Рисковете на професията

1

Гласът по телефона всъщност беше шепот — настойчив и почти отчаян.

Хенри Пиърс му каза, че е набрал грешен номер. Но гласът стана неотстъпчив.

— Къде е тя?

— Нямам представа — отговори Пиърс. — Не знам нищо за нея.

— Това е нейният номер. В сайта е.

— Не, сбъркали сте номера. Тук няма никаква Лили. И не знам нищо за никакъв сайт. Ясно ли е?

Мъжът затвори, без да добави нищо повече. Пиърс се притесни. Беше включил новия си телефон само преди петнайсет минути и вече два пъти бяха потърсили някаква си Лили.

Остави телефона на пода и огледа почти празния апартамент. Имаше само черно кожено канапе, шест кашона с дрехи в спалнята и новия телефон, който очевидно щеше да създава проблеми.

Никол бе задържала всичко — мебелите, книгите, дисковете и най-вече къщата на Амалфи Драйв. Всъщност Пиърс й я бе отстъпил. Така заплати цената за вината си, че е оставил нещата да стигнат дотам. Новият апартамент беше хубав — луксозен, с алармена система и в първокласен квартал в Санта Моника. Но къщата на Амалфи Драйв щеше да му липсва. И жената, която още живееше там.

Той погледна телефона на бежовия килим и се запита дали да не се обади на Никол и да й каже, че се е преместил от хотела в апартамент, и да й съобщи новия си номер. Но после поклати глава. Вече й бе изпратил писмо по електронната поща с цялата тази информация. Ако й се обадеше, щеше да наруши правилата, които тя бе определила. А последната нощ, когато бяха заедно, той бе обещал да ги спазва.

Телефонът иззвъня пак. Този път Пиърс се наведе и погледна идентификатора на входящи повиквания. Пак се обаждаха от „Каза Дел Мар“. Същият мъж. Пиърс помисли да го остави да звъни, докато се включи телефонният секретар, но после вдигна слушалката.

— Вижте какво, не знам какъв е проблемът. Избрали сте грешен номер. Тук няма никаква…

Мъжът затвори, без да пророни дума.

Пиърс протегна ръка към раницата си и извади тефтера си, на който асистентката му бе написала инструкциите за ползването на телефонния секретар. Моника Пърл го бе настроила, защото той беше твърде зает в лабораторията, подготвяйки представянето за идната седмица. И защото нали за това бяха личните асистенти.

Опита се да прочете записките на помръкващата дневна светлина. Слънцето току-що се бе скрило зад Тихия океан, а във всекидневната още нямаше лампи. Апартаментите бяха ремонтирани наскоро и имаха нови кухни и прозорци, но сградата беше стара. Пък и таваните бяха направени от плочи и нямаха вътрешна електрическа инсталация и не можеше да бъдат обновени по най-ефикасния начин. Пиърс не помисли за това, когато взе под наем жилището. Най-важното беше, че му трябваха лампи.

Прочете набързо инструкциите за използването на идентификатора на входящи повиквания. Моника бе написала, че вече е изпратила новия му номер на приоритетните адреси, изброени в електронната му поща, където фигурираха почти осемдесет души. Те бяха приятели и делови партньори и искаха да могат да се свържат с него по всяко време на денонощието.

Пиърс натисна бутона на настройката и достъп до програмата на телефонния секретар, изслуша инструкциите за създаване на парола и реши да избере 92102 — деня, в който Никол му бе казала, че тригодишната им връзка е приключила.

Не записа поздрав. Предпочиташе да се скрие зад безплътния електронен глас, който съобщаваше номера и инструктираше обаждащия се да остави съобщение. Това беше безлично, но в края на краищата и светът беше такъв.

Настрои програмата и друг електронен глас му каза, че има девет съобщения. Той се изненада от броя им, защото телефонът бе включен едва сутринта, но мигновено изпита надежда, че може би някое е от Никол. А вероятно няколко. Може би тя бе променила решението си. Представи си как връща всички мебели, които Моника бе поръчала за него по интернет, и се видя как отново пренася кашоните с дрехите си в къщата на Амалфи Драйв.

Но никое от съобщенията не беше от Никол. Нито от деловите партньори или от приятелите му. Само едно беше за него — поздрав от телефонната компания, произнесен от вече познатия електронен глас.

Следващите осем съобщения бяха за Лили. Фамилното й име не бе споменато. Същата жена, за която вече му се бяха обадили три пъти. Всички бяха от мъже. Повечето казваха имена на хотели и телефонни номера за обратна връзка. Неколцина съобщаваха номера на клетъчни телефони или на частни офиси. Някои споменаваха, че са взели номера й от интернет или от сайта, без да уточняват повече подробности.

Пиърс изслуша съобщенията и ги изтри, после отвори тефтера си и записа името Лили, подчерта го и се замисли. Която и да беше, Лили бе престанала да използва номера. Телефонната компания отново го бе пуснала в обращение и го бе дала на Пиърс. Ако се съдеше по списъка, съставен само от мъже, броя на обажданията от хотели и трепетното очакване и вълнение в гласовете им, той реши, че Лили вероятно е проститутка. Или компаньонка, ако имаше разлика между двете. Изпита любопитство и предчувствие за интрига, сякаш знаеше някаква тайна. Също както когато включваше на монитора си камерите на охранителната система и крадешком наблюдаваше какво става в коридорите и общите помещения в офиса.

Запита се колко време телефонният номер не е бил в употреба, преди да му го дадат. Броят на обажданията за един ден показваше, че номерът фигурира в някакъв уебсайт и хората още мислят, че е валиден и принадлежи на Лили.

— Грешен номер — каза Пиърс, макар че рядко говореше на себе си, когато не гледаше монитора на компютъра или не работеше върху експеримент в лабораторията.

Прелисти тефтера на предишната страница и погледна информацията, която бе написала Моника. Тя бе включила и номера за услуги на телефонната компания. Пиърс можеше и трябваше да поиска да сменят номера му. Но знаеше, че ще е досадно и изнервящо да изпрати отново известия по електронната поща, за да съобщи за промяната.

И нещо друго го накара да се поколебае да смени номера. Беше заинтригуван. Призна го пред себе си. Коя беше Лили? Къде беше? Защо се бе отказала от телефонния си номер, но го бе оставила в уебсайта? Нямаше логика и може би това привлече вниманието му. Как поддържаше Лили бизнеса си, щом уебсайтът предаваше грешен номер на клиентите й? Отговорът беше, че бизнесът й се проваля. Нещо не беше наред и Пиърс искаше да разбере какво и защо.

Беше петък вечерта. Той реши да остави нещата така до понеделник. Тогава щеше да се обади да сменят номера.

Стана от канапето, прекоси празната всекидневна и отиде в спалнята. Шестте кашона с дрехи бяха наредени до стената. В ъгъла бе разстлан спалният му чувал. Не го бе използвал почти три години — от пътуването с Никол до Йосемит. Тогава имаше време да прави какви ли не неща. Преди да започне надпреварата и животът му да се посвети на една-единствена цел.

Излезе на балкона и се вторачи в студения син океан. Апартаментът се намираше на дванайсетия етаж. Гледката обхващаше Венис и южната част на планинския хребет, спускащ се в океана на север от Малибу. Слънцето бе залязло, но на небето още имаше оранжеви и пурпурни отблясъци. На тази височина океанският бриз беше студен и освежаващ. Пиърс пъхна ръце в джобовете на панталона си. Пръстите му докоснаха монета и той я извади. Десет цента. Още едно напомняне за промяната в живота му.

Неоновите светлини на виенското колело на кея на Санта Моника мигаха в повтаряща се схема. Това го накара да си спомни как преди две години компанията бе наела целия развлекателен парк на кея за увеселение по случай първата партида патенти за архитектура на молекулната памет. Нямаше билети, нито опашки. Всички се забавляваха. Пиърс и Никол се люляха половин час на жълта гондола. Беше студено и двамата се притискаха един към друг. Гледаха залеза. И сега Пиърс не можеше да погледне кея или залеза, без да мисли за нея.

Осъзна, че е наел апартамент с изглед към всички неща, които щяха да му напомнят за Никол. В това имаше подсъзнателна патология, но в момента не искаше да разсъждава за това.

Сложи монетата на нокътя на палеца си и я подхвърли във въздуха, наблюдавайки я как изчезва в мрака. Долу имаше парк — ивица зеленина между сградата и плажа. Бе забелязал, че нощем там се промъкват бездомници и спят в спални чували под дърветата. Може би някой от тях щеше да намери падналата монета.

Телефонът иззвъня отново. Пиърс се върна във всекидневната и погледна светлото екранче, блестящо в мрака. Обаждаха се от хотел „Сенчъри Плаза“. Той се замисли, после вдигна слушалката и попита:

— Лили ли търсите?

Последва мълчание, макар Пиърс да знаеше, че не са затворили — чуваха се звуци от телевизор.

— Ало? За Лили ли се обаждате?

— Да. Тя там ли е? — най-после каза мъжки глас.

— В момента не е тук. Може ли да попитам откъде взехте този номер?

— От сайта.

— Какъв сайт?

Мъжът затвори. Пиърс понечи да остави слушалката на вилката, но телефонът пак иззвъня. Той отговори, без да поглежда екранчето.

— Набрали сте грешен номер.

— Чакай, Айнщайн, ти ли си?

Пиърс се усмихна — позна гласа. Обаждаше се Коуди Зелър. Той често го наричаше Айнщайн — един от прякорите в колежа, които Пиърс още търпеше. Зелър му беше първо приятел и чак после делови партньор. Беше консултант по компютърни охранителни системи и с годините бе проектирал множество системи за Пиърс, докато компанията му се разрастваше.

— Извинявай, Коуди. Помислих те за друг. Непознати хора се обаждат на новия ми номер.

— Нов номер и ново жилище. Това означава ли, че отново си свободен ерген?

— Така излиза.

— Какво й стана на Ники?

— Не знам. Не искам да говоря за това.

Пиърс знаеше, че разговорът с приятели на тази тема окончателно ще потвърди края на връзката им.

— Ще ти кажа какво се е случило — рече Зелър. — Твърде много време в лабораторията и не достатъчно между чаршафите. Предупредих те за това.

Коуди се засмя. Той никога не увърташе и винаги говореше по същество. Но смехът му показа, че не съчувства напълно на положението на Пиърс. Зелър не беше женен и Пиърс не си спомняше да е имал дълготрайна връзка. В колежа Коуди бе обещал на приятелите си, че никога през живота си няма да бъде моногамен. Освен това той познаваше Никол. В качеството си на експерт по охранителните системи Зелър отговаряше и за информацията за кандидатите за работа и за инвеститорите на компанията на Пиърс. И в тази си роля понякога работеше заедно с Никол Джеймс, разузнавача на фирмата. Всъщност вече бившият.

— Да, знам — каза Пиърс, макар че не искаше да говори за това с Коуди. — Трябваше да те послушам.

— Е, това може би означава, че трябва да си дадеш почивка и някоя сутрин да се срещнем в „Зума“.

Зелър живееше в Малибу и караше сърф всяка сутрин. Пиърс не бе ходил с него почти от десет години. Всъщност дори не взе сърфа си, когато се изнесе от къщата на Амалфи Драйв.

— Не знам, Коуди. Още работя върху проекта. Не мисля, че ще имам повече свободно време само защото тя…

— Точно така. Ники ти беше само годеница, не проект.

— Не исках да кажа това. Не смятам, че съм…

— Какво ще кажеш за довечера? Ще дойда и ще вилнеем като едно време. Издокарай се, сладур.

Зелър се засмя на насърчението. Но не и Пиърс. И едно време не беше така. Хенри не обичаше да вилнее. Предпочиташе да прекара нощта в лабораторията и да гледа през сканиращия електронен микроскоп, отколкото да търси секс в клуб, където двигателната сила е алкохолът.

— Мисля да пасувам. Имам много работа и довечера ще отида в лабораторията.

— Трябва да дадеш почивка на молекулите, Ханк. Хайде, ще се развеселиш и поне веднъж ще поразтърсиш твоите молекули. Ще ми разкажеш какво се е случило между теб и Ники и аз ще се преструвам, че ти съчувствам. Обещавам.

Коуди беше единственият човек на света, който го наричаше Ханк. Пиърс мразеше това име. Но беше достатъчно умен, за да знае, че е неуместно да каже на приятеля си да млъкне, защото само щеше да го насърчи непрекъснато да употребява това име.

— Обади ми се друг път.

Зелър отстъпи с нежелание и Пиърс обеща да се освободи следващата събота и неделя, за да излязат. Но не обеща да карат сърф. Двамата затвориха и Пиърс сложи слушалката на вилката, после взе раницата си и тръгна към вратата на апартамента.