Огнено жертвоприношение

36

Още едно местопрестъпление — още едно шоу. Тук поне бяха махнали трупа. Все пак по-добре, отколкото в моя дом. Бях оставила тук трима върколаци да пазят Стивън и Натаниел. Двама от тях бяха в коридора. Лорейн все така беше облечена като образцова учителка от начален курс, ако не се смятат белезниците, които никак не подхождаха на костюма й. Тя седеше на стол с права облегалка, каквито като че ли има във всички болници. Този беше с ужасен оранжев цвят, който никак не съответстваше на меките пастелни тонове на стените. Лорейн хлипаше, скрила лицето си с ръце. Китките й изглеждаха малки и крехки в белезниците. Теди бе застанал на колене до нея, като миниатюрна могилка, и я потупваше по мършавия гръб.

От двете им страни стояха униформени полицаи, застанали мирно. Ръката на единия някак небрежно се опираше на дръжката на пистолета му. Кобурът му вече беше разкопчан. Това страшно ме ядоса.

Приближих се твърде много до споменатото ченге, нагло навлизайки в личното му пространство.

— По-добре си закопчайте кобура, полицай, преди някой да ви е задигнал оръжието.

Той примигна насреща ми. Очите му бяха светли.

— Моля, мадам?

— Използвайте кобура по предназначение или се махнете от тези хора.

— Какъв е проблемът, Мърдок?

Към нас се приближи висок, слаб мъж с тъмни къдрици на плитчици. Костюмът му беше толкова широк и халтав на кльощавото му тяло, че сякаш не беше негов. На лицето му се открояваха двете огромни сини очи. Ако не беше високият му ръст, той щеше да прилича на дванайсетгодишно момче, облякло костюма на баща си.

— Съвсем не знам, сър — отвърна Мърдок, като гледаше право пред себе си. Можех да се обзаложа, че е бил военен или е искал да бъде. Държеше се като типичен новобранец.

Високият мъж се обърна към мен.

— Какво има, детектив…? — той направи дълга пауза, за да кажа името си.

— Блейк, Анита Блейк. Работя с РОСР.

Той ми подаде костеливата си ръка и разтърси моята твърде енергично, но не я стисна силно. Ръкостискането му не беше изпитателно, той просто се радваше да ме види. От докосването му усетих бодване по кожата си — ченгето имаше свръхсетивни способности. Дотогава не бях срещала такива полицаи, ако не се смята една вещица, която бяха наели за специална задача.

— Вие вероятно сте детектив Паджет — казах аз.

Той кимна и пусна ръката ми с великолепна усмивка. Усмихнат изглеждаше дори още по-млад. Ако на ръст не беше почти колкото Долф, би му било доста трудно да вдъхва респект и да изисква подчинение. Но много хора погрешно смятат високия ръст за по-надежден. През целия си живот съм се борила с обратната реакция.

Той постави ръка на раменете ми и ме отведе настрана от върколаците. Жестът му не ме смути особено. Ако бях мъж, той не би постъпил така. Позволих му да ме отведе встрани, а после се освободих изпод ръката му, но не демонстративно. Кой казва, че с годините не ставам по-мека?

— Разкажете ми какво се е случило при вас — рекох.

Той ми разказа — почти същото, което чух и от Долф.

Единственото допълнение беше това, че Лорейн запратила бандита в стената, което обясняваше сълзите й. Тя явно смяташе, че ще я вкарат в затвора. Не можех да гарантирам, че това няма да се случи. Ако тя беше човек, жена, която току-що е спасила живота на полицай, убивайки по невнимание бандит, нямаше да попадне зад решетките, не и в наше време. Но тя не беше човек, а Темида не е безпристрастна, нито сляпа, колкото и да ни се иска да вярваме в обратното.

— Нека да проверя правилно ли съм разбрала. Полицаят до вратата е бил повален. Нападателят е насочил пистолета си в главата му и се е канел да произведе контролен изстрел, когато тази жена скочила върху него и го съборила, при което и двамата се блъснали в отсрещната стена и той ударил главата си. Нали така?

Паджет погледна в записките си.

— Да, така е.

— Защо тя е с белезници?

Очите му се разшириха и той ме дари с най-хубавата си момчешка усмивка. Чаровник беше този детектив Паджет. Нищо, че приличаше на чучело. Той бе свикнал да разчита на обаянието си. Поне с жените. Можех да се обзаложа, че на Лорейн това беше подействало още по-слабо, отколкото на мен.

— Тя е ликантроп — каза той с усмивка, сякаш това обясняваше всичко.

— Тя ли ви го каза? — попитах аз.

— Не — отвърна той леко учуден.

— Защо решихте, че е върколак?

Усмивката му бе сменена от гримаса, по-скоро недоволна, отколкото гневна.

— Тя запрати този човек в стената със сила, достатъчна да му строши черепа.

— Дребни бабички повдигат автомобили, под които лежат внуците им. Това прави ли ги ликантропи?

— Не, но…

Лицето му стана безизразно, защитна реакция.

— Казвали са ми, че не обичате особено ликантропите, Паджет.

— Моите лични чувства не влияят на работата ми.

Разсмях се и той трепна.

— Паджет, нашите лични чувства винаги влияят на работата ни. Пристигнах тук ядосана, защото се скарах с бившия си приятел, и се нахвърлих на Мърдок заради разкопчания му кобур. Защо не обичате ликантропите, Паджет?

— Тръпки ме побиват от тях.

Започваше да ми става ясно.

— В буквалния смисъл ли?

— Тоест?

— В присъствието на върколаци наистина ли ви побиват тръпки?

Той погледна натам, където се бяха скупчили другите ченгета, наведе се напред и понижи глас, и аз разбрах, че съм била права.

— Сякаш буболечки плъпват по цялото ми тяло, когато съм близо до тях.

Той вече не изглеждаше дванайсетгодишен. Страхът и отвращението, изписани на лицето му, добавиха още години и вече беше по-близо до трийсетте, отколкото до двайсетте.

— Вие усещате енергията, аурата им.

Той се дръпна от мен.

— Врели-некипели.

— Вижте какво, Паджет, разбрах, че сте екстрасенс още щом стиснах ръката ви.

— Това са пълни глупости — той се боеше, боеше се от себе си.

— Долф обяви, че издирва всички полицаи, които имат талант в тази област. Вие защо не се отзовахте?

— Защото не съм психопат — отвърна той.

— Аха, ето че истината излезе наяве. Вие се боите не от ликантропите, а от себе си.

Той вдигна юмрук, не за да ме удари, просто трябваше да си излее някъде гнева.

— Вие не знаете нищо за мен.

— И мене ме побиват тръпки от тях, Паджет.

Това го поуспокои, но не много.

— Как изобщо издържате в тяхно присъствие?

Повдигнах рамене.

— Свиква се.

Той поклати глава, почти потрепери.

— Аз никога няма да свикна.

— Те не го правят нарочно, детектив. Някои върколаци по-добре от другите умеят да прикриват същността си, но всички отделят повече енергия, когато изпитват силни емоции. Колкото повече сте ги разпитвали, толкова по-напрегнати са ставали, толкова повече енергия са отделяли и толкова по-зле сте се чувствали вие.

— Бяхме в една стая с тази жена, бяхме сами, а ми се струваше, че кожата ми ще се отдели от плътта.

— Почакайте, били сте сами? Зачитахте ли правата й?

Той кимна.

— Тя каза ли ви нещо?

— Нито дума.

— А другите?

— Мъжете не са направили нищо.

— Свободни ли са да си вървят?

— Едрият не иска да я остави, а другият е в стаята с двамата ранени. Казва, че не може да ги остави без охрана. Аз му рекох, че ние можем да се погрижим за тях. Той отвърна, че очевидно не можем.

Бях съгласна с Кевин.

— Вие имате свидетели, които твърдят, че тя не е искала да навреди на този човек. При това той е жив. Защо тя все още е с белезници?

— Днес тя вече уби един. Мисля, че това е достатъчно — отвърна той.

— Две неща, детектив. Първо, тя може да скъса тези белезници, когато поиска. Второ, ако тя беше човек, вече щяхте да сте я пуснали.

— Не е така — отсече той.

Погледнах го. Той се опита да издържи погледа ми, но се предаде първи. Каза, като гледаше някъде над главата ми:

— Човекът умира. Ако я пусна да си върви, тя може да избяга.

— Как така? Тя е видяла, че на един полицай се канят да му отнесат главата, и за да го спаси, се е хвърлила върху въоръжен мъж. Не го е убила. Просто го е блъснала в стената. Повярвайте ми, детектив: ако е възнамерявала да го убие, щеше да свърши тази работа доста по-старателно. Рискувала е живота си, за да спаси живота на един от вашите.

— Нищо не е рискувала. Куршумите не вредят на ликантропите.

— Сребърните куршуми им вредят. Действат точно така, както обикновените куршуми действат на човека. Всички убийства, които се разследват днес, са били извършени със сребърни куршуми, Паджет. Лорейн е можела да загине, но тя не се е колебала. Ако не е била тя, сега щяхме да държим мъртъв полицай в ръцете си. Колко от гражданите биха рискували живота си, за да спасят ченге?

Той най-накрая ме погледна и от яд очите му бяха потъмнели до синьо.

— Убедихте ме.

— Наистина ли?

— Да — кимна той и се върна при чакащите униформени полицаи и ридаещата върколачка. — Свалете й белезниците.

— Сър? — попита Мърдок.

— Действайте, Мърдок.

Онзи не пита повече, просто се наведе към Лорейн и отключи белезниците. Неговият партньор от другата страна разкопча кобура си и направи две големи крачки назад. Аз се престорих, че не съм забелязала. Ние печелехме, така че нямаше нужда да се караме.

Още щом освободиха ръцете й, Лорейн се хвърли към мен. Знаех, че няма да ми навреди, но чух, че в коридора заскърцаха кожени кобури. Казах високо:

— Всичко е наред, момчета. С нея всичко е наред. Спокойно.

Лорейн падна на колене, обхвана краката ми и зарева силно и сополиво. Аз вдигнах ръка с длан, насочена към другия край на коридора. Теди стана и половината пистолети се завъртяха като на ос към него. Още малко и щеше да стане напечено.

— Паджет, кажете на хората си да се овладеят.

Погледнах го бегло и видях, че е насочил пистолета си към Теди. По дяволите!

— Паджет, свалете пистолета и те ще последват примера ви.

— Кажете му да седне — рече Паджет с равен и много сериозен тон.

— Теди — заговорих тихо аз, — седни си, много бавно и без резки движения.

— Нищо не съм направил — каза той.

— Няма значение, просто седни, моля те.

Той седна под зоркия прицел на половин дузина пистолети, сложи големите си ръце на коленете, с дланите надолу, за да покаже, че не е въоръжен. Като че ли не за първи път се опитваше да изглежда безопасен.

— А сега приберете пистолета си, детектив — казах аз.

Паджет ме погледна за миг. Помислих си, че няма да свали оръжието. В големите му сини очи видях нещо опасно. Страх, толкова дълбок и силен, че Паджет трябваше да унищожи онова, от което се бои. Той прибра пистолета, но този момент на голота в погледа му ми беше достатъчен. Трябваше да питам Долф дали в сметката на Паджет няма записани убити върколаци. Почти бях готова да се обзаложа, че има. „Снети обвинения“ невинаги означаваше „невинен“. Погалих Лорейн по темето.

— Всичко е наред. Спокойно.

Трябваше да ги изведа оттук. Добрите момчета бяха почти толкова опасни, колкото лошите.

Тя ме погледна, очите й бяха подпухнали, носът й течеше. Истинският плач е като истинския секс, след него не изглеждаш твърде добре.

— Не исках да му навредя — прошепна тя.

— Знам — погледнах полицаите в коридора. Някои от тях извърнаха очи. Поклатих глава и помогнах на Лорейн да стане. — Ще ги заведа в стаята на Стивън и Натаниел, детектив Паджет. Нали не възразявате?

Той само поклати глава.

— Отлично. Да вървим, Теди.

— Може ли да стана? — попита той.

Погледнах Паджет.

— Може ли вие и вашите хора да престанете да се правите на Рамбо?

— Ако той се държи добре, разбира се.

Паджет вече не се опитваше да бъде обаятелен. Мисля, че му беше неловко заради цялото това шоу. Знаех, че все още е ядосан, може би на мен, може би на себе си. Все едно ми беше, само да не започнеше да стреля.

— В стаята също ли има полицай? — попитах аз.

Той кимна отсечено.

— И той ли обича да се хваща за пистолета като всички вас, или мога да отворя вратата, без опасност да бъда застреляна?

Паджет отиде до вратата и почука.

— Смит, аз съм, Паджет. Детективът влиза.

Той демонстративно отвори вратата с широк замах и ни въведе.

Зад вратата седеше млад униформен полицай. Кевин се отпусна на стола срещу него, с незапалена цигара в ъгълчето на устата. И един поглед към него беше достатъчен — върколакът не изглеждаше в добро настроение не само поради липса на никотин.

Побутнах Лорейн да влезе, после се върнах за Теди. Протегнах му лявата си ръка и той я хвана. Помогнах му да стане, макар че не се нуждаеше от помощ.

— Благодаря — каза той и тази благодарност не се отнасяше за подадената ръка.

— Няма никакъв проблем — рекох и го поведох към стаята.

Когато и той стигна там благополучно, се обърнах към Паджет.

— Трябва да поговорим. Предпочитам насаме, ако получа гаранция, че никой няма да стреля, докато не съм тук.

— Справяш ли се, Смит? — попита той.

— Да, всичко е наред — отвърна младото ченге. — Обичам животните.

Изражението на Теди изплаши дори мен. Тази неестествена, извънземна енергия се надигаше като топла, пареща приливна вълна.

— Ако симпатичният полицай се държи добре, и вие се дръжте добре — казах аз.

Теди се вторачи право в мен.

— Знам как се изпълняват заповеди.

— Чудесно. Да отидем да поговорим на някое уединено място, детектив Паджет.

Той дишаше учестено, почти със задъхване. Явно беше усетил прилива на енергия.

— Можем да поговорим и тук. Няма да оставя един от своите сам с тези… създания.

— Добре съм, шефе — рече младото ченге.

— Не се ли боиш? — попита Паджет.

Полицаите рядко задават този въпрос един на друг. Те питат дали всичко е наред. Признават си, че може да нервничат, но че са изплашени — никога.

Очите на полицай Смит се поразшириха, но той поклати глава.

— Познавам Кросман. Чудесен младеж. Тя му спаси живота — Смит седна малко по-изправен и тихо добави: — Те не са лоши момчета.

По бузата на Паджет заигра тик. Той отвори уста, затвори я, после рязко се обърна кръгом на токовете си и излезе. Вратата се затвори след него. Ние останахме във внезапно надвисналото мълчание.

— Анита! — повика ме Стивън и протегна ръка към мен. Лицето му беше чисто — никакви рани, никакви белези.

Хванах ръката му и се усмихнах.

— Знам, момчета, че се възстановявате бързо, но продължавам да се впечатлявам. Когато те видях предния път, изглеждаше доста зле.

— Аз изглеждах още по-зле — произнесе мек мъжки глас. На съседното легло лежеше Натаниел. Беше се събудил. Дългата му рижа коса се спускаше като блестяща завеса около лицето — може би му стигаше до кръста. Никога не бях виждала мъж с толкова дълга коса. Не можех да видя лицето му, защото твърде внимателно гледах очите. Те бяха с цвят на люляк, забележително светлосини и наистина пленителни. Трябваха ми няколко секунди, за да откъсна поглед от тях и да разгледам цялото му лице. Буден той изглеждаше с няколко години по-възрастен, отколкото в безсъзнание — може би на деветнайсет, вместо на шестнайсет. Все си личеше, че е болен, изтощен и уморен, но състоянието му бързо се подобряваше.

— Да, така е — съгласих се аз.

Стивън се обърна към полицай Смит като към стар приятел:

— Може ли да останем сами за няколко минути?

— Нали сте съгласна? — погледна ме Смит. Кимнах.

— Не знам дали това ще хареса на Паджет — надигна се той, — така че ако ще си разменяте секретни кодове или нещо друго, побързайте.

— Благодаря — казах.

— Няма защо — преди да излезе, той спря пред Лорейн и каза: — Благодаря ви. Кросман има жена и две дъщери. Те също биха ви благодарили, ако бяха тук.

Лорейн се изчерви, кимна и промърмори:

— Моля.

Смит излезе и аз отидох до леглото на Натаниел.

— Драго ми е да те видя буден.

Той се опита да се усмихне, но явно му беше трудно. Протегна към мен лявата си ръка, към дясната все още беше прикачена колба с хранителен разтвор.

Ръкостискането му беше треперещо и слабо. Той поднесе ръката ми към устните си, сякаш искаше да я целуне. Аз не се противопоставих. От усилието ръката му се разтрепери още повече.

Той притисна устни към ръката ми, затвори очи, сякаш си почиваше. За миг си помислих, че е изгубил съзнание, но влажният му език бързо лизна дланта ми.

Дръпнах ръката си, борейки се с желанието да я отрия о джинсите си.

— Благодаря, ръкостискането беше напълно достатъчно.

Той се намръщи.

— Но ти си нашият leopard lionne — рече той.

— Да, вече ми казаха — отвърнах аз.

Той се обърна към Стивън.

— Ти ме излъга — каза той и в светлите му очи затрептяха сълзи. — Тя няма да ни храни.

Погледнах Стивън.

— Явно съм пропуснала част от разговора?

— Видя ли как Ричард дели кръв с глутницата?

Понечих да кажа „не“, но се опомних…

— Видях как веднъж позволи на Джейсън да ближе кръв от рана, нанесена с нож. Джейсън изглеждаше почти опиянен от това.

— Именно — кимна Стивън. — И Габриел умееше да дели кръв.

— Не мислех, че е достатъчно силен за това — повдигнах вежди аз.

— И ние не мислехме — каза Кевин. Той дойде и застана до мен, бе прехвърлил все още незапалената цигара в лявата си ръка. — Много беше интересно да се слуша какво разказва Натаниел за Габриел. Натаниел беше зависим от хероина наркоман и улична проститутка, когато Габриел го спаси и го дари с втори живот.

— Много хубаво, че го е отучил от наркотиците, но все пак Габриел търгуваше с него. При това го предлагаше на извратени клиенти.

Кевин потупа Натаниел по крака под одеялото, както се потупва куче.

— Обаче Нат харесваше това. Нали, момче?

Натаниел го погледна и тихо рече:

— Да.

— Само не ми казвай, че ти хареса, когато те изкормиха.

— Не, това не — затвори очи той. — Но дотогава беше…

— Добре, добре — прекъснах го аз и попитах: — Каза ли на полицаите кой ти причини това?

— Той не знае — отвърна Кевин и пъхна между устните си неизменната цигара, сякаш и вкусът на хартията му беше приятен.

— Как тъй не знае? Какво имаш предвид? — попитах аз.

— Зейн го омотал с вериги и му завързал очите, после излязъл — отговори Стивън. — Така било договорено. Натаниел изобщо не ги видял.

— Кои? — попитах.

— Тях — кимна Стивън.

Дълбоко си поех въздух и бавно издишах.

— Спомняш ли си някакви отличителни белези или нещо друго, по което да ги разпознаем?

— Парфюм с аромат на гардении и лош дъх.

Чудесно, помислих си аз, това ще ни е от полза.

Натаниел ме погледна и очите му внезапно помръкнаха, не само от болестта. Разбрах, че са помрачени от лошия житейски опит. Изтощението му беше огромно, сякаш бе погледнал в най-долните кръгове на ада. Беше оцелял, за да разказва за преживяното, но не беше излязъл оттам невредим.

— Помня парфюма. Бих го разпознал, ако пак го подуша.

— Добре, Натаниел, добре — на дъното на ужасната празнота на погледа му имаше паника. Той беше изплашен, невероятно изплашен. Погалих го по ръката и когато пръстите му обвиха моите, я стиснах. — Никой повече няма да ти причини такова нещо, Натаниел. Обещавам ти.

— Ще се грижиш ли за мен?

Той ме погледна и в очите му личеше толкова дива, толкова примитивна потребност, че аз бих му обещала каквото поиска, само да не ме гледа така.

— Да, ще се грижа за теб.

Цялото му тяло се отпусна. Напрежението се изля от него като вода от счупена чаша. То се стече по неговата ръка към моята като енергиен удар. Подскочих, но не дръпнах ръката си.

Той ми се усмихна и легна на възглавниците. Вече изглеждаше малко по-добре, по-силен.

Бавно издърпах ръката си от неговата. Той я пусна. Чудесно. Обърнах се към другите в стаята.

— Трябва да ви изведем оттук.

— Аз вече мога да си отида у дома — каза Стивън, — обаче Натаниел засега не бива да бъде местен.

— Не ми се иска да ви оставя тук с ченгетата. Нямам им доверие.

— Паджет много се бои от нас — отбеляза Теди.

— Знам — кимнах.

— Нахрани ме — рече Натаниел. — Дай ми силата си и аз ще дойда с вас.

Погледнах го намръщена, после пак се обърнах към Стивън.

— Той сериозно ли предлага да отворя вена за него?

— Ричард би могъл да го направи — отвърна Стивън.

— Ричард не би могъл да нахрани леопардите, а само вас — възрази Лорейн.

— Рейна би се чукала с него, за да възстанови той здравето си — каза Кевин.

С тези думи той си спечели един дълъг вторачен поглед от мен.

— Какво имаш предвид?

— Рейна умееше да предава енергия, без да дели кръв — отвърна той. На лицето му се смесваха отвращение и похот, сякаш против волята си се беше наслаждавал на някое от представленията на Рейна. — Тя прокарваше ръце по теб, после по тялото си. Всичко свършваше винаги с чукане. Колкото по-тежки бяха раните, толкова повече й харесваше, но когато тя свършеше, ти вече беше здрав.

Обърнах се към Стивън, защото не повярвах на ушите си. Той кимна.

— Виждал съм я да го прави.

— Нали не й предлагате… — Лорейн недоизказа тази ужасна мисъл, но аз бях на нейна страна.

— Няма да отворя вена и определено няма да правя секс с него.

— Не ме искаш — гласът на Натаниел беше пропит със сълзи. Той се почувства съкрушен.

— Нищо лично — казах аз. — Просто съм против случайните сексуални контакти.

Целият този разговор беше твърде странен дори за мен.

— Тогава Натаниел трябва да остане тук поне още едно денонощие — рече Кевин, въртейки цигарата между пръстите си.

— Така каза лекарят — кимна Стивън. — А мен може да ме изпишат днес.

— Не ме изоставяй, Стивън! — Натаниел протегна ръка към него, сякаш можеше да го докосне от такова разстояние.

— Няма да те оставя сам, Натаниел, без някой, който да се грижи за теб.

Теди заговори:

— Само защото при Рейна е свършвало със секс, не означава, че непременно трябва да свърши така.

Всички се обърнахме към него.

— Какво имаш предвид? — попита Кевин.

— За Рейна всичко е приключвало със секс. А всъщност лечебна сила е имало съприкосновението. Мисля, че раните ми зараснаха, преди още да се заемем с останалото.

Болезнено беше дори да го слушам какво говори с огромния си мускулест гръден кош. Все едно голдън ритрийвър да разтвори паст и да проговори. Никой не би очаквал наличие на мозък в такава обемиста опаковка.

Кевин сви рамене.

— Не знам. Във всеки случай тя ме излекува. Не си спомням кога се почувствах по-добре. Запомнил съм само нея.

— В тази стая има ли някой, който да не е спал с Рейна? — попитах аз.

Само Лорейн вдигна ръка, нещо, което не се подразбираше, ако човек познава Рейна.

— Боже Господи!

— Според мен Анита може да го излекува без секс, само с докосване на голо — каза Теди.

Понечих да възразя, после си спомних как с Жан-Клод обменихме енергия. И тогава беше важен допирът на голо. Може би щеше да е същото.

— Рейна изглеждаше ли изморена, след като ви лекуваше?

Всички мъже поклатиха глави. Всички бяха единодушни, че тази работа я е изпълвала с енергия, а не я е омаломощавала. Разбира се, това беше Рейна, а тя беше необикновено вълче, дори за върколак.

Не исках да оставям Натаниел в болницата, дори под охраната на върколаци. Нямах доверие на Паджет. Освен това нямаше никаква гаранция, че фанатиците, които и да бяха те, няма да се опитат да извършат още едно нападение. Налагаше се или всички да заминем, или всички да останем. Трябваше да отида на друго местопрестъпление. Не можех да стоя тук през целия проклет ден.

— Добре, нека да се опитаме, само че нямам и бегла представа как да започна.

Натаниел се намести удобно на възглавниците и на лицето му се изписа нещо като изпълнена с очакване усмивка. Като дете, на което ей сегичка ще дадат обещания сладолед. Проблемът беше, че сладоледът бях аз.