Рисковете на професията

21

Някаква жена — Пиърс не я познаваше — прокара пръсти през косата му. Изглеждаше странно далеч и нереална за такъв интимен жест. Жената се наведе над него и той помисли, че ще го целуне. Но тя сложи ръка на челото му, вдигна нещо — фенерче — и освети първо едното му око, после другото. После Пиърс чу мъжки глас.

— Трето и четвърто ребро. Трябва да направим пункция.

— Ако му сложим маска, ще подскочи от болка чак до тавана — каза жената.

— Ще му дам нещо.

Хенри видя мъжа — той вдигна спринцовка, изпръска малко течност във въздуха и после заби иглата в ръката му. Скоро в тялото му се разля топлина и Пиърс се усмихна. Чудесата на химията. Бе избрал правилната професия.

Затвори очи. Последното, което видя, преди да се предаде на топлината, беше някакъв полицай.

— Ще се оправи ли? — попита ченгето. Хенри не чу отговора.

Следващия път, когато дойде в съзнание, всички го бяха наобиколили. Жената с фенерчето и мъжът със спринцовката. И полицаят. И Никол беше тук. Гледаше го и в очите й блестяха сълзи. Беше много красива. Кожата й бе загоряла от слънцето и гладка, а косата — прибрана на опашка.

Асансьорът започна да се спуска и на Пиърс изведнъж му се доповръща. Той се опита да ги предупреди, но не можа да раздвижи челюсти. Сякаш бе завързан плътно за стената. Помъчи се да се размърда, но не успя. Не можеше да помръдне дори главата си.

Никол докосна лицето му.

— Дръж се, Хюлет — каза тя. — Ще се оправиш.

Вратата на асансьора се отвори. Мъжът и жената го хванаха от двете страни и го повлякоха навън.

Портиерът го погледна загрижено. Хенри видя и много други лица. После го качиха в линейка. Не чувстваше болка, но му беше трудно да диша.

Никол седна до него. Ридаеше неудържимо.

Пиърс установи, че в хоризонтално положение може да се движи малко повече. Опита се да говори и гласът му прозвуча като приглушено ехо. Лекарката се наведе над него и каза:

— Не говорете. Имате маска.

„Всеки има маска“ — помисли той, после отново се опита да каже нещо. Лекарката повдигна кислородната маска.

— Какво сте се разбързали? Не трябва да махате това нещо.

Хенри погледна Никол.

— Обади се на Луси…

— Коя е Луси, Хенри?

— Робин… Обади й се…

Никол кимна.

— Добре. Веднага щом стигнем до болницата. Взех номера й.

— Не… Сега…

Лекарката отново сложи кислородната маска на устата и носа му.

Никол бръкна в чантата си, извади клетъчен телефон и тефтерче, набра номера и зачака. После протегна ръка и доближи телефона до ухото на Пиърс. Той чу телефонния секретар на Луси, изпъшка и се опита да поклати глава, но не можа.

— Успокойте се — каза лекарката. — Щом стигнем до спешното отделение, ще махнем ремъците.

Хенри затвори очи. Искаше да се върне в топлината и мрака, където никой не го питаше нищо.

И скоро се озова там.

През следващите два часа той изпада в безсъзнание и се свестява няколко пъти. Най-после зрението му се проясни и той видя, че се намира в бяла болнична стая. Никол седеше на стол до него и притискаше до ухото си клетъчния телефон. Косата й беше пусната и падаше на раменете. Тя затвори, без да каже нищо.

— Ники… Къде съм?

— В „Сейнт Джон“. Какво е станало, Хенри? Полицаите бяха дошли преди мен. Казаха, че им се обадили хора от плажа. Видели двама мъже да провесват някого през балкона. Теб, Хенри. На външната стена има кръв.

Пиърс я погледна с подпухналите си очи. Подутината на носа му и превръзката разделяха зрителното му поле на две половини. Той си спомни какво бе казал Уенц преди да си тръгне.

— Не си спомням. Какво друго казаха?

— Само това. Започнали да тропат по вратите в сградата и видели, че апартаментът ти е отворен. Бил си в спалнята. Дойдох, когато те изнасяха. Имаше някакъв детектив, който искаше да говори с теб.

— Нищо не си спомням. — Вече му беше по-лесно да говори. Трябваше да се упражнява.

— В какво си се забъркал, Хенри?

— Не знам.

— Коя е Робин? А Луси? Кои са те?

Той изведнъж се сети, че трябва да предупреди Луси.

— Откога съм тук?

— От два часа.

— Дай ми телефона. Трябва да й се обадя.

— Звъня на този номер през десет минути, но се свързвам само с телефонния секретар.

Пиърс затвори очи и се запита дали Луси е получила съобщението му и е избягала.

— Нищо. Дай ми телефона.

— Нека да се обадя аз. Ти не трябва да се движиш. На кого искаш да се обадиш?

Той каза кода на телефонния си секретар.

— Имаш осем съобщения.

— Изтрий онези, които са за Лили. Не ги слушай.

Никол каза, че има само едно съобщение, което трябвало да чуе, и доближи телефона до ухото му. Беше от Коуди Зелър.

— Хей, Айнщайн, намерих някои неща за онова, което поиска. Обади ми се и ще поговорим. Чао, тарикат.

Пиърс изтри съобщението.

— Коуди ли беше? — попита Никол.

— Да.

— И аз така си помислих. Защо още те нарича така? Какво иска?

— Нищо. Върши ми една работа по интернет.

Хенри едва не й разказа за това и за всичко останало. Но преди да успее да намери подходящите думи, в стаята влезе мъж с лекарска престилка. Беше около шейсетгодишен, с прошарени коси и брада.

— Това е доктор Хансен — представи го Никол.

— Как се чувствате? — попита лекарят.

— Боли ме само когато дишам. Или говоря.

Хансен извади фенерче и прегледа зениците му.

— Имате сериозни наранявания. Мозъчно сътресение втора степен и шест шева на черепа.

Пиърс дори не си спомняше тези рани. Сигурно ги беше получил, когато се удари във външната стена на сградата.

— Сътресението е причината за замаяността, която вероятно чувствате, и за главоболието. Да видим какво още имате. Контузия на белите дробове и на рамото, две счупени ребра и разбит нос. Разкъсванията на носа ви и около окото изискват пластична хирургия, за да се затваря, както трябва, без да остане белег. Мога да повикам някой да го направи довечера в зависимост от подуването. Имате ли личен хирург, с когото да се свържете?

Хенри поклати глава. Познаваше много хора, които непрекъснато поддържаха връзка с личните си хирурзи, но той не беше от тях.

— Намерете някого…

— Хенри, става дума за лицето ти — намеси се Никол. — Мисля, че трябва да намериш възможно най-добрия хирург.

— Смятам, че мога да ви осигуря много добър пластичен хирург — каза Хансен. — Ще се обадя тук-там и ще видя кого ще повикам.

— Благодаря.

Пиърс произнесе думата съвсем ясно. Изглежда, говорните му способности бързо се приспособяваха към измененията в устата и носните кухини.

— Не ставайте. Ще дойда пак — рече Хансен и излезе от стаята.

Хенри погледна Никол.

— Явно ще лежа тук доста време. Не е необходимо да оставаш.

— Нямам нищо против.

Той се усмихна, макар че го заболя. Беше много доволен от отговора й.

— Защо ми се обади посред нощ, Хенри?

Пиърс бе забравил за това и се смути. Преди да заговори, внимателно обмисли думите си.

— Не знам. Дълга история. Почивните дни бяха странни. Исках да ти разкажа какво се случи. И какво мисля.

— Какво?

Болеше го, когато говореше, но трябваше да й каже.

— Не знам точно. Но нещата, които ми се случиха, ми помогнаха да разбера твоята гледна точка. Знам, че вероятно е късно. Но исках да ти кажа, че съм прозрял истината.

Никол поклати глава.

— Това е хубаво, Хенри. Но ти лежиш тук с разцепена глава. Някой те е провесил от балкона на дванайсетия етаж и ченгетата искат да говорят с теб. Изглежда, си преживял огромни неприятности, за да разбереш гледната ми точка. Затова, извини ме, ако не скоча и прегърна новия човек, какъвто твърдиш, че си.

Пиърс знаеше, че навлизат в позната територия. Но нямаше сили да спори с нея.

— Би ли позвънила пак на Луси?

Никол гневно натисна бутона за повторно избиране на номера.

По очите й Хенри позна, че отново се е свързала с телефонния секретар.

Тя затвори телефона и го погледна.

— Какво става с теб, Хенри?

Той се опита да поклати глава, но го заболя.

— Грешен номер.