Рисковете на професията

10

Пътуването на север по магистрала Пасифик Коуст беше бавно, но приятно. Слънцето печеше, но Пиърс бе смъкнал стъклата и гюрука на колата. Не си спомняше кога за последен път бе минавал по този маршрут. Вероятно когато с Никол отидоха в „Джефри“, ресторант с изглед към Тихия океан, предпочитан от кинозвездите в Малибу.

Стигна до града, намали и започна да търси жилището на Зелър. Не беше взел адреса и трябваше да познае къщата, която не бе виждал повече от година. Всички сгради бяха долепени една до друга и си приличаха. Нямаха морави отпред.

Забеляза черния ягуар на Зелър, паркиран пред затворения гараж. Коуди отдавна го бе превърнал незаконно в работилница и плащаше наем за гаража на съседа за безопасността на колата на стойност деветдесет хиляди долара. Ягуарът беше навън и това означаваше, че Зелър или току-що се е прибрал, или се готви да излиза. Хенри бе дошъл навреме. Направи обратен завой и спря зад ягуара, като внимаваше да не удари бронята на безценното возило на Коуди.

Вратата на къщата се отвори преди Пиърс да посегне към звънеца. Зелър или го бе видял на някоя от камерите, монтирани под стрехите, или Хенри бе попаднал в обсега на сензор за движение. Коуди беше единственият човек, който можеше да се сравни с него по отношение на параноята. Вероятно това ги бе сближило в Станфорд. Когато бяха първокурсници, Зелър често развиваше теорията, че президентът Рейгън е изпаднал в кома след покушение върху него през първата година след встъпването му в длъжност и е заменен от двойник, марионетка в ръцете на крайно десните. Всички се смееха, но Коуди говореше сериозно.

— Доктор Стрейнджлав3, предполагам? — каза Зелър.

— Майн фюрер, може ли да вляза? — отговори Пиърс.

Това беше стандартният им поздрав, откакто бяха гледали филма на Кубрик в Сан Франциско.

Стиснаха ръце по начин, измислен от групата приятели, към която се числяха в колежа. Бяха се нарекли Обречените, по романа на Рос Макдоналд4, в който се разказваше за недоволни младежи бунтари, сърфиращи по калифорнийското крайбрежие. Извиха пръсти като куки, после бързо ги стиснаха три пъти, сякаш помпаха гумена топка за кръвна банка. Обречените продаваха кръв и плазма, за да си купуват бира, марихуана и компютърни програмни продукти.

Хенри не бе виждал Зелър повече от два месеца. Косата на Коуди не бе подстригвана оттогава и бе изрусяла от слънцето, неподдържана и хлабаво завързана на опашка на гърба. Беше с рекламна тениска на „Зума“, широк панталон и кожени сандали. Кожата му имаше тъмен слънчев загар. От всички Обречени само той притежаваше външност, към която другите се стремяха. Но вече започваше да изглежда малко смешно. На трийсет и пет години Зелър започваше да прилича на застаряващ сърфист, който не е в състояние да се откаже от любимото си занимание, и това го правеше още по-симпатичен за Пиърс. В много отношения Пиърс се чувстваше предаден и точно затова се възхищаваше на Коуди и на начина му на живот.

— Не носиш неопрена и не виждам сърф, затова на какво дължа неочакваното удоволствие да ме посетиш?

Зелър го покани да влезе. Голямата къща бе разделена на две половини — за живеене и за работа. Зад тези помещения имаше остъклена врата към терасата и океана. Равномерният прибой беше сърдечният ритъм на къщата. Веднъж Коуди му каза, че било невъзможно да се спи без тапи в ушите и възглавница на главата.

— Реших да проверя как стоят нещата при теб.

Тръгнаха към терасата, привлечени от гледката и от синьо-черните води на океана. Малка група сърфисти чакаха подходящия момент. Пиърс почувства влечение. За него очакването на големите вълни беше по-вълнуващо от самото сърфиране.

— Онези там са моите момчета — рече Зелър.

— Приличат на гимназисти.

— И аз съм гимназист.

Хенри кимна. Чувствай се млад и ще останеш млад — широко разпространено в Малибу правило за живота.

— Все забравям колко много си постигнал, Коуди.

— Не мога да се оплача. По-добре е, отколкото да продаваш същината на живота за по двайсет и пет кинта пликчето. — Коуди имаше предвид кръвна плазма. — Искаш ли бира?

— Разбира се. Каквато и да е.

Зелър отиде в кухнята, а Пиърс обиколи работното му място. Двете помещения бяха разделени с висока лавица, отрупана с електроника. На двете бюра и рафтовете бяха наредени справочници и наръчници за програмни продукти и компютърни системи. Хенри мина през прозрачната врата към гаража. Вътре имаше климатична инсталация и два компютъра с множество монитори. Всички системи работеха. Стените бяха изолирани с черен дунапрен. Осветлението беше оскъдно. Отнякъде се разнасяше музика — диск на „Гънс енд Роузис“, който Пиърс не бе слушал поне десет години.

На отсрещната стена бяха залепени плакати с емблеми и търговски наименования на компании. Повечето се бяха превърнали в такава неизменна част от всекидневието на американеца, че имената им бяха равностойни на продуктите, които произвеждаха и продаваха. Броят на плакатите се бе увеличил, откакто Пиърс бе идвал тук за последен път. Той знаеше, че Зелър слага емблема всеки път, когато проникне в компютърната система на някоя компания.

Коуди печелеше петстотин долара на час като спазващ законите хакер. Беше най-добрият от най-добрите. Работеше на свободна практика. Обикновено го наемаше някоя от седемте големи счетоводни фирми, за да извърши тестове за проверка на защитата на компютрите на клиентите им. В известно отношение това беше изнудване. Зелър рядко не успяваше да проникне в някоя система. И след всеки успех работодателят му сключваше изгоден договор с клиента за защита на компютърната система и Коуди получаваше тлъста премия. Веднъж бе казал на Пиърс, че дигиталната защита е най-бързо разрастващата се област в корпоративната индустрия на счетоводството. Зелър непрекъснато отклоняваше предложения да стане високоплатен член на управителния съвет на една или друга голяма фирма, като казваше, че работата на свободна практика му позволява да се въздържа от съблазните на властта в корпоративния свят.

Коуди влезе с две кафяви бутилки „Сан Мигел“. Преди да отпият, се чукнаха два пъти. Още една традиция. Пиърс хареса бирата — вкусна и хладна. Посочи един червено-бял квадрат, залепен на стената — известният символ на напитка, консумирана с милиони литри в цял свят.

— Нов е, нали?

— Да, наскоро го получих. Знаеш ли как са получили тайната си формула за производството на напитката?

— Да, от кокаин.

— Това е мит. Все едно, искаха да проверят дали формулата е защитена. Не знаех абсолютно нищо за нея. Но след седем часа изпратих формулата по електронната поща на изпълнителния директор. Той не знаеше, че правим проверка на надеждността на системата. Бяха я поръчали подчинените му. Казаха ми, че едва не получил инфаркт, по дяволите. Сигурно си е въобразявал, че формулата се разпространява по интернет и попада в ръцете на „Пепси“.

Пиърс се усмихна.

— Страхотно. Работиш ли върху нещо в момента? Като гледам, си зает. — Той посочи мониторите.

— Не съвсем. Сърфирам из мрежата. Търся някой, който знам, че се крие някъде там.

— Кого?

— Ако ти кажа, после ще трябва да те убия.

Бизнес. Зелър искаше да каже, че част от онова, което продава, е дискретност. Двамата бяха приятели от колежа, но работата си беше работа.

— Разбирам — каза Пиърс. — И не искам да ти преча, затова ще говоря без заобиколки. Имаш ли време да свършиш нещо друго?

— Кога трябва да започна?

— Веднага.

— Спешен случай. Обичам да работя за „Амедео Текнолоджис“.

— Не е за компанията, а лично за мен. Но ще ти платя.

— Това ми харесва още повече. Какво ти трябва?

— Искам да провериш някои хора и бизнеса им.

Зелър кимна замислено.

— Баровци?

— Не знам какви са, но вземи всички предпазни мерки. Става дума за развлечения за възрастни.

Коуди се усмихна широко и около очите му се образуваха бръчки.

— Не ми казвай, че чукаш някоя от онези кукли.

— Не. Нищо подобно.

— Тогава какво?

Пиърс му каза всичко, което знаеше за Лили Куинлан, без да обясни откъде я знае, и го помоли да разбере, каквото може, за „Предприемачески идеи без граници“ и Уенц.

— Знаеш ли малкото му име?

— Не. Само Уенц. Не може да са толкова много в този бизнес.

— Пълно сканиране ли?

— Каквото можеш да научиш.

— Да спазвам ли закона?

Пиърс се поколеба. Зелър не откъсваше поглед от него. Пиърс знаеше, че Коуди може да открие много повече, ако премине границите и проникне в системи, в които няма право да влиза. А Зелър беше експерт по това. Обречените бяха сформирани през втората си година в колежа. Тогава компютърното хакерство излизаше на мода за тяхното поколение и за групата им, предимно под ръководството на Зелър, и си правеха шеги. Най-доброто им попадение беше, когато проникнаха в базата данни на местната телефонна компания и смениха номера на пицария „Домино“ с домашния номер на декана на факултета по компютърни науки.

Но най-хубавият им миг беше и най-лошият. Шестимата Обречени бяха арестувани от полицията и после изключени. Всички бяха пуснати под гаранция, като обвиненията щяха да бъдат снети след благополучното приключване на шестмесечния период. Отстраниха ги от колежа за един семестър. След отстраняването и изпитателния срок Пиърс продължи образованието си и под зоркия поглед на полицията и на администрацията в колежа се премести от компютърни науки в химия.

Зелър не се върна в Станфорд. Една фирма за компютърна защита го взе на работа и му даде хубава заплата. Досущ надарен атлет, който напуска училище, за да стане професионалист, той не можа да се върне в колежа, след като бе вкусил радостта да има пари и да прави, каквото харесва, за да си изкарва прехраната.

— Изрови каквото можеш — каза Пиърс. — При „Предприемачески идеи без граници“ може да ти помогне вариация на думата „абракадабра“. Първо опитай отзад напред.

— Благодаря за началния старт. Кога ще ти трябва информацията?

— Веднага.

— Бързаш. Сигурен ли си, че не си наврял оная си работа в нещо гадно?

— Доколкото знам, не съм.

— Никол знае ли?

— Не, няма причина да знае. Забрави ли, че тя ме напусна?

— Да. Това ли е причината?

— Няма да се откажеш, нали? Никол няма нищо общо с това.

Пиърс довърши бирата си. Не искаше да остава по-дълго, за да може Зелър да работи върху задачата, която му бе възложил. Но Коуди, изглежда, не бързаше да започне.

— Искаш ли още бира?

— Не. Трябва да отида в апартамента. Оставил съм там асистентката ми да чака мебелите. Пък и нали ти поставих задача.

— Да. В момента компютрите ми са заети. Но ще започна довечера. До утре вечерта ще ти се обадя.

— Добре, Коуди. Благодаря.

Пиърс стана. Стиснаха си ръцете. Кръвни братя. Отново Обречени.