Рисковете на професията

16

Хенри се приближи до колата си и видя, че в апартамента на Лили Куинлан още кипи трескава дейност. Няколко полицейски коли бяха блокирали уличката, а пред апартамента бе инсталиран прожектор.

Ренър стоеше отпред и разговаряше с партньора си — детектив, чието име Пиърс не си спомняше. Това означаваше, че Ренър вероятно е минал с кола покрай него на връщане към мястото на престъплението и или не го е забелязал, или нарочно не му е предложил да го закара. Хенри реши, че е второто, защото макар да беше нощ, всяко ченге би забелязало човек, който бяга. Ренър го бе подминал съзнателно.

Скрит зад беемвето си, Пиърс го наблюдава няколко минути. Скоро детективът и партньорът му влязоха в апартамента.

Хенри се качи в колата си, безшумно затвори вратата и видя, че крушката на тавана е изгоряла. Но когато натисна копчето, лампата светна.

Той се замисли върху това. Лампата имаше три позиции, контролирани с натискането на бутона до нея. Първата я включваше, когато вратата беше отворена, и петнайсет секунди след затварянето й я изключваше. На втората позиция лампата светеше постоянно, а с третата се изключваше напълно.

Пиърс винаги я държеше на първата позиция, така че да му е светло, когато отвори вратата. Но това не бе станало, когато се качи в колата. Лампата сигурно бе включена на третата позиция. Той бе натиснал копчето веднъж, на първа позиция, и лампата не светна, защото вратата вече беше затворена. Хенри натисна бутона още веднъж и настрои лампата на втората позиция.

Като отваряше и затваряше вратата, той премина през целия цикъл и затвърди съмненията си. Изводът му беше, че някой е бил в колата и е променил настройката на лампата.

Изпадна в паника, грабна раницата си и провери съдържанието й. Тефтерите бяха там. Нищо не липсваше.

Отвори жабката. Всичко изглеждаше недокоснато. Но въпреки това беше сигурен, че някой се е качвал в колата.

Най-скъпото нещо вътре беше кожената раница, която не беше открадната. Хенри стигна до извода, че някой е претърсил беемвето му, но не е взел нищо. Ето защо вратата беше заключена. Един крадец на коли не би си направил труда да прикрие взлома.

Пиърс погледна към осветения вход на апартамента и разбра какво се е случило. Ренър. Полицията. Те бяха претърсили колата му. Беше убеден в това.

Някое ченге бе отворило вратата — вероятно с професионален уред — и после бе натиснало бутона два пъти, за да угаси лампата, така че да не го видят в колата.

А може би, когато бе затворил вратата, лампата бе угаснала, и полицаят я бе запалил. И щом беше приключил с претърсването, отново бе натиснал бутона, за да я угаси.

Но нямаше значение какво точно бе станало. Пиърс се замисли за Ренър и се досети защо не го бе качил в полицейската кола. Детективът бе искал да претърси беемвето. Бе пристигнал преди него и бе осъществил намерението си.

Обискът беше незаконен, но Пиърс не се ядоса. В колата нямаше нищо, което да го уличи в изчезването на Лили Куинлан или в някое друго престъпление. Ренър вероятно бе останал разочарован, че не е намерил нищо.

— Да ти го начукам, кретен такъв — каза Хенри.

Посегна да превърти ключа на стартера и видя, че изнасят дюшека от апартамента на Лили. Голямото тъмно петно се виждаше ясно през найлона, в който бе увит. Гледката го потисна. Заприлича му на рекламно пано, известяващо, че е късно да се направи нещо за Лили Куинлан.

Служителите на отдел „Научни изследвания“ сложиха дюшека на покрива на микробуса и го завързаха с Найлонът щеше да запази непокътнати пръстовите отпечатъци.

Забеляза, че Ренър стои на вратата и се е вторачил в него. Издържа погледа му, после включи двигателя и потегли.

След десет минути, когато се прибра в апартамента си, видя, че има съобщения на телефонния секретар. Но преди да ги прочете натисна бутона за повторно набиране на номерата, защото знаеше, че за последен път се бе обадил на Робин. Телефонният й секретар се включи веднага.

— Робин, аз съм, Хенри Пиърс. Знам, че си ми сърдита, но, моля те, изслушай ме. Вратата на апартамента на Лили беше отворена. Вътре беше собственикът и събираше вещите й. На леглото й намерихме нещо като кръв и се наложи да извикаме ченгетата. Предпазих те…

Чу се сигнал и линията прекъсна.

— По дяволите!

Пиърс отново набра номера и чу сигнал „заето“. Отчаян, той излезе на балкона. Вятърът беше студен и пронизващ. Виенското колело още светеше, макар че лунапаркът бе затворил в полунощ. Той отново натисна бутона за повторно избиране и допря слушалката до ухото си. Този път телефонът иззвъня и Робин се обади. Гласът й беше сънен.

— Робин?

— Да, Хенри?

— Не затваряй. Оставих ти съобщение. Аз…

— Знам. Току-що го изслушах. Ти получи ли моето?

— Какво? Съобщение? Не. Прибрах се преди малко. Цяла нощ бях с ченгетата. Знам, че ми се сърдиш, но те ще ти се обадят. Не те замесих. Не споменах, че си ме завела до апартамента на Лили. Но когато ме попитаха откъде знам, че Лили е от Тампа и майка й живее там, отговорих, че ти си ми казала. Нямаше как. Не мисля, че ще бъде проблем за теб. Уебстраниците ви са свързани. И без това щяха да те разпитат.

— Няма нищо.

Пиърс замълча за миг, учуден от реакцията й.

— Казах им, че съм те убедил в искреното си намерение да намеря Лили, за да се уверя дали не й се е случило нещо. Ти си повярвала и си ми казала някои неща за нея.

— Наистина ме убеди. Затова ти се обадих и ти оставих съобщение. Добре че имам идентификатор на входящи повиквания и знам номера ти. Исках да ти кажа, че съжалявам за онова, което се случи в уличката. Не беше хубаво.

— Не се притеснявай.

— Благодаря.

— Дюшекът… Имаше много кръв. Не знам какво се е случило с Лили, но ако се е опитвала да се измъкне от бизнеса и да отиде да учи в университет… Знам, че се страхуваш от Били Уенц, но каквото и да правиш, внимавай.

Тя не каза нищо.

— Трябва да скъсаш с него и с този бизнес. И когато решиш да го направиш, не казвай на никого. Изчезни без да разберат къде си отишла. Мисля, че Лили може би е направила грешка и е казала на някого за намеренията си.

— И смяташ, че Били се е отървал от нея? Тя му носеше пари. Защо ще…

— Не знам какво да мисля. Може да е бил човекът, с когото е била преди срещата с теб. Или причината да е друга. В апартамента видях камшици, маски и други неща. Кой знае какво й се е случило? Но е възможно Уенц да е изпратил послание никой да не напуска бизнеса. Работиш в опасен свят, Робин. Трябва да се измъкнеш и много да внимаваш.

Тя мълчеше и Пиърс разбра, че не й казва нищо ново. После му се стори, че Робин плаче, но не беше сигурен.

— Добре ли си? — попита той.

— Да. Но не е лесно да напуснеш… да започнеш отначало. Какво друго мога да работя? Сега печеля много пари. Повече, отколкото бих изкарала другаде. Каква да стана? Сервитьорка в „Макдоналдс“? Може би няма да си намеря работа дори там. Какво да напиша в заявлението? Че през последните две години съм била проститутка?

Хенри не очакваше, че разговорът ще приеме такава насока. Върна се във всекидневната и седна на канапето.

— Робин? Дори не знам фамилното ти име.

— Лапорт. И не се казвам Робин.

— А как?

— Луси.

— Луси Лапорт ми харесва повече.

— Трябва да давам всичко друго на мъжете. Реших да запазя за себе си поне името. — Изглежда, бе престанала да плаче.

— Е, Луси… ако мога да те наричам така. Запази номера ми. Обади ми се, когато си готова да се разделиш с този начин на живот, и аз ще направя, каквото мога, за да ти помогна — с пари, работа или жилище. Само ми се обади, и ще го имаш.

— Правиш го заради сестра си, нали?

Пиърс се замисли.

— Не знам. Може би.

— Все едно. Благодаря, Хенри.

— Дочуване, Луси. Мисля да си легна. Уморен съм. Извинявай, че те събудих.

— Не се безпокой за това. И за ченгетата. Ще се справя с тях.

— Благодаря. Лека нощ.

Той затвори и отново вдигна телефона, за да прослуша съобщенията. Бяха пет — три за Лили и две за него. Първото беше от Чарли.

„Само исках да проверя как минаха нещата днес в лабораторията и да те питам дали си имал възможност да прегледаш заявленията за патентите. Ако мислиш, че има проблеми, трябва да знаем още в понеделник сутринта, за да имаме време да оправим…“

Пиърс изтри съобщението. Смяташе да прегледа заявленията за патентите сутринта и после да се обади на Чарли. Изслуша цялото съобщение от Луси Лапорт.

„Здравей. Обажда се Робин. Съжалявам за онова, което ти казах накрая. Напоследък съм ядосана на целия шибан свят. Всъщност знам, че ти пука за Лили и искаш да се увериш дали тя е добре. Може би се държах така, защото бих искала на някого да му пука и за мен. Обади ми се някой път, ако искаш. Може да се помотаем. И следващия път не ми носи сок. Чао.“

Неизвестно защо Хенри запамети съобщението. Може би щеше да го изслуша още веднъж. Замисли се за Луси. Въпреки грубия й език и онова, което правеше, за да си пробие път в света, в нея имаше нещо мило. Пиърс си спомни какво му бе казала за името си. „Трябва да давам всичко друго на мъжете. Реших да запазя за себе си поне името.“

Спомни си и детектива от полицията, който седеше във всекидневната и разговаряше с майка му и втория му баща. И родният му баща беше там. Ченгето им каза, че Изабел се представяла с друго име по улиците и пред мъжете, с които се срещала, за да изкарва пари. Бе споменал, че използвала името Ейнджъл.

Пиърс знаеше, че Ренър е уцелил слабото му място. Болката по Изабел не бе намаляла с течение на годините. В желанието си да намери Лили и може би да я спаси Хенри намираше и спасяваше сестра си.

Светът беше изумителен и ужасяващ. И онова, което хората си причиняваха един на друг, но най-вече на себе си, също. Вероятно затова се затваряше в лабораторията часове наред. Изолираше се от света, за да не научава и да не мисли за лоши неща. В лабораторията: всичко беше ясно и просто. Имаше дефиниции. Научната теория се проверяваше и или се приемаше, или се отхвърляше. Нямаше сиво. Само черно и бяло.

Изведнъж изпита непреодолимо желание да говори с Никол и да й каже, че през последните два дни е научил нещо, което не е знаел. Беше му трудно да го изрази с думи, но го усещаше в душата си. Искаше дай каже, че науката повече няма да го обсебва и че ще има време за нея.

Набра номера на къщата на Амалфи Драйв. Никол отговори след третото позвъняване. Гласът й прозвуча бодро, макар че сигурно я бе събудил.

— Никол, аз съм.

— Хенри… какво става?

— Знам, че е късно, но…

— Говорихме за това. Обеща, че няма да го правиш.

— Знам. Но искам да говоря с теб.

— Пил ли си?

— Не. Просто искам да ти кажа нещо.

— Посред нощ е. Не може да говорим.

— Само веднъж. Трябва да ти кажа нещо. Нека да дойда при теб и…

— Не, Хенри, не! Спя. Щом искаш да говориш, обади ми се утре. Дочуване.

Тя затвори. Пиърс усети, че лицето му се зачервява от неудобство. Току-що бе направил нещо, което бе сигурен, че няма да направи. Дори не си го помисляше.

Изпъшка, стана и отиде до прозорците. На север се виждаше огърлицата от светлини, бележещи магистралата Пасифик Коуст. Извисяващите се над нея планини едва се забелязваха на фона на нощното небе. Океанският прибой ревеше. Хоризонтът чезнеше някъде в мрака.

Почувства се потиснат и уморен. Мислите му се насочваха ту към Никол, ту към Луси и Лили и съдбата им. Обеща си, че няма да забрави какво е казал на Луси. Когато тя решеше да скъса с бизнеса си, Пиърс щеше да й помогне, ако не за друго, то заради себе си. Може би това щеше да е най-хубавото, което щеше да направи през живота си.

Светлините на виенското колело угаснаха. Хенри влезе в апартамента, изслуша още веднъж съобщението от Луси и после си легна. Още нямаше чаршафи, одеяла и възглавници. Разстла спалния чувал върху новия дюшек и се вмъкна вътре. После се сети, че цял ден не е хапвал нищо. Това се случваше за пръв път в ден, прекаран извън лабораторията. Докато съставяше наум списък на нещата, които трябваше да свърши сутринта заспа.

Сънува тъмен коридор с отворени врати от двете страни. Всяка стая приличаше на хотелска и имаше легло, бюро и телевизор. И всяка бе обитавана. Предимно от хора, които не познаваше. Те не забелязваха, че ги гледа. Бяха мъже и жени — караха се, любеха се и плачеха. В едната стая бяха родителите му. Обличаха се, за да отидат на коктейл.

Пиърс продължи да върви и видя детектив Ренър, Той беше сам и крачеше край леглото. На дюшека имаше голямо петно кръв.

В друга стая лежеше Лили Куинлан. Вътре беше тъмно. Тя беше гола и гледаше телевизия. Изглеждаше като мъртва на синкавите отблясъци от екрана. Хенри влезе в стаята и Лили го погледна и се усмихна. Той отвърна на усмивката й и понечи да затвори, но видя, че няма врата. Когато се обърна, за да поиска обяснение от Лили, в стаята нямаше никого. Само телевизорът работеше.