите двама последваха примера му. Те се принизиха до положението на добри малки покорни вълчета, макар на Кевин — а и на мен самата — да не му се нравеше. Но не можех да преценя доколко всичко е показност и доколко необходимост. Исках те да ми се подчиняват, защото в този случай нямаше да ми се наложи да ги накажа или убия. Затова ги оставих да пълзят по пода, да пипат краката ми и да душат кожата ми като кучета. Така ни завари сестрата, която влезе точно в този момент.

Всички скочиха от пода. Опитах се да обясня, но след малко млъкнах. Сестрата просто стоеше и ни гледаше със странна, застинала на устните й усмивка. Накрая тя си тръгна, без да свърши каквото и да било, само изрече:

— Ще пратя тук доктор Уилсън да ги прегледа…

Тя закима енергично и отчетливо и затвори вратата след себе си. Ако обувките й бяха на високи токчета, сигурна съм, че непременно щяхме да я чуем как тича.

Така е, като не си от чудовищата!