Рисковете на професията

7

Първото, което направи, когато се качи в колата си, беше да вземе писалката от таблото и да напише на дланта си адреса на Лили Куинлан. После извади от джоба си банкнотата от един долар и я разгледа. На челото на Джордж Вашингтон пишеше Арбадак Арба.

— Абра кадабра — каза той, като го прочете отзад напред.

Имаше голяма вероятност думите да са потребителско име или парола за достъп в компютърната система на „Предприемачески идеи без граници“. Но не беше сигурен дали ще са полезни, след като бе намерил адреса на Лили Куинлан.

Потегли към Санта Моника. Апартаментът на Лили се намираше на Уилшър Булевард близо до Трета улица. Когато наближи, той започна да чете номерата на сградите и разбра, че наоколо няма жилищни блокове. Стигна до посочения в информационния формуляр адрес и видя, че това е частна пощенска компания — „Ол Американ Мейл“. Номерът на апартамента, който бе написала Лили Куинлан, всъщност беше номер на пощенска кутия. Пиърс спря до тротоара. Не знаеше какво да направи. По всичко личеше, че е стигнал до задънена улица. Обмисли за няколко секунди план на действие и слезе от колата. Надяваше се на кутиите да има прозорчета, за да види дали Лили Куинлан има поща. На вратичките им бяха алуминиеви и без стъкла. Пиърс намери кутия 333 и се вторачи в нея, сякаш отговорът беше там.

После излезе от нишата и се приближи до гишето. Пъпчив младеж с табелка, на която пишеше „Кърт“, го попита какво желае.

— Странна работа — отговори Пиърс. — Трябва ми пощенска кутия, но искам специален номер. Да подхожда на името на фирмата ми. Нарича се „Продукции трета степен“.

Хлапакът изглеждаше озадачен.

— И какъв номер искате?

— Три, три, три. Видях, че имате кутия с този номер. Свободна ли е?

Това беше най-доброто, което можа да измисли, докато стоеше в нишата. Кърт бръкна под гишето, извади синя папка и я прелисти. Пръстът му проследи надолу колонка от цифри и спря.

— Аха — каза младежът.

Пиърс се опита да прочете какво е написано на страницата, но не успя.

— Какво?

— В момента е заета, но може да не е за дълго.

— Тоест?

— Кутията е заета, но жената не е платила наема за този месец. Има гратисен период. Ако се появи и плати, ще запази пощенската кутия. В противен случай в края на месеца кутията ще бъде свободна. Ако можете да чакате толкова дълго.

Изражението на Пиърс стана загрижено.

— Наистина трябва да чакам много. Исках да уредя този въпрос веднага. Знаете ли телефона или адреса на тази жена? Свържете се с нея и попитайте дали още иска кутията.

— Изпратих й две предупреждения и пуснах едно в кутията й. Обикновено не се обаждаме по телефона.

Пиърс се развълнува, но не го показа. Лили Куинлан очевидно имаше още един адрес. Но вълнението му мигновено бе помрачено от факта, че няма представа как да принуди младежа да му го каже.

— Ако й се обадите сега и разберете нещо, съм готов веднага да платя наема за пощенската кутия. Дори ще предплатя за година напред.

— Ще го потърся. Ще ми отнеме само минута.

— Много ви благодаря. Предпочитам да реша въпроса сега, отколкото да идвам пак.

Кърт отиде до бюрото до стената зад гишето и седна, после отвори шкафа и извади дебела папка. Пиърс беше твърде далеч, за да прочете документите. Кърт прокара пръст по страницата и го задържа. С другата си ръка взе телефона, но го прекъснаха преди да успее да се обади. В пощата влезе клиентка и каза:

— Трябва да изпратя факс до Ню Йорк.

Кърт стана, отиде на гишето, извади листове за факс и каза на жената да ги попълни. После се върна на бюрото, сложи пръст върху документа и вдигна телефона. Пиърс се опита да проследи какъв номер набира, но Кърт действаше твърде бързо. Младежът дълго чака и най-после каза:

— Това е съобщение за Лили Куинлан. Бихте ли се обадили на „Ол Американ Мейл“? Наемът на пощенската ви кутия е пресрочен и ще я дадем на друг, ако не ни се обадите. Казвам се Кърт. Благодаря.

Той даде телефонния си номер, приближи се до Пиърс и поклати глава.

— Свързах се с телефонния й секретар. Не мога да направя нищо повече, освен ако тя не ми се обади или месецът не свърши. Такива са правилата.

— Разбирам. Благодаря.

— Ще ми оставите ли номер за връзка, ако тя се обади?

— Утре ще ви потърся пак.

Пиърс взе визитна картичка от купчината на гишето и тръгна към вратата.

— Какво ще кажете за двайсет и седем? — извика след него Кърт.

— Какво?

— Двайсет и седем. Не прави ли толкова три на трета степен?

Пиърс кимна. Кърт беше по-умен, отколкото изглеждаше.

— Ще си помисля.

После му махна и излезе.

Качи се в колата и погледна часовника си. Беше почти обяд. Трябваше да се върне в апартамента си, за да се срещне с асистентката си Моника Пърл. Тя се бе съгласила да стои там и да чака мебелите, които бе поръчал. Щяха да му ги доставят между дванайсет и шестнайсет часа и той бе решил да плати на друг да ги чака, докато се подготвя в лабораторията за представянето идната седмица. Но сега се съмняваше дали ще отиде в офиса, затова щеше да помоли Моника да остане в апартамента му. Пък и имаше и друг план за нея.

Завари я да чака във фоайето. Пазачът не я бе пуснал на дванайсетия етаж без съгласието на обитателя, когото тя искаше да посети.

— Извинявай — каза Пиърс. — Отдавна ли чакаш?

Моника си бе взела купчина списания, за да чете, докато чака мебелите.

— От няколко минути — отговори тя.

Моника Пърл беше висока слаба блондинка с толкова бяла кожа, че сякаш ако я докоснеш, можеше да й остане белег. Беше на двайсет и пет и работеше в компанията от двайсетгодишна. От половин година беше лична асистентка на Пиърс. Бе получила повишението от Чарли Кондън заради петгодишната си служба. През това време Пиърс бе научил, че излъчването на крехкост, които внушаваха телосложението и тенът й, е фалшиво. Моника беше организирана, имаше собствено мнение и вършеше работа.

Асансьорът дойде и се качиха.

— Сигурен ли си, че искаш да си тук, когато стане голямото земетресение? — попита тя.

— Сградата е направена да издържи на трус от осма степен. Проверих преди да наема апартамента. Имам доверие на науката.

— Защото си учен?

— Сигурно.

— Но имаш ли доверие на строителите, приложили науката на практика?

Въпросът беше уместен. Не беше необходимо да отговаря. Вратата се отвори и двамата тръгнаха по коридора към апартамента му.

— Къде да им кажа да сложат мебелите? — попита Моника. — Измислил ли си някакво разпределение?

— Не. Кажи им да ги сложат там, където мислиш, че ще изглеждат добре. Искам и една друга услуга от теб.

Той отвори вратата.

— Каква услуга? — подозрително попита Моника.

Вероятно помисли, че Пиърс ще я ухажва, след като се бе разделил с Никол. Той имаше теория, според която всички привлекателни жени мислеха, че мъжете ги свалят. Пиърс едва не се засмя, но се сдържа.

— Просто едно телефонно обаждане. Ще ти обясня какво да кажеш.

Той отиде във всекидневната, взе телефона и прослуша съобщенията. Имаше само едно — от Кърт от „Ол Американ Мейл“. Пиърс го изтри.

Занесе телефона до канапето, седна, написа на листче името Лили Куинлан и извади визитната картичка от джоба си.

— Искам да се обадиш на този номер и да се представиш за Лили Куинлан. Помоли да те свържат с Кърт и му кажи, че си получила съобщението му. Обаждането му е било първото, което си чула, за пресрочената такса. Попитай защо не са те уведомили по електронната поща. Разбра ли?

— Но… защо?

— Не мога да ти обясня, но е важно.

— Не искам да се представям за друг човек. Това е…

— Напълно безобидно е. Хакерите го наричат социално инженерство. Кърт ще ти каже, че е изпратил предупреждение. Тогава ти ще попиташ: „Така ли? На какъв адрес го изпратихте?“ И щом ти каже адреса, ще го запишеш. Искам само това. Адреса. Научиш ли го, прекрати разговора. Само добави, че ще отидеш да платиш веднага, щом можеш, и затвори.

Тя го погледна така, както не го бе поглеждала никога през шестте месеца, докато работеше за него.

— Хайде, Моника, какво толкова има? Няма да навредиш на никого. Може дори да помогнеш. — Той сложи тефтера и писалката на коленете й. — Готова ли си? Ще набера номера.

— Доктор Пиърс, това не…

— Не ме наричай „доктор Пиърс“. Никога не си ми викала така.

— Не искам да се обаждам, Хенри. Не и без да знам за какво става дума.

— Добре тогава, ще ти кажа. Нали знаеш новия ми телефонен номер?

Моника кимна.

— Ами, доскоро е принадлежал на жена, която е изчезнала. Непрекъснато я търсят на този номер. Опитвам се да разбера какво се е случило с нея. Искам да се обадиш, за да науча адреса й. Само това. Ще отида там и ще проверя дали всичко е наред. Сега би ли се обадила?

Тя поклати глава, сякаш не можеше да проумее цялата тази информация. Изражението й беше озадачено.

— Това е безумие. Как се въвлече в тази бъркотия? Познаваш ли тази жена? Откъде знаеш, че е изчезнала?

— Не я познавам. Всичко стана заради телефонния номер. Но искам да разбера какво се е случило и дали тя е добре. Би ли ми направила тази услуга? Моля те, Моника.

— Защо не смениш номера си?

— Ще го направя. Още в понеделник.

— А през това време се обади на полицията.

— Не разполагам с достатъчно информация, за да им се обадя. Какво ще им кажа? Ще ме помислят за откачен.

— И може би с право.

— Ще се обадиш ли, или не?

Моника кимна примирено.

— Щом това ще те направи щастлив и ще запазя работата си…

— Чакай малко. Не те заплашвам, че ще изгубиш работата си. Ако не искаш да се обадиш, добре, ще помоля друг. Това няма нищо общо с работата ти. Ясно ли е?

— Да. Не се притеснявай, ще се обадя. Да приключим с този въпрос.

Пиърс повтори какво трябва да каже Моника, набра номера на „Ол Американ Мейл“ и й даде слушалката. Тя поиска да говори с Кърт и записа адреса. Хенри се въодушеви, но не го показа. Моника затвори и му даде тефтера и телефона.

Адресът беше във Венис. Пиърс откъсна листчето, сгъна го и го сложи в джоба си.

— Кърт ми се стори добро момче — отбеляза Моника. — Беше ми неудобно да го лъжа.

— Винаги можеш да отидеш при него и да го поканиш на среща. Видях го. Една нощ с него ще те направи щастлива за цял живот.

— Видял си го? За теб ли говореше? Каза, че някакъв човек ходил там и поискал пощенската кутия на Лили Куинлан.

— Да, аз бях. Така…

Телефонът иззвъня и Пиърс вдигна слушалката, но от другия край на линията затвориха. Той погледна идентификатора на входящи повиквания. Обаждането беше от „Риц Карлтън“.

— Телефонът трябва да бъде включен, защото когато дойдат хората с мебелите, пазачът ще ти се обади дали да ги пусне. Но през това време вероятно ще търсят Лили. Тъй като си жена, ще те помислят за нея. Кажи им, че са набрали грешен номер.

— Може би трябва да се преструвам, че съм Лили, за да ти събера повече информация?

— Не, едва ли ще искаш.

Той отвори раницата си и извади разпечатка на снимката на Лили.

— Това е тя. Не мисля, че ще искаш да се правиш на нея пред всичките мъже, които се обаждат да я търсят.

— Господи! — възкликна Моника, като видя снимката. — Проститутка ли е?

— Така мисля.

— Защо се опитваш да откриеш една проститутка, когато трябва да си… — Тя изведнъж млъкна.

— Какво?

— Нищо. Не е моя работа.

— Разговаря ли с Ники за нея и мен?

— Не. Не знам какво бих й казала. Странно е, че искаш да разбереш дали тази проститутка е добре.

Пиърс седна на канапето. Знаеше, че Моника лъже за Никол. Двете се бяха сприятелили и излизаха да обядват заедно всеки път, когато той не можеше да излезе от лабораторията, тоест почти всеки ден. Нямаше причина да не се виждат и след като Никол бе напуснала. Вероятно още разговаряха всеки ден и си разменяха клюки за него.

Но Моника имаше право. Пиърс бе отишъл твърде далеч. Животът и кариерата му се градяха върху любопитството му. През последната си година в Станфорд бе изслушал лекция за следващото поколение микрочипове. Професорът говореше за наночипове — толкова малки, че суперкомпютрите щели да бъдат с размера на монета от десет цента. И оттогава Пиърс бе завладян от тази идея.

— Ще отида във Венис, ще проверя какво става и ще зарежа въпроса — каза той.

— Обещаваш ли?

— Да. Обади ми се в лабораторията, след като докарат мебелите, и после си отивай. — Пиърс стана и преметна раницата на рамо. — Ако говориш с Ники, не споменавай за тази история.

— Разбира се, Хенри. Няма да й кажа нищо.

Той знаеше, че не може да разчита на това, но засега не беше в състояние да направи нищо повече. Излезе и докато слизаше с асансьора, се замисли върху думите на Моника и за разликата между частното разследване и обсебеността. Някъде между двете имаше граница, но Пиърс не беше сигурен къде точно.