Рисковете на професията - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Майкъл Конъли (2) #3

2

Хенри използва кодираната си карта, за да влезе в гаража на „Амедео Текнолоджис“ и паркира беемвето си на определеното му място. Нощният пазач го видя и отвори вратата на сградата.

— Благодаря, Рудолфо — каза Пиърс, докато минаваше покрай него.

Качи се с асансьора на третия етаж, където се намираха административните офиси. Погледна нагоре към камерата в ъгъла и кимна, макар да се съмняваше, че Рудолфо го наблюдава. Всичко беше дигитализирано и записано за по-късно. Ако някога потрябваше.

Отключи вратата на кабинета си и влезе.

— Лампи — каза и седна зад бюрото си.

Осветлението на тавана се включи. Пиърс включи компютъра си и телефонната линия и написа паролите. Преди да се залови за работа, искаше да провери електронната си поща. Беше осем вечерта. Той обичаше да работи нощем, когато в лабораторията нямаше никого.

Поради причини за сигурност Пиърс никога не оставяше компютъра си включен, нито свързан с телефонната линия, когато не работеше с него. Поради същите причини нямаше и клетъчен телефон, пейджър или персонален дигитален асистент. Не носеше и преносимия си компютър. Страдаше от параноя — наследствена шизофрения според Никол, но беше и предпазлив и практичен изследовател. Знаеше, че всеки път, когато включи външна линия в компютъра си или говори по клетъчен телефон, това е опасно като да забие игла в ръката си или да прави секс с непозната. Никога не знаеш какво може да си навлечеш. За някои хора това вероятно беше тръпката от секса. Но не и част от тръпката да правиш научни открития.

Имаше няколко съобщения, но той реши да прочете само три. Първото беше от Никол и Пиърс го отвори веднага, отново с надежда в сърцето, която го накара да се почувства неудобно, защото граничеше със сълзлива сантименталност.

Но съобщението не беше такова, каквото искаше. Беше кратко, по същество и толкова професионално, че бе лишено от всякакъв намек за злополучната им връзка. Просто последен жест от бивша служителка, преди тя да се залови с по-големи и хубави неща — и в кариерата, и в любовта.

Хюлет,

Махам се оттук.

Всичко е в папките. (Между другото, сделката на „Бронсън“ най-после стигна до медиите. Си Джей Ем Ен първа се добра до нея. Нищо ново, но може би ще искаш да провериш.)

Благодаря за всичко. Желая ти късмет.

Ник

Пиърс дълго гледа съобщението. Забеляза, че е изпратено в 16.55, само преди няколко часа. Нямаше смисъл да отговаря, защото електронният й адрес бе изтрит от системата в седемнайсет часа, когато Никол бе върнала кодираната си карта. Тя бе напуснала, а нямаше нищо по-трайно от това да те заличат от системата.

Беше го нарекла Хюлет и той дълго се пита защо. В миналото Никол употребяваше името като галено. Тайно име, каквото би използвал само любим човек. Основаваше се на инициалите му — ХП, като на „Хюлет Пакард“, огромния производител на компютри, който беше като Голиат в сравнение с Давид на Пиърс. Никол винаги го казваше с усмивка. Само на нея й бе простено да му измисли прякор с името на конкурента. Но защо го бе използвала в последното си съобщение? Дали се бе усмихвала мило, когато го бе писала? Или тъжно? Дали се бе колебала, променяйки решението си за връзката им? Имаше ли още шанс, надежда за помирение?

Пиърс не беше в състояние да прецени мотивите на Никол Джеймс. Не можеше да го направи. Сложи ръце на клавиатурата и запамети съобщението — премести го във файла, където съхраняваше всички писма, които Никол му бе изпратила по време на тригодишната им връзка. В съобщенията можеше да бъде прочетена цялата история на взаимоотношенията им — хубавите и лошите неща и как от колеги бяха станали любовници. Писмата бяха около хиляда. Пиърс знаеше, че запазването им граничи с мания, но това беше установена практика за него и той го правеше автоматично. Имаше и файл за деловите си връзки. Файлът за Никол бе започнал по този начин, но после се бяха сближили и Пиърс предполагаше, че ще бъдат партньори за цял живот.

Прегледа списъка с писмата на Никол Джеймс, прочете темите така, както друг мъж би се любувал на снимки на стара любима, и се усмихна на някои. Никол беше майстор на остроумията и ироничните забележки. По-късно, поради необходимост, за която той знаеше, тя усъвършенства язвителността и накрая обидата. Погледът му спря на една от темите — къде живееш? — и Пиърс отвори съобщението. Беше изпратено преди четири месеца и загатваше какво ще се случи между двамата. Съобщението представляваше началото на края за тях — точката, от която няма връщане.

Питах се къде живееш, защото от четири нощи не съм те виждала на Амалфи Драйв. Очевидно от връзката ни няма да излезе нищо, Хенри. Трябва да поговорим, но ти вечно не си вкъщи. Трябва ли да дойда в лабораторията, за да говорим за личните си взаимоотношения? Това определено ще бъде тъжно.

Той си спомни, че след като получи това съобщение, се прибра, за да разговарят. И резултатът беше първата им раздяла. Хенри живя четири дни в хотел, като непрекъснато я увещаваше по телефона, електронната поща и с цветя да бъде поканен да се върне на Амалфи Драйв. Последваха неподправени усилия от негова страна. Прибираше се вкъщи всяка вечер в осем поне една седмица. После нещата отново се изплъзнаха от контрол и Пиърс оставаше в лабораторията до късно след полунощ.

Затвори съобщението и файла. Някой ден щеше да направи разпечатка на всички писма и да ги чете като роман. Знаеше, че това ще е съвсем обикновена история за обсебеността на един мъж, накарала го да загуби най-важното за него. Ако беше книга, би я озаглавил „Рисковете на професията“.

Върна се на текущия списък със съобщения и следващото, което прочете, беше от съдружника му Чарли Кондън. Беше само напомняне за представянето, насрочено за идната седмица, сякаш Пиърс се нуждаеше от напомняне. Темата беше „Протей“ и беше отговор на съобщение, което Пиърс бе изпратил на Чарли преди няколко дни.

Всичко е уредено с Год1. Ще дойде в сряда. Демонстрацията ще е в десет в четвъртък. Бъди там. Харпунът е наострен и готов. Наслука и успешен лов.

ЧК

Пиърс не си направи труда да отговори. Нямаше съмнение, че ще бъде там. От представянето зависеха много неща. Не, всичко зависеше от него. Год беше Морис Годард — нюйоркчанин и голям инвеститор. Чарли се надяваше да им стане „кит“. Така наричаха значимите източници на финансова подкрепа. Годард идваше да види проекта „Протей“ преди да вземе окончателното си решение. Щяха да му го демонстрират с надеждата, че ще се доближат до сделката. Следващия понеделник щяха да регистрират патента на проекта и да търсят други инвеститори, ако Годард откажеше подкрепа.

Последното съобщение, което прочете, беше от Клайд Върнън, шеф на охраната на „Амедео“. Пиърс се досети каква е темата и се оказа, че не е сбъркал.

Опитвам да се свържа с теб. Трябва да поговорим за Никол Джеймс. Моля те, обади ми се веднага, щом можеш.

Клайд Върнън

Върнън искаше да разбере колко знае Никол, какви са били обстоятелствата за внезапното й напускане и какви действия трябва да предприеме.

Пиърс се усмихна иронично, като видя, че Клайд е написал и двете си имена, после реши да не губи време с другите съобщения и изключи компютъра и телефонната линия. Излезе и тръгна по коридора към бившия кабинет на Никол.

Знаеше комбинациите за всички врати на третия етаж. Отвори, влезе и каза:

— Лампи.

Но осветлението на тавана не реагира. Аудиосензорът още бе регистриран с гласа на Никол. Това вероятно щеше да бъде променено в понеделник. Пиърс се приближи до електрическия ключ на стената и запали лампите.

Бюрото беше разчистено. Никол бе казала, че ще си тръгне в седемнайсет часа в петък и бе изпълнила обещанието си. Може би изпращането на съобщението до Пиърс беше последното й служебно действие в „Амедео Текнолоджис“.

Пиърс заобиколи бюрото, седна на стола и долови уханието на парфюма й — лек полъх на люляк. После отвори най-горното чекмедже. Вътре имаше само щипка за листове. Никол наистина бе напуснала. Пиърс провери и трите други чекмеджета. Всички бяха празни, с изключение на най-долното, където имаше малка кутия. Той я извади и я отвори. Кутийката беше пълна с визитни картички. Пиърс взе една и я прочете.

Никол Р. Джеймс

Директор на разузнаването на конкуренцията

Завеждащ връзките с обществеността

„Амедео Текнолоджис“

Санта Моника, Калифорния

Сложи визитката в кутийката и я прибра в чекмеджето. После стана и се приближи до редицата шкафове до стената срещу бюрото.

Никол бе настояла да има копия на хартия на всички файлове, свързани с разузнаването. Хенри извади ключовете си и издърпа чекмеджето с надпис „Бронсън“. Папката беше синя. Според системата на каталогизация на Никол текущото досие на всеки конкурент бе маркирано в синьо. Пиърс я отвори и прегледа разпечатките и фотокопието на изрезка от вестник „Сан Хосе Мъркюри Нюз“. Виждаше я за пръв път.

В статията се разказваше за един от главните му конкуренти в набирането на средства. Датата беше отпреди два дни. Никол му бе обяснила в общи линии какво представлява сделката. В света на новите технологии новините се разпространяваха бързо. Много по-бързо, отколкото чрез медиите. Разказът беше потвърждение на всичко, което Пиърс вече знаеше, но имаше и нови елементи.

„БРОНСЪН ТЕК“ ПОЛУЧАВА ПОМОЩ ОТ ЯПОНИЯ

от Раул Пюиг

Базираната в Санта Круз „Бронсън Текнолоджис“ се е съгласила да стане партньор на японската корпорация „Тагава“, която ще осигури финансиране за проекта, свързан с молекулната електроника на фирмата. Новината бе съобщена от двете страни в сряда.

Според клаузите на споразумението през следващите четири години „Тагава“ ще осигури дванайсет милиона долара за научни изследвания, а в замяна ще получи двайсет процента дял от „Бронсън“.

Елиот Бронсън, президентът на създадената преди шест години фирма, каза, че парите ще помогнат на компанията му да стане лидер в конкуренцията да се разработи първият практически използваем молекулен компютър. „Бронсън“ и множество други частни фирми, университети и правителствени агенции са увлечени в надпревара да разработят молекулно базирана временна памет, РАМ, и да я свържат в интегрална верига. Макар че според някои практическото приложение на молекулния компютър ще се осъществи най-малко след десетина години, привържениците на идеята смятат, че това ще предизвика революция в света на електрониката. Други са на мнение, че това ще е потенциална заплаха за многомилиардната компютърна индустрия, основаваща се на силиция.

Смята се, че потенциалната стойност и приложението на молекулния компютър са безгранични и затова надпреварата в разработването му е разгорещена. Чиповете на молекулния компютър ще бъдат безкрайно по-мощни и по-малки от силициевите, които в момента се използват в електрониката.

„Молекулните компютри ще променят света — от диагностични компютри, които може да бъдат пуснати в кръвоносната система, до създаването на «умни улици», с микроскопични компютри, вградени в асфалта — каза във вторник Бронсън. — И нашата компания ще даде своя принос за това.“

Сред главните конкуренти на „Бронсън“ в частния сектор са „Амедео Текнолоджис“ в Лос Анжелис и „Мидас Молекюлар“ в Рали, Северна Каролина, а „Хюлет Пакард“ си сътрудничи с учени от Калифорнийския университет 8 Лос Анжелис. Над десет други университети и частни фирми влагат значителни средства в изследването на нанотехнологията и молекулната памет. Агенцията „Модерни научноизследователски проекти за отбраната“ финансира частично или пълно тези програми.

Малко компании са предпочели да търсят подкрепата на частни лица, вместо да разчитат на правителството или на университети. Бронсън обясни, че решението прави компанията му по-гъвкава и способна да осъществява бързо проектите и експериментите, без да чака одобрение от правителството или от университети.

„Правителството и големите университети са като бойни кораби — заяви Бронсън. — Тръгнат ли веднъж в правилната посока, чудесно. Но им трябва време да направят завоите и да се насочат по правилния курс. Тази област е силно конкурентна и се променя бързо. В момента е по-добре да си моторница.“

Неразчитането на правителствено или на университетско финансиране означава също по-малко разпределение на парите, докато патентите в областта стават все по-ценни с годините.

През последните пет години неколкократно бе отбелязан Значителен напредък в развитието на молекулните компютри, като „Амедео Текнолоджис“ сякаш беше водещата.

„Амедео“ е най-старата компания в надпреварата. Трийсет и четири годишният Хенри Пиърс, химикът, който основа компанията година след като завърши Станфорд, регистрира многобройни патенти в областта на молекулните интегрални вериги и в създаването на молекулна памет РАМ и логични портали — основните съставни части на компютъра.

Получавайки финансиране от „Тагава“, Бронсън се надява да се изравни с „Амедео“.

„Мисля, че надпреварата ще е дълга и интересна, но ще бъдем на финала — каза той. — С тази сделка гарантирам това.“

Ходът да намериш значителен източник на финансова подкрепа — „кит“ на жаргона на инвестирането в нови технологии — става предпочитан от по-малките компании. Тази година „Мидас Молекюлар“ последва Бронсън и си осигури десет милиона долара от канадски инвеститор. „Няма съмнение, че се нуждаем от пари, за да бъдем конкурентоспособни — заяви Бронсън. — Основните пособия в тази наука са скъпи. Да обзаведеш лаборатория струва повече от милион. Едва тогава може да мислиш за научноизследователска работа.“

„Амедео“ на Пиърс не отговаря на обажданията, но източници в индустрията твърдят, че тази компания също търси голям инвеститор.

„Всички са тръгнали на лов за «китове» — каза Даниъл Ф. Дейли, съдружник в «Дейли и Милс», базирана във Флорида инвестиционна фирма, която наблюдава новостите в нанотехнологиите. — Сумите от сто хиляди долара се изразходват бързо, затова всички търсят инвеститор, който ще подкрепи проекта от началото до края.“

Пиърс затвори папката с изрезката. Историята му беше позната, но го заинтригува първото изказване на Бронсън, където се споменаваше за молекулната диагностика. Запита се дали Бронсън иска да привлече вниманието на производителите, като говори за по-примамливата страна на науката, или знае нещо за „Протей“. Дали се обръщаше директно към Пиърс и използваше вестника и новопридобитите японски пари, за да му отправи предизвикателство?

Ако беше така, Бронсън скоро щеше да получи шок. Пиърс върна папката на мястото й в чекмеджето и измърмори:

— Продал си се твърде евтино, Елиот.

Угаси лампите и излезе от кабинета.

На стените в коридора бяха окачени статии в рамки за „Амедео“, за Пиърс, за патентите и за научноизследователската дейност. Пиърс никога не спираше да ги погледне през работно време, когато служителите бяха в офисите. Наслаждаваше се на стената на славата само когато останеше сам, и изпитваше гордост. Това беше нещо като табло с резултата. Повечето статии бяха от научни списания и езикът бе неразбираем за обикновените хора. Но няколко пъти компанията и работата й бяха направили пробив в националните медии. Пиърс спря пред трофея, с който се гордееше най-много — корица на списание „Форчън“ отпреди пет години, където имаше негова снимка. Той държеше пластмасов макет на проста молекулна верига, за която току-що бе получил патент, и се усмихваше. Заглавието вдясно гласеше: „Най-важният патент на следващото хилядолетие?“

А отдолу с дребен шрифт пишеше: „Той мисли така. Двайсет и девет годишният вундеркинд Хенри Пиърс държи молекулния прекъсвач, който може да се окаже ключът за нова ера в компютрите и електрониката.“

Мигът беше едва преди пет години, но Пиърс още изпитваше носталгия, когато гледаше корицата на списанието. Въпреки смущаващото определение „вундеркинд“ животът му се бе променил, когато броят на „Форчън“ стигна до широката публика. След това надпреварата започна сериозно. Инвеститорите сами дойдоха при него. Появиха се конкуренти. Чарли Кондън. Дори хората на Джей Лено потърсиха дългокосия химик сърфист. Най-хубавият момент беше, когато Пиърс написа чека за сканиращия електронен микроскоп.

Възникна и напрежението — да действа, да направи следващата крачка. Ако можеше да избира, нямаше да се върне назад. Но Пиърс обичаше да си спомня мига заради всички неща, които не знаеше тогава. В това нямаше нищо лошо.