Рисковете на професията

6

Пиърс се събуди на зазоряване. Слънцето го спаси от кошмара. Бягаше от мъж, чието лице не виждаше. В апартамента още нямаше завеси и светлината струеше през прозорците и го заслепяваше. Той изпълзя от спалния чувал, погледна снимката на Лили, която бе оставил на пода, и влезе под душа. Изкъпа се, изрови две фланелки от кашоните с дрехи и се избърса. Беше забравил да купи хавлии.

Излезе да си вземе кафе, портокалов сок и съботния вестник. Четеше и пиеше бавно. Чувстваше се виновен — повечето съботи беше в лабораторията на зазоряване.

Когато прочете вестника, беше почти девет. Върна се в „Сандс“ и се качи в колата си, но не отиде на работа.

В десет без петнайсет стигна до адреса в Холивуд, който бе преписал от „Ел Ей Дарлингс“. Офисът се намираше в многоетажна административна сграда и се помещаваше в апартамент триста и десет. На остъклената врата с големи букви пишеше „Предприемачески идеи без граници“, а отдолу с по-дребен шрифт бяха изброени десет уебсайта, сред които „Ел Ей Дарлингс“. Ако се съдеше по заглавията, всички бяха сексуално ориентирани и бяха част от тъмната вселена на развлеченията за възрастни в интернет.

Вратата беше заключена, но пък Пиърс бе дошъл няколко минути по-рано. Реши да се разходи и да измисли какво да каже и как да изиграе сцената.

— Готово, отварям.

Хенри се обърна и видя някаква жена — държеше ключ и се приближаваше към вратата. Беате на около двайсет и пет, с чорлава руса коса и носеше срязани джинси, сандали и къса блуза. На пъпа й имаше обеца. На рамото й висеше миниатюрна чантичка, достатъчна за пакет цигари, но не и за кибрита. И имаше такъв вид, сякаш десет часът е твърде рано за нея.

— Подранили сте.

— Знам — каза Пиърс. — Идвам от Уестсайд и мислех, че движението ще е по-натоварено.

Жената влезе и той я последва. В чакалнята имаше бюро на подиум, охраняващо вход към коридор, а вдясно — затворена врата с надпис ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА. Младата жена заобиколи бюрото и хвърли чантата си в чекмеджето.

— Ще трябва да почакате няколко минути, докато се оправя. Днес аз съм единствената тук.

— Бавно ли върви работата в събота?

— Обикновено да.

— Кой наблюдава компютрите, щом сте единствената тук?

— Е, отзад винаги има хора. Исках да кажа, че съм единствената на рецепцията днес.

Докато сядаше на стола зад бюрото, сребърната халка на пъпа й привлече погледа на Пиърс и му напомни за Никол. Тя работеше в „Амедео“ от година, когато един неделен следобед той случайно я срещна в някакво кафене на Мейн Стрийт. Никол току-що бе излязла от фитнес залата и бе облечена в сив анцуг и спортен сутиен. На пъпа й имаше златна халка. Хенри все едно разкри тайна за дългогодишен познат. Никол беше красива и привлекателна, но всичко се промени след онзи миг в кафенето. Тя стана еротичната му фантазия и той се влюби в нея — изгаряше от желание да види скритите й татуировки и да узнае всичките й тайни.

Разходи се из чакалнята, докато младата жена се настаняваше. Тя включи компютъра и отвори и затвори чекмеджетата. Хенри забеляза на стената емблемите на различни уебсайтове, опериращи чрез „Предприемачески идеи без граници“ — „Ел Ей Дарлингс“ и няколко други. Повечето бяха порнографски сайтове, където за десет долара на месец можеше да си купиш достъп до хиляди снимки на любимите ти сексуални пози и фетиши. Всичко бе показано с безсрамна легитимност.

До стената с емблемите беше вратата с надпис ЗАБРАНЕНО ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА. Пиърс погледна жената зад бюрото, видя, че е заета с нещо на компютърния екран, обърна се и превъртя валчестата дръжка. Беше отключено и той отвори. Видя тъмен коридор с три двойни врати вляво.

— Извинете — обади се жената. — Не може да влезете там.

От тавана на тънки вериги висяха табелки с надписи: „Студио А“, „Студио Б“ и „Студио В“.

Пиърс затвори вратата, отиде до бюрото и видя, че жената си е сложила табелка с името си.

— Помислих, че е тоалетната. Какво има там?

— Фотостудия. Тук няма тоалетни. Долу във фоайето са.

— Ще почакам.

— Какво ще обичате?

Пиърс се наведе над бюрото.

— Имам проблем, Уенди. Една от рекламодателките със страница в „Ел Ей Дарлингс“ има моя телефонен номер. Обажданията за нея идват при мен. Мисля, че ако се появя на прага на нечия хотелска стая, разочарованието ще бъде огромно.

Той се усмихна, но тя очевидно не видя нищо смешно в опита му да се пошегува.

— Вероятно е станала грешка. Ще се обадя.

— Не е грешка.

Пиърс й разказа историята на новия си телефон.

Уенди го погледна подозрително.

— Защо не смените номера си?

— Защото преди да разбера, че имам този проблем, си поръчах визитни картички с номера и ги изпратих. Ще ми излезе много скъпо и ще загубя време, ако си отпечатам нови. Убеден съм, че ако ми кажете как да се свържа с тази жена, тя ще се съгласи да смени страницата си. И без това номерът не й върши работа в момента.

Уенди поклати глава, сякаш не разбираше аргументите му.

— Добре, изчакайте да проверя.

Тя се обърна към компютъра и влезе в списъка на брюнетките в „Ел Ей Дарлингс“, после щракна на снимката на Лили и смъкна курсора на телефонния й номер.

— Твърдите, че това е вашият номер, но е бил неин?

— Точно така.

— Щом е сменила номера си, защо не ни се е обадила?

— Не знам. Точно затова дойдох. Има ли друг начин да се свържете с нея?

— Не мога да ви кажа. Информацията за клиентите ни е поверителна.

Пиърс кимна. Очакваше това.

— Добре, но щом имате друг номер за връзка с нея, защо не й се обадите, за да й кажете за проблема?

— А пейджърът?

— Опитах, но се включва гласовата поща. Оставих три съобщения, като обясних всичко, но тя не се обади. Сигурно не ги е получила.

Уенди погледна снимката на Лили и каза:

— Страхотна е. Обзалагам се, че е много търсена.

— Имам номера само от един ден и вече се побърках.

Тя блъсна стола си назад и стана.

— Ще проверя нещо. Ей сега ще се върна.

И изчезна в тъмния коридор. Пиърс изчака минута, наведе се над бюрото и огледа навсякъде. Според него Уенди не беше единствената, която работеше тук — вероятно имаше още двама-трима служители на смени. Може би бяха записали някъде паролите за компютърната система, в случай че ги забравят.

Вдигна попивателната, но там имаше само банкнота от един долар. После зарови пръст в купчината листчета, не откри нищо, плъзна ръка по бюрото…

И точно когато се сети нещо, чу стъпки. Уенди се връщаше. Той бързо бръкна в джоба си, извади един долар, сложи го под попивателната, грабна банкнотата, която беше там, и я прибра. Уенди се появи — носеше тънка папка — и седна. После каза:

— Разбрах отчасти какъв е проблемът.

— Какъв?

— Момичето е престанало да си плаща сметките.

— Кога?

— През юни е платила до август. И после не е платила за септември.

— Тогава защо страницата й още е в сайта?

— Защото понякога се изисква време да се изчистят безотговорните рекламодателки. Особено когато изглеждат като тази мадама. — Уенди посочи компютърния екран с папката и после я остави на бюрото. — Не бих се изненадала, ако господин Уенц иска да я задържи, макар да не плаща. Мъжете виждат такива момичета в сайта и продължават да се обаждат.

Пиърс кимна.

— А тарифите за обявите се определят от броя на посещенията в сайта, нали?

— Точно така.

Той погледна екрана. В известен смисъл Лили още работеше. Ако не за себе си, то за „Предприемачески идеи без граници“.

— Господин Уенц тук ли е? Бих искал да говоря с него.

— Не, днес е събота. Ще извадите късмет, ако го хванете тук през седмицата. В събота не идва.

— Но какво може да се направи? Телефонът ми се скъсва да звъни.

— Ще си запиша и може би в понеделник някой ще…

— Не искам да чакам до понеделник. Имам проблем сега. Щом господин Уенц не е тук, доведете онзи, който се грижи за сървърите. Все някой ще може да влезе в сървъра и да снеме страницата й. Не е толкова трудно.

— Има един дежурен, но мисля, че не е упълномощен да прави нищо. Пък и спеше, когато надникнах.

Пиърс се наведе над бюрото и заговори заплашително.

— Слушай, Уенди, настоявам да отидеш да го събудиш и да го доведеш тук. Разбери, че тук има нещо гнило. Положението е рисковано от юридическа гледна точка. Казах ти, че телефонният ми номер е записан в уебсайта ви. Поради тази грешка ми звънят непрекъснато. Получавам телефонни обаждания от обидно и смущаващо естество. Толкова ме безпокоят, че дойдох в офиса ви още преди да отворите. Искам да оправите тази работа. Ако го отложите до понеделник, ще съдя теб, компанията, господин Уенц и всеки, свързан с вас. Ясно ли е?

— Не можете да ме съдите. Аз само работя тук.

— На този свят можеш да съдиш, когото поискаш, Уенди.

Тя стана гневно и без да пророни дума, отново изчезна в тъмния коридор. На Пиърс не му пукаше, че се е ядосала. Най-важното беше, че остави папката на бюрото. Той я отвори и видя снимка на Лили, разпечатка на обявата й и информационен формуляр за рекламодателя. Точно това му трябваше. Зарадва се, докато четеше листа и се опитваше да запомни всичко.

Казваше се Лили Куинлан. Номерата за връзка с нея бяха същият телефон и пейджър, които бе дала в уебстраницата си, а адресът — в Санта Моника. Пиърс прочете информацията още два пъти и когато чу стъпките на Уенди и на още някого, прибра всичко в папката.