Рисковете на професията

9

— Лампи.

Пиърс седна зад бюрото си и извади нещата, които бе взел от къщата на Лили Куинлан — сметка за кредитна карта „Виза“, банково извлечение и тефтерче с телефонни номера.

Прелисти тефтерчето. Там бяха записани неколцина мъже с малките им имена или с инициалите на фамилията. Телефонните номера имаха различни кодове. Много от тях бяха местни, но повечето — от райони извън Лос Анжелис. Имаше номера на няколко местни хотели и ресторанти и на търговец на коли от Холивуд. Хенри видя номера на Робин и на „ПИГ“ — „Предприемачески идеи без граници“.

Под надписа Далас бяха записани няколко телефона на хотели, ресторанти и мъжки имена. Същото фигурираше и под Лае Вегас.

Пиърс намери номера на Вивиан Куинлан и адрес в Тампа, Флорида. Това разкри загадката на размазаното клеймо на писмото. В края на тефтерчето видя името Уейнрайт, телефон и адрес, който не беше далеч от къщата на Алтеър Авеню.

Набра номера на Вивиан Куинлан. Жената отговори след две позвънявания. Гласът й беше дрезгав.

— Ало?

— Госпожа Куинлан?

— Да?

— Обаждам се от Лос Анжелис. Казвам се Хенри Пиърс и…

— За Лили ли се обаждате? — В гласа й прозвуча отчаяние.

— Да. Опитвам се да я намеря и се питах дали можете да ми помогнете.

— О, слава Богу! От полицията ли сте?

— Не, госпожо.

— Все едно. Най-после някого го е грижа.

— Обаждала ли ви се е напоследък?

— Не съм я чувала от почти два месеца. Това не е характерно за нея и много се тревожа.

— Свързахте ли се с полицията?

— Да. И разговарях с хората от отдел „Безследно изчезнали“. Но те не проявиха интерес, защото е пълнолетна и заради онова, с което си изкарва прехраната.

— Как си изкарва прехраната?

Госпожа Куинлан се поколеба.

— Мислех, че сте близки.

— Познати сме.

— Тя е компаньонка.

— Разбирам.

— Не прави секс. Само придружава джентълмени в смокинги на вечеря.

Пиърс подмина думите й като майчинско отричане на очевидното. Беше виждал това в собственото си семейство.

— Какво ви казаха полицаите?

— Вероятно била заминала с някой мъж и скоро щяла да ми се обади.

— Кога беше това?

— Преди месец. Лили ми се обажда всяка събота следобед. Когато минаха две седмици, без да ми се обади, позвъних на полицията. Те не реагираха на обаждането ми. След третата седмица им позвъних отново. Дори не написаха доклад. Само ми казаха да чакам. Изобщо не се интересуват.

В съзнанието му се появи неясен образ и го разсея. Нощта, в която се бе върнал вкъщи от Станфорд. Майка му го чакаше в кухнята. На тъмно. Чакаше го в мрака, за да му съобщи новината за сестра му Изабел.

И когато Вивиан Куинлан заговори отново, Пиърс сякаш чу гласа на майка си.

— Свързах се с частен детектив, но той не направи нищо. Не можа да я намери.

Думите й най-сетне го изтръгнаха от спомените.

— Бащата на Лили там ли е? Може ли да говоря с него?

— Не, отдавна не е тук. Няма го от дванайсет години — от деня, когато го хванах с нея.

— В затвора ли е?

— Не. Замина.

Пиърс не знаеше какво да каже.

— Кога дойде Лили в Лос Анжелис?

— Преди три години. Първо отиде да учи за стюардеса в Далас, после се премести в Лос Анжелис. Де да бе станала стюардеса. Казах й, че в бизнеса с компаньонки дори да не правиш секс с мъжете, хората не вярват.

Пиърс кимна. Разумен майчински съвет. Представи си дебела жена с висок кок и цигара в ъгълчето на устата. Ако се съдеше по случилото се между Лили и баща й, нищо чудно, че бе заминала колкото е възможно по-далеч от Тампа. Той се изненада, че е напуснала дома си само преди три години.

— Къде наехте частния детектив? В Тампа или в Лос Анжелис?

— Там. Тук няма голям избор.

— Как го наехте?

— Полицаят от отдел „Безследно изчезнали“ ми изпрати списък и го избрах оттам.

— Дойдохте ли тук да я търсите, госпожо Куинлан?

— Не съм добре със здравето. Имам емфизема и дишам с кислородна бутилка. Пък и едва ли бих я намерила.

Пиърс коригира представата си за нея. Цигарата изчезна и на нейно място се появи кислородна бутилка. Високият кок остана. Той се замисли какво друго би могъл да попита и каква информация би получил от тази жена.

— Лили ми каза, че ви изпраща пари.

Това беше предположение и съответстваше на взаимоотношенията между майката и дъщерята.

— Да, и ако я намерите, кажете й, че здравата съм закъсала. Дадох много пари на господин Глас.

— Кой е господин Глас?

— Частният детектив, когото наех. Но вече не ми се обажда. Не мога да му плащам.

— Бихте ли ми казали цялото му име и телефонния номер?

— Трябва да го потърся.

Тя остави слушалката и след две минути му даде номера и адреса на частния детектив. Той се казваше Филип Глас и кабинетът му беше в Кълвър Сити.

— Госпожо Куинлан, Лили има ли други познати или приятели в Лос Анжелис?

— Не. Не ми е казвала за никакви приятели. Само веднъж спомена за едно момиче, Робин, с което работела понякога. Робин е от Ню Орлиънс и Лили каза, че имали общи неща.

— Уточни ли какви?

— Мисля, че и двете са имали едни и същи неприятности в семейството, когато са били малки. Предполагам, че това имаше предвид.

— Разбирам.

Пиърс се опитваше да разсъждава като детектив. Вивиан Куинлан изглеждаше важен фрагмент от ребуса, но той не можеше да измисли какво още да я попита. Тя се намираше на хиляда километра и очевидно беше далеч и от света на дъщеря си. Той погледна тефтерчето с телефоните пред себе си и най-после измисли нещо.

— Името Уейнрайт говори ли ви нещо, госпожо Куинлан? Лили или господин Глас споменавали ли са го?

— Не. Господин Глас не спомена имена. Кой е той?

— Не знам. Предполагам, че Лили го е познавала. Добре, госпожо Куинлан, ще продължавам да я търся и ще й предам да ви се обади, когато я намеря.

— Много ще ви бъда благодарна. И не забравяйте дай кажете да ми изпрати пари.

— Няма.

Хенри затвори и се замисли какво знае. Вероятно твърде много неща за Лили. Това го накара да се почувства потиснат и тъжен. Надяваше се наистина някой от клиентите й да я е завел някъде с обещания за богатство и лукс. Може би в Хавай или в богаташка мансарда в Париж. Но се съмняваше.

— Джентълмени в смокинги — каза той на глас.

— Какво?

Пиърс вдигна глава и видя, че Чарли Кондън стои на прага.

— А, нищо. Говорех си. Какво правиш тук?

Осъзна, че тефтерчето и пощата на Лили още са разтворени пред него, небрежно взе календара на бюрото си, престори се, че проверява някаква дата, и го сложи върху пликовете с името й.

— Обадих се на новия ти номер и отговори Моника. Каза, че трябва да си тук, а тя чака да докарат мебелите ти. Но в лабораторията нямаше никого, затова реших да се отбия тук.

Чарли се облегна на рамката на вратата. Беше красив мъж с постоянен слънчев загар. Няколко години бе работил като манекен в Ню Йорк, после му бе писнало и бе завършил финанси. Беше ги запознал един банкер по инвестициите, който знаеше, че Кондън умее да намира инвеститори за фирми с недостатъчни финанси, занимаващи се с нови технологии. Пиърс го направи съдружник, защото Чарли обеща да направи това с „Амедео Текнолоджис“, без да се наложи да пожертват контролния пакет акции. В замяна Кондън получи десет процента от компанията — дял, който щеше да струва стотици милиони, ако спечелеха надпреварата и предложеха акциите си на публичен търг.

— Пропуснал съм обажданията ти — каза Пиърс. — Всъщност току-що дойдох. Първо спрях да хапна нещо.

Чарли кимна.

— Мислех, че още си в лабораторията.

Това означаваше: „Защо не си в лабораторията? Имаме много работа. Състезаваме се. Трябва да правим представяне за «кит». Нужни са ни пари.“

— Не се притеснявай. Ще отида. Трябваше да прегледам пощата. Дошъл си чак дотук, за да провериш къде съм?

— Не съвсем. Но имаме няколко дни, за да се подготвим за Морис. Исках да се уверя, че всичко е наред.

Пиърс знаеше, че придават твърде голямо значение на Морис Годард. Фактът, че Чарли го наричаше Год в съобщението си по електронната поща, беше доказателство за това. Вярно, представлението в четвъртък щеше да е изключително важно, но Хенри изпитваше нарастващо безпокойство дали ще може да разчита на Кондън. Търсеха инвеститор, готов да даде най-малко четири милиона долара годишно, минимум три-четири години. Според данните от разузнаването на Никол Джеймс и Коуди Зелър Годард имаше двеста и петдесет милиона долара благодарение на инвестициите си в „Майкрософт“. Беше ясно, че има парите. Но ако представянето в четвъртък не предложеше сериозен план за финансиране, трябваше да търсят друг инвеститор. И работата на Кондън беше да го намери.

— Не се безпокой — рече Пиърс. — Ще бъдем готови. Джейкъб ще дойде ли?

— Да.

Джейкъб Кац беше адвокатът на компанията. Вече бяха регистрирали и заявили петдесет и осем патента и в понеделник след представянето Кац щеше да подаде заявления за още девет. Патентите бяха ключът за надпреварата. Контролираш ли патентите, имаш основното, и накрая ще контролираш и пазара. Деветте нови патента бяха първите, пряко свързани с проекта „Протей“, и щяха да разтърсят света на нанотехнологиите. Пиърс се усмихна. Кондън, изглежда, прочете мислите му и попита:

— Прегледа ли патентите?

Пиърс протегна ръка към кашона зад бюрото си, където бяха черновите на патентите. Трябваше да ги прочете преди да ги подадат за регистриране, но текстът беше суховат, пък и вниманието му бе насочено към други неща още преди появата на Лили Куинлан.

— Тук са. Смятам да ги прегледам днес или утре.

Политиката на компанията му забраняваше да ги занесе вкъщи.

Кондън кимна.

— Чудесно. Е, всичко друго е наред, така ли? Как си?

— Имаш предвид Ники?

Чарли отново кимна.

— Чувствам се отлично. Опитвам се да мисля за други неща.

— Като например за лабораторията, надявам се.

Пиърс се облегна на стола, разпери ръце и се усмихна, като се запита какво е казала Моника на Кондън, когато се бе обадил в апартамента.

— Нали съм тук.

— Хубаво.

— Между другото, Никол е оставила изрезка от вестник за сделката на Бронсън с „Тагава“. Новината е стигнала до медиите.

— Е, и?

— Елиот споменал за биологичното приложение. В общи линии, но човек никога не знае. Може да е надушил нещо за „Протей“.

Пиърс погледна поставения в рамка плакат на стената до вратата. Беше на филма от 1966 година „Фантастично пътешествие“. Там бе показана бялата подводница „Протей“, която се спуска в разноцветно море от телесни течности. Плакатът беше автентичен. Коуди Зелър го бе купил по интернет от холивудски търг на антики.

— Елиот обича да говори — каза Чарли. — Не виждам откъде би разбрал за „Протей“. Но след десетина дни ще научи. И газ ще пикае. А „Тагава“ ще осъзнае, че не е подкрепил когото трябва.

— Да, надявам се.

В началото на годината бяха флиртували с „Тагава“. Но японците поискаха твърде голям дял от компанията и преговорите бяха прекратени в началната фаза. „Протей“ бе споменат, но представителите на „Тагава“ не чуха подробности и не припариха до лабораторията. Пиърс се притесняваше какво точно е било споменато за проекта, защото информацията явно бе съобщена на японците от новия им партньор Елиот Бронсън.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — рече Кондън.

Думите му изтръгнаха Хенри от мислите му.

— Благодаря, Чарли. Вкъщи ли се прибираш?

— Вероятно. С Мелиса ще ходим да вечеряме в „Джар“. Искаш ли да дойдеш? Ще се обадя да запазят три места.

— Не, благодаря. Днес чакам да докарат мебелите и сигурно ще ги подреждам.

Кондън кимна и се поколеба за миг преди да зададе следващия си въпрос.

— Ще смениш ли телефонния си номер?

— Да. Още в понеделник. Моника ли ти каза?

— Отчасти. Дали са ти предишния номер на някаква проститутка и непрекъснато ти звънели разни мъже.

— Не е проститутка, а компаньонка.

— Не знаех, че има разлика.

Пиърс не можеше да повярва, че е защитил непозната жена. Усети, че се изчервява.

— Вероятно няма. Все едно, като се видим в понеделник, ще ти кажа новия си номер. Първо искам да си свърша работата тук, после ще отида в лабораторията.

— Добре, до понеделник.

Кондън излезе. Хенри се запита какво му е казала Моника и дали е вдигнала тревога заради заниманията му. Хрумна му да й се обади, но реши да изчака и да разговаря с нея на четири очи.

Отново прелисти тефтерчето на Лили. В края видя номер, който не бе забелязал преди. На Университета на Южна Калифорния. Сети се за плика, който бе видял в къщата й. Вдигна слушалката и се свърза с телефонния секретар на приемната канцелария. Не работеха в събота и неделя.

Затвори и се запита дали Лили е кандидатствала в Университета на Южна Калифорния, когато бе изчезнала. Може би се бе опитвала да се измъкне от професията си на компаньонка и това бе причината за изчезването й.

Остави тефтерчето и разгърна банковото извлечение за кредитната карта „Виза“. Нямаше разходи през август. Дължимата сума беше 354 долара и 26 цента и трябваше да бъде платена до десети август.

Банковото извлечение от „Вашингтон Сейвингс енд Акаунт“ показа, че Лили трябва да внесе депозит през август и има 9240 долара в чекове и 54 542 в спестявания. Не беше достатъчно за четири години в Университета на Южна Калифорния, но можеше да бъде начало за промяна в живота й.

Имаше чек на стойност две хиляди долара за Вивиан Куинлан — месечната вноска за издръжката на мама. Друг чек — за четири хиляди долара — бе изпратен на Джеймс Уейнрайт. Надписът гласеше „наем“.

Четири хиляди долара беше изключително висок месечен наем за едноетажна къща на Алтеър Авеню. Пиърс се запита дали сумата е само за един месец.

Остави чека в купчината и прегледа друго банковото извлечение. Нищо не привлече вниманието му и Хенри сложи всичко в плика, после отиде в помещението с факса и копирната машина и пусна пощата на Лили в машината за унищожаване на документи. Бръмченето беше достатъчно силно, за да привлече вниманието на охраната, но никой не дойде. Пиърс изпита чувство на вина. Бе нарушил законите, като бе откраднал и унищожил чужда поща.

Подаде глава в коридора, за да се увери, че още е сам на етажа. После се върна в помещението и отвори един от шкафовете, пълни с хартия за копиране. Извади от раницата си тефтерчето с телефоните на Лили и го пусна зад купчина листове. Вероятно щеше да мине месец преди някой го забележи.

След като скри и унищожи доказателствата за престъплението си, той слезе с асансьора в подземието и влезе в лабораторията. Провери присъствената книга и видя, че Грумс е идвал сутринта, както и Лараби, и неколцина други лабораторни плъхове. Всички бяха дошли и си бяха отишли. Хенри взе писалката да се разпише, после размисли и я остави.

Включи компютъра, написа трите пароли за събота, получи достъп до протоколите за експериментите, свързани с „Протей“, и започна да чете последните тестове за степента на преобразуване на клетъчната материя, извършени сутринта от Лараби.

После спря. Не можеше да се съсредоточи. Беше погълнат от други мисли и от опит знаеше, че преди да се залови за работа, трябва да реши проблема, който го измъчва.

Изключи компютъра и излезе от лабораторията. Върна се в кабинета си, извади тефтера си от раницата и се обади на частния детектив Филип Глас. Отговори телефонният секретар и Хенри остави съобщение.

— Господин Глас, казвам се Хенри Пиърс. Бих искал да поговорим колкото е възможно по-скоро за Лили Куинлан. Майка й ми каза името и телефонния ви номер. Надявам се, че скоро ще се чуем. Може да ми се обадите по всяко време.

Даде номера на апартамента си и на пряката линия на кабинета си и затвори. Глас вероятно щеше да познае номера като този на Лили Куинлан.

Забарабани с пръсти по бюрото, опита се да измисли какъв да бъде следващият му ход и реши да отиде при Коуди Зелър, но първо се обади на Моника.

— Пристигнаха ли мебелите?

— Току-що. Най-после. Не ме обвинявай, ако не ти хареса къде съм им казала да ги сложат.

— Защо си ядосана?

— Заради проклетия телефон. На всеки петнайсет минути някакъв кретен търси Лили. Каквато и да е тя, сигурно е много богата.

Пиърс имаше чувството, че там, където е Лили, парите нямат значение, но замълча.

— Още ли я търсят? Обещаха ми, че до три часа ще свалят страницата й от уебсайта.

— Преди пет минути се обади някакъв тип и преди да успея да кажа, че не съм Лили, попита дали ще му направя масаж на простатата. Отвратително.

Пиърс се усмихна, но положи усилия гласът му да прозвучи сериозно.

— Съжалявам. Дано бързо да наредят мебелите и да си тръгнеш веднага щом приключат.

— Слава Богу.

— Щях да дойда, но се налага да отида в Малибу.

— В Малибу? Какво ще правиш там?

Пиърс съжали, че е споменал за това. Беше забравил, че Моника не одобрява действията му.

— Не се притеснявай. Няма нищо общо с Лили Куинлан — излъга той. — Искам да питам нещо Коуди Зелър.

Знаеше, че думите му звучат неубедително, но нямаше какво друго да каже. Затвори и прибра тефтера в раницата си.