Рисковете на професията

33

Първият му импулс беше да се свие на пода в същото положение като трупа във фризера, но Пиърс знаеше, че ще гарантира гибелта си, ако се поддаде на напрежението на мига. Отключи и влезе в апартамента си. Трепереше от страх и гняв и от мисълта, че не може да разчита на друг, освен на себе си. Но реши да не се предава и да се бори.

Сви юмрук и замахна към лампиона, който преди пет дни Моника Пърл бе казала да сложат до канапето. Изящният бежов абажур се удари в стената и крушката се строши.

— По дяволите!

Пиърс седна на канапето, но почти мигновено скочи. Не го свърташе на едно място. Току-що бе преместил и скрил труп — жертва на убийство. Седенето със скръстени ръце беше най-неразумното, което можеше да направи.

Но въпреки това трябваше да седне и да разсъждава — като учен, не като детектив. Детективите действаха в линейно измерение. Те се придвижваха от улика към улика и после подреждаха късчетата на мозайката. Но понякога уликите водеха до погрешна картина.

Хенри беше учен и трябваше да направи онова, което винаги му бе носило успех. Да подходи към проблема така, както бе направил с въпроса за претърсването на колата. Да го разнищи. Да открие логичните портали, местата, където нишките се пресичат. Да махне рамката и да изследва дизайна, архитектурата. Да се откаже от линейното мислене и да подходи от различен ъгъл. Да разгледа въпроса от всички страни. Да го стрие на прах и да го погледне под микроскоп. Животът беше експеримент, извършван при неконтролирани условия. Дълга и непредсказуема химична реакция. Но тази инсценировка беше различна. Реакциите бяха предвидени и очаквани. В това беше ключът.

Извади тефтера от раницата си и се приготви да пише. Първият обект на подробното му изследване беше Уенц. Хенри не го познаваше — бе го видял само когато го нападнаха. Въпросът беше защо Уенц го е избрал, за да му припише убийство.

След няколко минути стигна до следните изводи.

Първо: Уенц не го беше избрал. Нямаше логична връзка, която да подкрепи това. Двамата не се бяха срещали преди сценарият да бе пуснат в действие. Пиърс беше убеден в това. Следователно някой друг бе избрал Хенри за мишена.

Второ: в конспирацията имаше трето лице. Уенц и мускулестият мъж с прякор Изверга бяха само изпълнители. Друг дърпаше конците.

Замисли се върху това предположение. Какво беше необходимо на третия човек, за да скалъпи фалшивото обвинение? Планът беше сложен и разчиташе на предсказуемите действия на Хенри. Той знаеше, че при контролирани обстоятелства може да се разчита на движението на молекулите. А на него? Обмисли въпроса от всички страни и осъзна нещо основно за себе си и за третия човек.

Трето: Изабел. Сестра му. Сценарият бе режисиран от трети човек, който знаеше личната му история и как ще реагира той при определени и контролирани обстоятелства. Обажданията на клиентите до Лили бяха елементът на подбудителство в експеримента. Третият човек знаеше, че Пиърс ще разследва случая и няма да се откаже лесно. Че ще е склонен да преследва призрака на сестра си. Следователно третият човек знаеше всичко за Изабел.

Четвърто: грешният номер не беше грешен. Хенри не бе получил случайно телефонния номер на Лили Куинлан, а умишлено. Това беше част от замисъла.

Пето: Моника Пърл. Тя участваше в заговора. Моника бе уредила да му дадат този номер.

Пиърс стана и нервно закрачи из стаята. Последният извод промени всичко. Ако Моника бе замесена, значи инсценировката бе свързана с „Амедео“. Конспирацията се целеше много по-високо. Не ставаше въпрос да се припише убийство на Хенри, а за нещо друго. И Уенц, и Лили Куинлан бяха средство за постигане на целта. Убийството й беше начин да го обвинят.

Той прогони ужаса, седна и се замисли върху основния въпрос. Защо? Отговорът би обяснил всичко.

Защо той беше мишената? Какво искаха?

Прецени нещата от друг ъгъл. Какво би станало, ако планът успееше? Щяха да го арестуват и по всяка вероятност да го осъдят. Медиите щяха да се съсредоточат върху него. Щеше да има скандал и позор. Морис Годард и парите му щяха да се отдръпнат и с „Амедео Текнолоджис“ щеше да бъде свършено.

Шесто: мишената не е той или „Амедео“, а друг.

Като учен Пиърс се радваше най-много на миговете на яснота в зрителното поле на микроскопа, когато нещата идваха по местата си и молекулите се свързваха в естествен ред, така както знаеше, че ще стане. Това беше магията, която намираше в ежедневието си.

И докато гледаше океана, го осени същата яснота и той прозря естествения ред на нещата.

— „Протей“ — прошепна той.

Седмо: сценарият е измислен така, че да го притисне в ъгъла. И той да няма друг избор, освен да им даде каквото искат. Проекта „Протей“. Щеше да бъде принуден да замени „Протей“ срещу свободата и живота си.

Върна се в началото. Трябваше да е сигурен. Обмисли всичко още веднъж и отново стигна до „Протей“. Догади му се. Не защото изводът му сочеше, че крайната цел е „Протей“, а защото бързо бе стигнал до него. Бе разбрал истината. Най-после виждаше пълната картина, в средата на която стоеше третият човек. Тя му се усмихваше. Очите й бяха светли и красиви.

Осмо: Никол.

Тя беше връзката между фактите. Никол знаеше тайните на проекта „Протей“, защото той й ги бе казал. Дори й ги демонстрира, по дяволите! Тя знаеше всичко и за личния му живот. За Изабел. Не бе разказвал тази история на друг.

Поклати глава. Не можеше да повярва. Но беше възможно. Никол бе отишла при Елиот Бронсън или при Джил Франкс, шефа на „Мидас Молекюлар“. Или в Агенцията за модерни научно-технически изследователски проекти за отбраната. Нямаше значение. Важното беше, че Никол го бе продала, бе разказала за проекта и се бе съгласила да го открадне или да протака нещата, докато „Протей“ бъде дублиран и заявен като патент първо от конкурентите.

Хенри скръсти ръце на гърдите си и чувството за гадене премина.

Знаеше, че му трябва план. Трябваше някак да провери правилността на изводите си и да реагира на откритията. Беше време за анализ, оценка и експерименти.

Реши, че има само един начин да го направи. Трябваше да се срещне с Никол, да я предизвика и да разбере истината.

Вдигна телефона и се обади на Джейкъб Кац.

— Беше фантастичен днес, Хенри — вместо поздрав каза адвокатът.

— И ти се представи много добре, Джейкъб.

— Благодаря. Какво има?

— Готов ли е пакетът?

— Да. Остава само да го подам. Ще летя в събота, ще отида на гости на брат ми в Южен Мериланд и на приятелите ми в Бейлис Кросинг и в понеделник ще регистрирам патентите. Така казах днес и на Морис. Такъв е планът.

Пиърс се прокашля.

— Трябва да го променим.

— Сериозно? Защо?

— Искам да пътуваш довечера. И утре сутринта да регистрираш патентите. Рано. Веднага щом отворят Бюрото.

— Хенри, ще… ще е скъпо. Обикновено пътувам в бизнес класа и…

— Не ме интересува колко ще струва. Довечера те искам на самолета. И сутринта ми се обади — веднага щом подадеш документите.

— Нещо не е наред ли, Хенри? Говориш малко…

— Да, Джейкъб, нещо не е наред и затова те изпращам тази вечер.

— Искаш ли да поговорим за това? Може да ти помогна.

— Ще ми помогнеш, като се качиш на самолета и рано сутринта регистрираш патентите. После ми се обади. И точка.

— Добре, Хенри.

— Кога отваря Бюрото по патентите?

— В девет.

— Тогава ще се чуем малко след шест местно време. И, Джейкъб, не казвай на никой друг, освен на съпругата си и на децата си, че заминаваш днес. Чу ли?

— А Чарли? Днес каза, че щял да ми се обади довечера, за да прегледаме за последен път…

— Ако ти се обади, не му казвай, че заминаваш довечера. Ако се обади след като си тръгнал, кажи на съпругата си да му каже, че се е наложило спешно да отидеш при друг клиент.

Кац дълго мълча.

— Не искам да кажа нищо лошо за Чарли, Джейкъб. Но в момента не мога да имам доверие на никого. Разбираш ли?

— Да.

— Добре. Ще затворя, за да можеш да се обадиш на авиолинията. Обади ми се от окръг Колумбия.

Пиърс затвори. Досрамя го, че се съмнява в Чарли Кондън и че бе позволил Кац да разбере това. Но знаеше, че не може да рискува. Той отново вдигна телефона и се обади на Кондън.

— Току-що бях в кабинета ти да те търся.

— Вкъщи съм. Какво става?

— Мислех, че ще искаш да кажеш довиждане на Морис. Но го изпусна. Той си тръгна. Утре се връща в Ню Йорк, но каза, че иска да говори с теб преди да замине. Утре ще се обади.

— Чудесно. Сключи ли сделката?

— Споразумяхме се по принцип. Ще изготви договора в края на идната седмица.

— Какви са клаузите?

— Тринайсет милиона за три години. Годард да стане председател на съвета и да получи десет процента. Ще започне с един и ще взима по процент на всеки четири месеца. Ако нещо се случи и се откаже, ще остане само с придобитите проценти. За останалото нямаме избор.

— Добре.

— Само това ли ще кажеш? Не си ли доволен?

— Сделката е изгодна, Чарли. За него и за нас.

— Аз съм много доволен. Той също.

— Кога ще получим първия милион?

— След подписването на договора. Вероятно в края на следващата седмица. Тогава всички ще получат премии, нали?

— Да.

Пиърс знаеше, че Кондън иска от него ако не радост, то поне вълнение за сделката, но не можеше да се отдаде на чувствата си. Запита се дали дори ще бъде на свобода следващата седмица.

— Ти къде изчезна? — попита Кондън.

— Ами, вкъщи.

— Вкъщи? Защо? Мислех, че…

— Имах работа. Морис или Джъстин питаха ли нещо за мен? Нещо повече за катастрофата?

Последва мълчание. Чарли явно се опитваше да си спомни.

— Не. Помислих, че може да повдигнат въпроса с доклада за инцидента, но не го направиха. Бяха толкова втрещени от онова, което видяха в лабораторията, че не ги интересува какво ти е на лицето.

Хенри си спомни как лицето на Годард бе станало кървавочервено.

— Надявам се.

— Ще ми кажеш ли какво се случи?

Пиърс се поколеба. Чувстваше се виновен, че крие разни неща от Кондън. Но трябваше да е предпазлив.

— Не сега, Чарли. Моментът не е подходящ.

Отново настъпи мълчание и Хенри разбра, че нанася поражение върху взаимоотношенията им. Де да беше сигурен в Кондън. Да имаше въпрос, който да му зададе.

— Е, да свършваме — наруши тишината Чарли. — Моите поздравления, Хенри. Браво на теб.

— И на теб, Чарли.

Пиърс затвори, извади връзката ключове и пак провери дали ключът за къщата на Амалфи Драйв е на нея. Ако Никол не си беше вкъщи, щеше да влезе и да я чака.