Рисковете на професията

31

Чарли Кондън подаде глава в кабинета. Усмихваше се доволно.

— Ти успя, Хенри! Мамка му!

Пиърс преглътна, опита да се отърси от чувствата, останали след телефонния разговор, и каза:

— Заслугата е на всички. Къде е Годард?

Кондън влезе и затвори вратата. Беше разхлабил възела на вратовръзката си след шампанското.

— В кабинета ми. Говори по телефона с адвоката си.

— Нали Бечи е адвокатката му.

— Тя е юрист. Той има и друг адвокат.

На Хенри му беше трудно да се съсредоточи върху думите на Чарли, защото продължаваше да мисли за разговора с Лангуайзър.

— Искаш ли да чуеш първоначалното му предложение?

Пиърс го погледна и кимна.

— Дава петнайсет милиона в период от четири години и иска дванайсет процента и да стане председател на съвета.

Хенри прогони от съзнанието си образа на Рейър и се съсредоточи върху усмихнатото лице на Кондън. Предложението на Годард беше приемливо.

— Не е зле, Чарли.

— Не е зле ли? Страхотно е!

Кондън явно бе прекалил с шампанското.

— Това е само началото. По-нататък трябва да става все по-хубаво.

— Знам. И така ще бъде. Искам обаче да обсъдим две неща. Първо, председателското място. Имаш ли нещо против?

— Не, стига ти да не възразяваш.

Кондън беше председателят на директорския съвет на „Амедео“. Но всъщност съветът нямаше реална власт, защото Пиърс контролираше компанията. Чарли държеше десет процента, друг инвеститор осем и служителите — десет. Останалото — седемдесет и два процента — принадлежеше на Хенри. Ще рече, ако дадеше на Годард председателското място на съвет с предимно церемониални функции, нямаше да се раздели с нищо съществено.

— Предлагам да му го дадем, за да е доволен — каза Кондън. — А процентите? Ако го убедя да инвестира петнайсет милиона в период от три години, ще му ги дадеш ли?

Пиърс поклати глава.

— Не. Разликата между десет и дванайсет процента може да стане неколкостотин милиона долара. Ще запазя процентите. И Годард ще ни даде минимум дванайсет милиона за три години. Четири милиона годишно е прагът. Отиди да го убедиш.

— Лесно е да се каже. Ще обсъдя с него само председателското място.

— Не, Чарли. Видя ли очите му, когато лампите светнаха? Годард беше напълно завладян от проекта ни. Приключи сделката и го накарай да подпише първия чек. Никакви допълнителни проценти и минимум четири милиона годишно. Трябва да останем начело и да довършим работата.

— Съгласен съм. Но трябва да го направиш ти. По-близък си с него.

— Едва ли.

Кондън излезе и Пиърс отново остана сам с мислите си. Още веднъж си припомни всичко, което му бе казала Лангуайзър. Ренър щеше да претърси двете му жилища и колата. Този път официално и законно. По всяка вероятност щеше да търси дребно доказателство, оставено по време на транспортирането на трупа.

— Господи! — възкликна Хенри.

Реши да анализира положението така, както би анализирал експеримент в лабораторията. От всички страни. Да го раздроби и после да го погледне под микроскоп.

Да не повярва в началото.

Извади тефтера си и записа ключовите елементи в разговора с Лангуайзър.

Вторачи се в листа, но не му хрумнаха нито отговори, нито нови въпроси. Накрая откъсна листа, смачка го и го хвърли към кошчето в ъгъла. Не уцели.

Облегна се и затвори очи. Знаеше, че трябва да се обади на Никол, за да я подготви за неизбежното. Полицаите щяха да претърсят всичко в къщата й, а тя много държеше на личната си неприкосновеност. Посегателството щеше да бъде изключително вредно за нея, а обясненията му — катастрофални за надеждите му за помирение.

— Господи! — повтори той и стана.

Взе смачкания на топка лист, разгъна го и се опита да го приглади на бюрото си.

— Не вярвай на нищо — каза на глас.

Думите, написани на смачканата хартия, го предизвикваха. Те не означаваха нищо. Хенри отново смачка листа, после понечи да го хвърли в кошчето, но изведнъж се сети нещо, пак го разгъна и го погледна. „Колата — втори път — веществено доказателство.“

„Не вярвай на нищо.“ Това означаваше да не вярва, че първия път полицаите са претърсили колата. В душата му пламна искра енергия. Може би бе попаднал на нещо. Ами ако ченгетата не бяха претърсвали колата му? Тогава кой?

Следващият извод беше очевиден. Откъде знаеше, че колата е претърсвана? Истината беше, че не можеше да е сигурен. Знаеше само едно — някой бе влизал в беемвето му, докато бе паркирано в уличката. Раницата му беше преместена. Но дали наистина колата му беше претърсена?

Осъзна, че е направил прибързано заключение. Нямаше доказателства, че полицаите са претърсили колата му. Ясно беше само, че някой е влизал в беемвето. Изводът подкрепяше различни вторични предположения. Полицейският обиск беше само едно от тях. Претърсването от трета страна беше второ, а идеята, че някой е бил в колата му, за да вземе нещо — трето.

А за да сложи нещо — четвърто.

Хенри стана и бързо излезе от кабинета. Натисна бутона на асансьора, но реши да не го чака, хукна надолу по стълбите и отиде в гаража.

Започна от багажника. Издърпа подплатата и погледна под резервната гума. Не забеляза нищо нередно. После претърси купето, но пак не видя нищо необичайно.

Накрая прегледа и двигателя, но и там не липсваше нищо, нито нещо бе добавено.

Остана раницата. Хенри заключи колата и се върна в сградата на „Амедео“. Моника го погледна особено, докато минаваше покрай бюрото й.

— Какво има?

— Нищо. Държиш се странно.

— Такъв съм си.

Той затвори и заключи вратата на кабинета си, грабна раницата и прегледа множеството й джобове.

Във външния джоб имаше малко отделение с цип. Пиърс го дръпна, бръкна вътре, напипа някаква кредитна карта и я извади. Беше черна, пластмасова и кодирана с магнитна лента от едната страна. От другата имаше емблема на някаква фирма. „Складирай при нас“. Беше сигурен, че я вижда за пръв път. Не беше негова.

Сложи я на бюрото и се вторачи в нея. „Складирай при нас“ беше национална компания за даване под наем на камиони и складове. Помещенията им се намираха край магистралите. От магистрала 405 се виждаха два склада на „Складирай при нас“.

Изведнъж го обзе страх. Онзи, който се бе качвал в колата му в събота вечерта, бе сложил в раницата електронната карта. Разбра, че се е забъркал в нещо неконтролируемо от негова страна. Бяха го използвали — и натопили.

Помъчи се да се отърси от това усещане. Знаеше, че страхът поражда инертност, а не можеше да си позволи да бездейства. Трябваше да предприеме нещо.

Взе телефонния указател. „Складирай при нас“ имаше осем склада в района на Лос Анжелис. Той започна с най-близкия до Санта Моника, този в Кълвър Сити. Отговори младежки глас.

— Може да ви прозвучи странно — каза Пиърс, — но наех складово помещение от вас и не мога да си спомня къде е.

— Как се казвате?

Хлапакът се държеше така, сякаш обаждането и молбата бяха рутинни.

— Хенри Пиърс.

Чу се тракане по клавиатура.

— Не, не е при нас.

— Имате ли връзка с другите складове? Бихте ли…

— Не. Не сме свързани.

Пиърс не разбра защо нямат централно свързана компютърна мрежа, но не си направи труда да попита. Благодари, затвори и се обади на следващия най-близък склад.

На третия път му провървя. Във Ван Найс. Жената, която отговори на обаждането, му каза, че преди месец и половина е наел складово помещение с размери четири на три метра на булевард „Виктъри“. Имало климатична инсталация, електричество и алармена система. Можел да влезе там по всяко време на денонощието.

— Какъв адрес съм дал?

— Не мога да ви кажа, господине. Ако ми кажете адреса си, ще го проверя в компютъра.

Преди месец и половина Хенри дори още не бе започнал да търси апартамент, затова каза адреса на Амалфи Драйв.

— Същият е — отговори жената.

Пиърс не каза нищо. Само се вторачи в черната пластмасова карта на бюрото си.

— Какъв е номерът на помещението?

— Мога да ви го кажа само ако ми представите документ за самоличност със снимка, господине. Елате преди шест часа, покажете ми документ и ще ви кажа номера на складовото помещение, което сте наели.

— Нали казахте, че работите денонощно.

— Вие имате денонощен достъп, но службата е отворена от девет до осемнайсет часа.

— Аха, добре.

Опита се да измисли какво друго да попита, но не можа, затова благодари на жената и затвори.

Дълго седя неподвижно, после бавно взе кодираната карта и я пъхна в джоба си.

Знаеше, че може да се обади на Лангуайзър, но не се нуждаеше от хладнокръвното й, професионално държане и не искаше да му каже да не се занимава с тези неща. Можеше да се обади и на Никол, но това щеше да доведе само до повишен тон и кавга, особено като й кажеше за евентуалния полицейски обиск.

Можеше да се обади и на Коуди Зелър, но едва ли щеше да понесе иронията му.

За миг му хрумна да позвъни на Луси Лапорт. После бързо отхвърли идеята, но не и мисълта за онова, което му бе казала. Бе изпаднал в най-отчаяното положение в живота си, а нямаше към кого да се обърне за помощ и съвет.

Този факт го накара да се вцепени.