Огнено жертвоприношение

39

Чувствах се като пребита, само дето нямах нито една синина, която да го потвърди. Концентрирах се върху следващия проблем, като избутах онова, което бях направила — или почти бях направила, — в най-недостъпното кътче на съзнанието си. Не можех нищо да реша, докато не поговорех с Ричард и Жан-Клод. През цялото време изпитвах безпокойство от факта, че имам връзка с вампир, но връзката ми с върколака никога не ме беше тревожила истински. А би трябвало да си давам сметка какво ме очаква и от двете страни.

За три минути пейджърът ми изпищя три пъти. Първо Маккинън, после Долф и накрая някакъв непознат номер, от който ми позвъниха два пъти за десет минути. По дяволите. Спрях на една бензиностанция и се обадих първо на Долф.

— Здравей, Анита.

— Как така винаги знаеш, че съм аз?

— Невинаги.

— Какво се е случило?

— Нуждаем се от теб на още едно място.

— На път съм към църквата, отивам при Маккинън.

— Пийт е тук с мен.

— Звучи зловещо.

— Тъкмо изпратихме един вампир в болницата — каза той.

— В ковчег ли?

— Не.

— Тогава как…?

— Той лежеше на стъпалата, загърнат с одеяла. Не смятали, че ще направи такова нещо. Но това е една от пристройките към църквата. Тук има една жена, ухапана два пъти, която казва, че този вампир бил опекун на по-млади вампири, които са все още вътре. Тя явно се притеснява какво ще правят тези вампири, когато се събудят, а опекунът го няма там, за да ги успокои и нахрани.

— Да ги нахрани ли? — попитах аз.

— Тя казва, че в началото на нощта всеки от тях отпивал по малко кръв от опекуна. Без това гладът им ставал твърде силен и можели да бъдат опасни.

— Е, тя е просто неизчерпаем източник на информация.

— Тя се страхува, Анита. Има две вампирски ухапвания на шията и се бои.

— По дяволите — казах аз. — Ще дойда, Долф, но, честно казано, не разбирам какво очакваш да направя.

— Ти си експерт по вампирите, ти ми кажи — долових известна враждебност в гласа му.

— Ще помисля по пътя. Може би, когато пристигна, вече ще имам някакъв план.

— Преди да ги легализират, ние просто ги изгаряхме.

— Аха — казах аз. — Доброто старо време.

— Аха — съгласи се той. Струва ми, че не долови сарказма, но с Долф никога не знаеш със сигурност.

Набрах третия номер. Отговори Лари.

— Анита?

Гласът му ми се стори напрегнат и изпълнен с болка.

— Какво се е случило? — попитах аз и внезапно ми секна дъхът.

— Аз съм добре.

— Не звучиш добре — рекох.

— Просто твърде много търчах насам-натам с тези шевове на гърба ми. Трябва да изпия таблетка обезболяващо, но тогава няма да мога да шофирам.

— Нуждаеш ли се от помощ?

Той помълча една-две секунди, после каза:

— Да.

Знаех какво му беше коствало да ми се обади. Тъкмо бе започнал да се справя без мен с полицейската работа. Фактът, че все пак му беше потрябвала помощта ми, навярно го гризеше отвътре. Ако бях на негово място, нямаше да ми е никак лесно. Дори не бих позвънила. Бих се държала докрай, до сетния си дъх. Не критикувах Лари, а себе си. Понякога той просто беше по-умен от мен. И в този случай беше точно така.

— Къде си?

Той ми каза адреса. Не беше далече. Провървя ни.

— Аз съм на пет минути от теб, но не мога да те закарам у вас. Отивам на поредното местопрестъпление.

— Ако не ми се налага да шофирам, няма проблеми. Иначе цялото ми внимание е насочено към това, просто да остана на пътя. Идва момент, когато се налага да спра колата.

— Ти наистина си по-умен от мен, Лари.

— Това означава, че в такава ситуация ти не би потърсила помощ.

— Ами… да.

— А кога би потърсила помощ?

— Когато изляза от пътя и се наложи да повикам аварийна кола.

Той се засмя и рязко вдиша, сякаш го заболя.

— Чакам те.

— Ей сега идвам.

— Знам — рече той. — И благодаря, че ми спести изрази от рода на „аз нали ти казах“.

— Дори не си го помислих, Лари.

— Честно?

— Честен кръст и да ме…

— Не говори така.

— Ставаш суеверен по отношение на мен ли, Лари?

Той помълча една-две секунди.

— Може би. Или просто денят беше твърде дълъг.

— Нощта ще бъде още по-дълга — казах аз.

— Благодаря — рече той. — Точно това исках да чуя.

И той остави слушалката, без да ми каже „до скоро“.

Може би аз бях научила Долф да не си взема довиждане. Може би винаги носех лоши новини и всички искаха да приключат разговора си с мен, колкото се може по-скоро. Не, не.