Огнено жертвоприношение

43

Дори по телефона можах да определя, че Жан-Клод е шокиран от идеята ми да се обърнем за помощ към Съвета. Интуиция. Той буквално изгуби дар слово. Като че ли за първи път.

— А защо да не поискаме помощ от тях?

— Те са Съветът, ma petite — отвърна той, почти задъхан от излишък на емоции.

— Именно — казах аз. — Те са водачите на вашия народ. Водачеството не означава само привилегии. То си има своята цена.

— Кажи това на вашите политици във Вашингтон с костюми за три хиляди долара — рече той.

— Не казах, че ние сме по-добри. Това няма отношение към въпроса. Те са допринесли за създаването на този проблем. И могат да помогнат за решаването му — мярна ми се мисълта, че всичко можеше да е много по-лошо. — Освен ако не са го създали нарочно.

Той въздъхна дълбоко.

— Не, ma petite, не е нарочно. Аз не разбрах веднага, че това се случва с другите.

— Защо с нашите вампири всичко е наред?

Мисля, че той се засмя.

— Нашите, ma petite?

— Знаеш какво имам предвид.

— Да, ma petite, знам. Аз защитих нашите.

— Не ме разбирай погрешно, но съм много изненадана, че ти стига енергията да защитаваш своя народ от Съвета.

— Честно казано, ma petite, и аз съм изненадан.

— Значи сега си по-силен от Малкълм?

— Така изглежда — спокойно отговори той.

Замислих се над думите му.

— Но защо те стават рано? Защо се е засилил гладът им? За какво може да е притрябвало всичко това на Съвета.

— Не им е притрябвало, ma petite. Това е просто страничен ефект от пребиваването им.

— Поясни — казах аз.

— Самото им присъствие дава нови сили на незащитените вампири: за ранно ставане, може би и за друго. Вълчият апетит и липсата на контрол над младите вампири биха могли да означават, че Съветът е решил да не се храни, докато е на моя територия. Знам, че Странника умее да извлича енергия от низшите вампири, без да овладява телата им.

— Значи той си присвоява част от кръвта, която те изпиват?

— Oui, ma petite.

— А другите хранят ли се?

— Ако всички членове на Църквата са се натъкнали на този проблем, мисля, че не. Според мен Странника е намерил начин да извлича енергия за всички, но аз все пак не мога да си представя, че Ивет би изкарала и една нощ, без да причини болка на някого.

— За тази цел тя има Уорик, него тормози — в този момент съобразих, че все още не съм разказала на Жан-Клод за малкия дневен излет на Уорик и за неговото предупреждение. Жан-Клод се беше събудил, докато бях в болницата при върколаците. След това се движех от един спешен случай към друг.

— Днес, докато те нямаше, ме посети Уорик.

— Какво имаш предвид, ma petite!

Подробно му разказах всичко.

Той през цялото време мълча и само лекото му дишане издаваше присъствието му. Накрая рече:

— Знаех, че Ивет получава сила от своя господар, но нямах представа, че потиска способностите на Уорик — той неочаквано се засмя. — Може би затова не знаех, че съм вампирски господар, когато за пръв път отидох при Съвета. Вероятно и моят господар не е позволявал на способностите ми да се проявят.

— Предупреждението на Уорик променя ли плановете ни? — попитах аз.

— Ние сме длъжни да присъстваме на официалната част, ma petite. Ако откажем да платим цената за леопардлаците, ще дадем на Падма и Ивет тъкмо повода да ни предизвикат, който им е необходим. Отмятането от дадената дума при нас практически се счита за непростим грях.

— Аз ни въвлякох във всичко това и ни изложих на опасност — рекох.

— Да, но ти си такава, каквато си, и не би могла да постъпиш иначе. Уорик е вампирски господар, кой би си го помислил? Толкова дълго беше играчка на Ивет.

— Колко дълго? — попитах аз.

Жан-Клод помълча една-две секунди, после отвърна:

— Той беше рицар, участник в кръстоносния поход, ma petite.

— В кой поход? Имало е няколко — казах аз.

— Приятно е да се говори с човек, който познава историята, ma petite. Но ти си била близо до него. На колко е години?

Замислих се.

— На около деветстотин.

— А това какво означава?

— Не обичам да ме изпитват като ученичка, Жан-Клод. Първият кръстоносен поход е бил в края на единайсети век.

— Точно така.

— Значи Ивет е дори по-възрастна от него.

— Знаеш ли на колко е години?

— На хиляда. Но това са някакви хилави хиляда години. Срещала съм вампири на нейната възраст, от които адски ме беше страх. А от нея не.

— Да, Ивет е страшна, но не благодарение на възрастта или силата си. Тя може да доживее края на света, обаче никога няма да стане господар сред нас.

— И това е като трън в задника й — казах аз.

— Грубо, но точно казано, ma petite.

— Ще поискам помощ от Странника.

— Ние се договорихме с тях за каквото можахме, ma petite. Недей да трупаш още дългове към тях. Моля те.

— Ти никога не си ме молил за нищо.

— Тогава ме послушай, ma petite. Не прави това.

— Нямам намерение да се пазаря.

Той дълбоко въздъхна, сякаш дотогава беше задържал дъха си.

— Добре, ma petite, много добре.

— Просто ще попитам.

— ma petite, ma petite, какво ти казах току-що?

— Слушай, ние се опитваме да спасим не хора, а вампирите, които живеят там. Вампирите в тази страна имат всички граждански права. Това не означава, че имат привилегии, но определено означава, че носят някаква отговорност. Или поне така би трябвало да бъде.

— Възнамеряваш да апелираш към чувството за справедливост на Съвета?

Жан-Клод дори не се опита да скрие недоверчивостта в гласа си. Всъщност той я подчерта.

Така формулирано, това звучеше глупаво, но…

— Съветът е отчасти виновен за случилото се. Те са изложили на опасност собствения си народ. Добрите водачи не постъпват така.

— Никой досега не ги е набеждавал, че са добри водачи, ma petite. Те са просто водачи, а добри ли са, или лоши, този въпрос никого не занимава. Ние се боим от тях и това е достатъчно.

— Глупости! Не е достатъчно. Никак даже не е достатъчно.

Той въздъхна.

— Само ми обещай, че няма да сключваш никакви сделки с тях. Поискай помощ, но не предлагай нищо в замяна. Трябва да ми се закълнеш, че така ще постъпиш, ma petite. Моля те.

Това „моля те“ и страхът в гласа му ме стъписаха.

— Обещавам. Просто искам да си свършат работата. Не е необходимо да се договаряш с някого, за да си изпълни задълженията.

— ma petite, ти си удивително съчетание от цинизъм и наивност.

— Смяташ, че е наивно да се очаква от Съвета помощ за вампирите в този град?

— Членовете на Съвета ще попитат каква им е ползата, ma petite. Какво ще им отговориш?

— Ще им кажа, че това е техен дълг, и ако откажат да го изпълнят, ще ги нарека безчестни копелета.

Тогава той се засмя.

— Много бих дал, за да послушам този разговор.

— Ако го слушаш, това ще ти помогне ли?

— Не. Ако заподозрат, че идеята е моя, те ще поискат някаква цена. Само ти, ma petite, можеш да бъдеш толкова наивна с тях и да се надяваш, че ще ти повярват.

Не смятах, че съм наивна, и се подразних, че мисли така. Разбира се, той беше почти с триста години по-възрастен от мен. Дори Богородица навярно би му се сторила наивна.

— Ще те държа в течение.

— О, Странника ще се постарае да узная какъв е изходът.

— Пак ли те въвличам в излишни проблеми?

— Вече сме въвлечени, ma petite. По-лошо няма да стане.

— Това за утеха ли трябваше да мине?

— Un peu — отвърна той.

— Тоест „малко“, нали?

— Oui, ma petite. Vous dispose a apprendre.11

— Престани.

— Както искаш — той понижи гласа си до съблазнителен шепот, сякаш не беше и без това глас от еротичен сън. — Какво правеше, когато се събудих днес?

Почти бях забравила за малкото си приключение в болницата. Сега си го спомних, и то с такава яснота и толкова внезапно, че се изчервих.

— Нищо.

— Не, не, ma petite, не е вярно. Сигурно си правила нещо.

— Стивън и Натаниел пристигнаха ли вече?

— Да.

— Чудесно. После ще поговорим за това.

— Отказваш ли да отговориш на въпроса ми?

— Не, просто не знам на каква кратка версия да се спра, за да не се почувствам развратница. А за пълната версия сега нямам време. Можеш ли да почакаш?

— Ако моята дама поиска, мога да чакам цяла вечност.

— Стига глупости, Жан-Клод.

— Ако ти пожелая успех в разговора със Съвета, повече ли ще ти хареса?

— И още как.

— Да бъдеш дама съвсем не е непочтено, Анита. И въобще не е лошо да бъдеш жена.

— Първо пробвай, тогава приказвай — рекох и оставих слушалката.

„Моята дама“ звучеше почти като „моето куче“. Собственост. Аз бях неговият човешки слуга. Можех да променя това само ако го убиех. Но аз не му принадлежах. Не принадлежах на никого, освен на себе си. И точно така щях да се обърна към Съвета — от свое име: Анита Блейк, екзекуторка на вампири, полицейски сътрудник за връзка с чудовищата. Те не биха слушали човешкия слуга на Жан-Клод, но мен може би щяха да ме изслушат.