Огнено жертвоприношение

37

Кевин постави един стол под дръжката на вратата и така си подсигурихме известна безопасност, доколкото изобщо беше възможно. Казах на Смит, който сега стоеше на вратата, че ми е необходимо да се ориентирам какво става и за целта се нуждая от спокойствие. Мене ме считаха за детектив, така че полицаите нямаше да се намесват, щяха да чакат отвън. Единствената ми причина за безпокойство беше Паджет. Той би се намесил дори само от желание да възстанови разклатеното си его. Бях почти сигурна, че ще започне да ни се бърка. От него можеше да ни избави единствено това, че би поискал да изкърти вратата само в случай, че усети с какво се занимаваме, а тогава нямаше да поиска да признае дори пред себе си какво усеща.

Застанах до леглото. Натаниел ме погледна с такова упование, че започнах да нервнича. Извърнах глава и разбрах, че и всички останали са вперили погледи в мен.

— Добре, момчета, и сега какво? Никога не съм виждала дори как се прави това.

Всички се спогледаха.

— Не знам дали ще можем да ти го обясним — каза Стивън.

— Знам, с магиите винаги е така — кимнах аз. — Или се получава, или не.

— Това магия ли е? — попита Теди. — Или е просто свръхсетивна способност?

— Не съм сигурна, че има разлика — отвърнах. — Понякога си мисля, че свръхсетивната способност е нещо, което упражняваш, без да се замисляш, а магията изисква специален ритуал, за да се задейства.

— Ти по-добре от нас разбираш от тази щуротия — рече Кевин. — Ние сме просто върколаци, а не вещици и магьосници.

— И аз не съм вещица. Аз съм некромант.

Той сви рамене.

— За мен няма разлика.

Той седна на стола, на който беше седял преди, и смачка цигарата в дланта си, сякаш беше угарка, а дланта му — пепелник. Погледна ме навъсено. Не го познавах достатъчно добре, за да съм сигурна, но ми се стори, че нервничи.

Аз също. Известни ми бяха само два начина за освобождаване на енергия: ритуал и секс. Когато бях с Жан-Клод или Ричард, сексът заместваше ритуала. Но с Натаниел нямах връзка. Нито знаци, нито емоции, нищо. Всъщност не бях неговият leopard lionne. Всичко това беше една измишльотина. Не можех нищо да направя, ако не изпитвах чувства към него. Съчувствието не беше достатъчно.

Теди се възправи зад рамото ми.

— Какъв е проблемът, Анита?

Бих отишла с него в най-отдалечения ъгъл и бих му прошепнала, но знаех, че в тази малка стая Натаниел, така или иначе, ще чуе, затова казах гласно:

— Необходима ми е някаква емоция като за начало, каквато и да било.

— Емоция ли?

— Не познавам Натаниел. Не изпитвам към него нищо друго, освен състрадание и чувство за дълг. Това не е достатъчно дори за начало.

— Какво ти е нужно? — погледът на Теди беше много сериозен. Интелектът в него беше почти осезаем.

Опитах се да изразя това с думи.

— Нужно ми е нещо, което може да замени ритуала — казах накрая.

— Рейна не си служеше с никакви ритуали — рече Кевин от стола си.

— Тя си служеше със секса. Той може да замести ритуала.

— Ти предизвика покачване на силата в лупанария през онази нощ с Ричард — каза Стивън. — Вие не правихте секс, но все пак повишихте силата.

— Но аз… аз желаех Ричард. Това също е енергия.

— Натаниел е красив — отбеляза Стивън.

— Това никога не е било толкова лесно за мен — поклатих глава. — Само хубаво лице не ми е достатъчно.

Стивън се измъкна от леглото, облечен в широк болничен халат, чиито поли обаче не се развяваха, когато той вървеше. Халатът по-скоро беше увит около него като чаршаф, платът беше повече от необходимо. Така би стоял и на мен. Един и същ размер никога не е подходящ за всички.

Той се опита да ме хване за ръката, но аз не му позволих.

— Нека да ти помогна.

— Как по-точно? — що за подозрителност от моя страна?

Той се усмихна, почти снизходително. Мъжете така се усмихват на девойките, когато последните вършат нещо мило и момичешко. Тази усмивка ме вбеси.

— Какво толкова смешно има? — попитах.

— Ти — тихо отвърна той. — Знаеш, че няма да ти навредя, нали?

Погледнах в сините му като метличина очи.

— Умишлено — никога — кимнах.

— Тогава ми се довери. Позволи ми да ти помогна да призовеш силата.

— Как? — попитах.

Той взе ръката ми в шепите си и този път не му попречих. Придърпа я към Натаниел и постави пръстите ми на челото му. Кожата му беше хладна. Само едно докосване на кожата беше достатъчно, за да се разбере, че му е зле.

— Погали го — каза Стивън.

Погледнах го, поклатих глава и дръпнах ръката си.

— Не мисля, че идеята е добра.

Натаниел се опита да каже нещо, ала Стивън постави пръст на устните му.

— Недей, Натаниел.

Той сякаш знаеше какво ще каже другият. Но нямаше как да знае със сигурност, нали? Бих повярвала в това, ако Натаниел беше член на глутницата, но той не беше.

— Затвори си очите — рече Стивън.

— Аха, ей сегичка — казах аз.

— Нямаме време — обади се Кевин.

— Той е прав — съгласи се Теди. — Разбирам естественото ти нежелание, но полицаите в края на краищата ще почукат на вратата.

Ако Натаниел не можеше да замине с нас, щеше да се наложи да оставим при него хора за охрана, тоест отново да ги изложим на опасност. Ако всички заедно се преместехме другаде, то поне нямаше да рискуваме живота на невинни полицаи, макар че повечето ченгета биха се обидили, ако ги наречеш невинни.

Поех си дълбоко въздух и бавно издишах.

— Добре. Какво предлагаш?

— Затвори си очите — повтори Стивън.

Погледнах го намръщена. Той изглеждаше много търпелив, почти като мъченик, и аз затворих очи. Взе ръката ми в своята и едва когато започна нежно да разтваря пръстите ми, осъзнах, че съм ги стиснала в юмрук. Той се зае да масажира дланта ми.

— Престани.

— Отпусни се. Няма да боли.

— Не ме е страх от болката.

Той ме заобиколи и застана зад мен, толкова близко, че полите на халата му леко докоснаха краката ми.

— Но се боиш все пак — той понижи гласа си почти до шепот. — Можеш ли да използваш този страх, за да пробудиш силата?

Пулсът ми биеше в гърлото и се страхувах, но не този вид страх ми бе необходим. Страхът, който те обзема в критична ситуация, може да отключи силата почти без усилия. Докато страхът, който изпитвах в момента, би ме възпрял да скоча от самолет, дори да съм решила да го направя. Не че е нездрав, но би ме накарал да се замисля.

— Не, няма да мога — отвърнах.

— Тогава се избави от страха си — рече той, нежно докосна раменете ми и ме постави да седна на края на леглото.

Натаниел издаде някакъв звук на протест, сякаш това му беше причинило болка. Отворих очи и Стивън каза:

— Затвори ги.

Никога не го бях чувала да говори с такъв заповеднически тон. Подчиних се.

Той взе ръцете ми и притисна с върховете на пръстите ми страните на Натаниел.

— Колко е мека кожата му на слепоочията.

Той прокара пръстите ми по лицето на Натаниел. Те се плъзнаха надолу по бузите, сякаш бях слепец, който се старае опипом да запомни чертите му.

Стивън постави ръцете ми върху косата на Натаниел. Тя беше копринена, невероятно мека. Като атлаз. Потопих ръце в тази мека топлина, приближих лицето си към нея и вдишах аромата й. Имаше съвсем слаб мирис на лекарства. Зарових лице в атлаза на косата му и долових по-дълбок аромат — неговия. Той ухаеше на ванилия, а още по-надолу — на гори, поля и козина. Той не принадлежеше на глутницата, но мирисът му беше подобен. Познат, роден мирис. Дълбоко в мен нещо щракна, като превключвател.

Отворих очи и вече знаех какво да правя, как да го направя, изпитах желание да го направя. Смътно осъзнах, че Стивън отдавна е махнал ръцете си.

Вгледах се в люляковите очи на Натаниел и се наведох към този мамещ поглед. Докоснах с устни устните му в непорочна целувка и това леко съприкосновение предизвика топъл прилив на сила, който прободе кожата ми. Тя шурна от мен като вода — топла, успокояваща, изпълваща. Но силата сама по себе си не беше достатъчна. Тя трябваше да бъде насочена, водена и аз знаех как да го направя, сякаш вече го бях правила преди. Не се съмнявах в това, не исках да се съмнявам.

Опитах се да го погаля по гърдите, но болничният халат ми пречеше. Той беше нисък на ръст, като Стивън и като мен. Халатът беше закопчан отпред, а не отзад. Ръката ми потърси прореза и се плъзна по голата кожа. Напипах раната.

Тогава възседнах краката на Натаниел. Той слабо простена от болка и това ми хареса. Застанах на колене, така че само вътрешните страни на бедрата ми докосваха тялото му. Смъкнах чаршафа му надолу по тялото и разтворих халата, оголвайки плътта му. Шевовете изпъкваха на бледата кожа — тънка тъмна линия от единия му хълбок до другия. Страшна рана, смъртоносна рана.

От кръста надолу беше гол. В болница винаги те разсъбличат, за да се чувстваш колкото се може по-беззащитен. Видът на голото му тяло би трябвало веднага да ме откаже от намеренията ми. То донякъде ме шокира. Не бях очаквала да видя тази голота, но беше твърде късно. На силата й бе все едно. Леко прокарах пръсти по шевовете.

Натаниел извика, но само отчасти от болка. Още преди да наведа лице към шевовете, той вече беше започнал да получава ерекция. Лизах раната, както би я лизало куче — дълго, бавно, ласкаво. Когато вдигнах лице, за да го погледна в очите, ерекцията му беше почти пълна. В този момент знаех, че бих могла да го имам, че той очаква да направя тази последна крачка.

Усещах присъствието на останалите като глух шум на енергията, вибриращ фон вътре в мен. Никога не се бях интересувала от случайни сексуални връзки, но мирисът и усещането от тялото на Натаниел бяха почти непреодолими. Никога през живота си не се бях чувствала толкова изкусена от непознат. Но съблазънта е само съблазън. Не е задължително да й се поддадеш. Застанах на колене върху него, поставих длани върху гладките кости на хълбоците му и започнах да придвижвам ръцете си към средата на разреза. Когато те се докоснаха, поставих ги една върху друга и натиснах, но не с мускули и не с плът, а със сила. Вкарвах тази топла, нарастваща сила в тялото му.

Той застена, изви гръб под мен, сграбчи ръцете ми и пръстите му трескаво стиснаха голата ми кожа.

Това приличаше на отстраняване на дефекти в тяло на зомби, само че тялото на Натаниел беше топло и живо и аз не виждах с очите си какво точно му правя. Но усещах. Усещах тялото му, гладко и твърдо, галех места, които не биваше да се докосват с ръка. Овалвах ги между пръстите си, изпълвайки Натаниел с нарастваща, струяща от мен топлина. Тя се лееше по ръцете ми, по пръстите ми към него, разливаше се по тялото му, по моето тяло и накрая беше като треска, пробягваща по кожата и сливаща телата ни в единство от плът и топлина, и този прилив на енергия все повече се усилваше. Силата нарастваше, докато не затворих очи, но дори мракът бе пронизван от ярка светлина, бели цветя се взривяваха под клепачите ми.

Дишах учестено, отривисто, повърхностно. Отворих очи и погледнах лицето на Натаниел. И той дишаше така. Заставих го да диша по-бавно, да дишаме по-бавно. Усещах сърцето му така, сякаш го галех, държах го в дланите си. Можех да докосна всяка част от тялото му. Можех да доловя мириса на кръвта под кожата му и ми се искаше да опитам вкуса й.

Когато се отпуснах върху него и впих уста в неговата, той вече беше излекуван. Обърнах лицето му настрана и целувах шията, докато не усетих пулса под кожата. Лизнах кожата, но това не беше достатъчно. Поставих устни върху биещия пулс, леко прехапах кожата и пулсът затуптя в устата ми. Прииска ми се да захапя по-дълбоко и по-силно, докато потече кръвта. Много исках. Смътно съзнавах, че Жан-Клод се е събудил и това, което чувствах, беше неговият глад, неговата потребност. Ала потребността, която ме застави да възседна тялото на Натаниел, не беше негова. Дори не беше моя.

Помнех тялото на Натаниел, а никога преди не го бях виждала. Знаех какво е на вкус. Чувствах го, както може да го почувства само отдавнашен любовник. Спомените не бяха мои, енергията също.

Слязох от Натаниел, опитах се да изпълзя от леглото и паднах на колене. Все още не можех да стоя на краката си. Ричард беше казал, че докато съществува глутницата, Рейна няма да изчезне. Тогава не бях разбрала какво има предвид, но вече знаех. Неволно бях повикала онази кучка от ада, бях я довела тук и при това бях изпитала голямо удоволствие.

Но знаех и още нещо. Знаех какво тя не беше правила. Не можех да я виня за това. Знаех как да излекувам тялото на Натаниел, но и как да го разкъсам на парчета. Всичко, което можеш да поправиш, можеш и да го развалиш. Когато държах сърцето му в безплътната си ръка, за част от секундата ме беше обзело мрачно желание да стисна тази ръка, да смачкам този пулсиращ мускул, за да изтече кръвта и да спре животът му. Моментен порив, толкова зловещ, че изплаши дори мен. Би ми се искало да обвиня за него кучката от ада, обаче нещо ми казваше, че това малко късче мрак си е изцяло мое. Само ръката на Стивън, запушила устата ми, ме възпря да не закрещя с глас.