Рисковете на професията

34

Стигна до крайбрежната магистрала, после подкара на север, към каньона Санта Моника. Когато стигна, спря, слезе от беемвето и тръгна към плажа. Погледна през рамо дали някой не го следи. Щом стигна до ъгъла, погледна още веднъж и бързо слезе по стълбите в подлеза, който минаваше под магистралата и водеше към плажа.

Стените на тунела бяха изподраскани с графити. Пиърс позна някои, макар че поне година не бе минавал оттук. Когато с Никол бяха щастливи, в неделя сутрин често си купуваха вестник и кафе и отиваха на плажа. Но през последната година Хенри работеше върху „Протей“ през почивните дни и нямаше време за това.

Излезе на първото разклонение на подлеза. Плажът беше безлюден. Пиърс видя жълтата кула на спасителите, където двамата с Никол сядаха да пият кафе и да четат вестника. Изглеждаше изоставена като неделния им ритуал. Искаше само да я види и да си я спомни. Постоя малко загледан в нея, после се върна в подлеза.

От срещуположния край се зададе човек. Светлината беше зад него, затова се виждаше само силуетът му. Пиърс изведнъж си помисли, че е Ренър. Детективът го бе преследвал и идваше да го арестува.

Мъжът се приближи. Вървеше бързо. И беше едър. Хенри забави крачка, макар да знаеше, че срещата им е неизбежна. Да се обърне и да побегне би било смешна и жалка проява на вина.

На пет-шест метра от него мъжът се прокашля. Лицето му се показа на светлото и Пиърс видя, че не е Ренър, а непознат — двайсет и няколко годишен и с тъмен слънчев загар като на сърфист. Беше с дебело скиорско яке, макар че времето беше сравнително топло. Ципът беше смъкнат и се виждаше, че отдолу е без риза. Гърдите му бяха гладки и неокосмени.

— Партньор ли търсиш?… Какво ти е на лицето?

Хенри ускори крачка, без да отговори. И по-рано му бяха отправяли предложения в тунела. Наблизо имаше два педерастки бара и подлезът влизаше в територията им.

Излезе, качи се в колата, потегли и погледна в страничните огледала. Не забеляза преследвачи. Стягането в гърдите му започна да отслабва, но не много — знаеше, че му предстои разправия с Никол.

На кръстовището зави наляво, подкара по Амалфи Драйв и се изкачи по северната страна на каньона. Пътят се виеше на спирали. Когато стигна до предишната си къща, видя стария спийдстър на Никол. Изглежда, си беше вкъщи. Той спря до тротоара и за миг остана неподвижен. Събираше смелост. Пред него имаше стар Фолксваген с надпис „Пицария «Домино»“. Това му напомни, че е гладен. Беше си взел само няколко хапки на обяда с гостите, защото бе прекалено развълнуван от демонстрацията и от предстоящата сделка с Годард и не беше в състояние да яде.

Но храната трябваше да почака. Пиърс слезе от колата, приближи се до остъклената врата и потропа. Никол излезе в коридора, видя го и се поколеба. Но нямаше начин да се престори, че не е вкъщи, затова отключи и отвори.

Беше облечена в избелели джинси и къса светлосиня блуза, разкриваща плоския й, загорял от слънцето корем и златната халка на пъпа й. Беше боса, но любимото й сабо сигурно беше наблизо.

— Хенри. Какво има?

— Трябва да поговорим. Може ли да вляза?

— Ами, чакам да ми се обадят…

— Кой? От Били Уенц?

Тя го изгледа озадачено.

— Кой?

— Знаеш кой. А Елиот Бронсън и Джил Франкс?

Тя поклати глава, сякаш го съжаляваше.

— Виж какво, Хенри, ако това е сцена на ревнив бивш приятел, спести ми я. Не познавам никакъв Били Уенц и не се опитвам да си намеря работа при Елиот Бронсън или Джил Франкс. Все пак съм подписала декларация за конфиденциална тайна, нали?

Думите й го разколебаха. Никол умело и непринудено отби първата му атака и той почувства, че решителността му отслабва. Всичките му разсъждения преди час изведнъж му се сториха съмнителни.

— Може ли да вляза, или не? Не искам да говорим тук.

Тя отново се поколеба, но после отстъпи и му направи знак да влезе. Отидоха във всекидневната — голяма полутъмна стая с под от черешови дъски и висок таван. Имаше празно място там, където бе коженото канапе — единствената мебел, която Пиърс бе взел. Инак стаята беше същата. На едната стена от пода до тавана бяха наредени лавици с книги. Никол четеше много. Едно от нещата, които Пиърс харесваше у нея, беше, че тя предпочиташе да прекара вечерта с книга и сандвич с фъстъчено масло и желе, а не да отиде на кино и после на китайски ресторант. И той се бе възползвал от това. Никол не се нуждаеше от него, за да чете, затова му беше по-лесно да остава до късно в лабораторията.

— Как си? — попита тя. Опитваше се да говори сърдечно. — Изглеждаш много по-добре.

— Нищо ми няма.

— Как мина срещата с Морис Годард?

— Чудесно. Откъде знаеш за това?

На лицето й се изписа раздразнение.

— Все пак работих в компанията до петък и представянето вече беше насрочено.

Той кимна. Никол имаше право. В това нямаше нищо подозрително.

— Забравих.

— Годард ще стане ли член на съвета?

— По всяка вероятност.

Тя не седна. Стоеше в средата на всекидневната и го гледаше. Лавиците се извисяваха зад нея като крепост. Всяка книга сякаш беше мълчаливо обвинение срещу Пиърс за всяка нощ, когато не се бе връщал при Никол.

— Защо си дошъл, Хенри? Какво е станало?

Сега беше моментът. Сети се, че няма план, и импровизира.

— Виж, това вероятно няма значение в общия замисъл на нещата, но искам да знам нещо за себе си, за да живея по-лесно. Кажи ми, Ники, някой идвал ли е при теб? Упражниха ли натиск върху теб? Заплашиха ли те? Или просто ме продаде?

Тя зяпна. Пиърс бе живял с нея три години и смяташе, че познава всичките й изражения. Беше ги виждал до едно. И сега на лицето й се изписа не стъписване, че е разкрита, а озадаченост.

— Какви ги дрънкаш, Хенри?

Удобният момент мина. Но Пиърс трябваше да продължи с играта.

— Знаеш за какво говоря. Ти си ме натопила. И искам да знам защо и за кого. Бронсън? „Мидас“? Кой? И знаеше ли, че ще я убият, Никол? Не ми казвай, че си знаела.

В очите й блеснаха виолетови искри — признак на гняв. Или сълзи. Или и двете.

— Нямам представа за какво говориш. За какво да съм те натопила? Кого са убили?

— Я стига, Никол! Тук ли са? Елиот крие ли се в къщата? Кога ще сключим сделката? Животът ми срещу „Протей“.

— Хенри, мисля, че си се побъркал, когато са те провесили от балкона. И че…

— Дрън-дрън! Ти си единствената, която знае за Изабел. Само на теб съм разказвал. И после си я използвала срещу мен. Как можа да го направиш? За пари? Или за да си отмъстиш, че станах причина да скъсаме?

Тя се разтрепери, после вдигна ръце и отстъпи към коридора.

— Махай се оттук, Хенри! Ти си луд. Ако не е било от удара в стената, тогава е от многото часове, прекарани в лабораторията. Превъртял си…

— Няма да ми отнемеш „Протей“ — спокойно я прекъсна той. — Преди да се събудиш утре сутринта, патентът ще бъде регистриран. Разбираш ли?

— Не, Хенри, не разбирам.

— Искам да знам кой я е убил. Ти? Или накара Уенц да го направи? Той се погрижи за мръсната работа, нали?

— Какво?! — изкрещя Никол. — Какви ги дрънкаш? Кого са убили? Ти чуваш ли се какво приказваш?

Пиърс я изчака да се успокои. Нещата не вървяха така, както очакваше. Трябваха му самопризнанията й. Но Никол се разрида.

— Обичам те, Ники. Не знам какво ми става, но още те обичам, по дяволите!

Тя се успокои, избърса сълзите и скръсти ръце на гърдите си.

— Ще ми направиш ли една услуга, Хенри?

— Не получи ли достатъчно от мен? Какво още искаш?

— Би ли седнал на ей онзи стол? Направи ми тази услуга и ми кажи какво е станало. Обясни ми го така, все едно не знам нищо. Сигурно не ми вярваш, но ми разкажи всичко, което те измъчва. От самото начало.

Без да откъсва поглед от очите й, той бавно седна на стола. Никол се настани срещу него и Пиърс заговори.

— Мисля, че всичко започна преди двайсет години. В нощта, когато намерих сестра си в Холивуд. И не казах на втория ми баща.