Рисковете на професията

22

Събуди се от кошмар, че пада със завързани очи и не знае колко ще продължи това. Когато най-после тупна на земята, отвори очи и видя детектив Ренър, който му се усмихваше криво.

— Вие.

— Да, пак съм аз. Как сте, господин Пиърс?

— Добре.

— Стори ми се, че сънувахте кошмар. Мятахте се.

— Може би съм сънувал вас. Защо сте дошли? Какво искате? Не си спомням какво се случи. Имам мозъчно сътресение.

Ренър кимна.

— Знам всичко за нараняванията ви. Медицинската сестра ми каза, че вчера сутринта пластичният хирург е направил шейсет микрошева на носа и окото ви. Дошъл съм по полицейска работа.

Хенри вдигна ръка и внимателно докосна шевовете на носа си. Последното, което си спомняше ясно, беше пластичният хирург, който се бе навел над него, и ярката светлина. После всичко потъна в мрак.

— Колко е часът?

— Три и петнайсет.

— Понеделник ли е? Не, вторник?

— Така пише в днешния вестник, ако вярвате на онова, което четете там.

Пиърс се чувстваше физически силен. Вероятно бе спал повече от петнайсет часа. Безпокоеше го само кошмарът. И присъствието на Ренър.

— Какво искате?

— Първо, нека да изясним нещо. Ще ви прочета правата, за да сме защитени и двамата. — Детективът извади малък касетофон и го сложи на сгъваемия поднос над леглото.

— За какво ви е защита, Ренър? Това са глупости.

— Съвсем не. Трябва да го направя, за да е законно разследването ми. Отсега нататък ще записвам всичко.

Той натисна копчето за запис, каза името си, часа, датата и мястото на разпита, представи Хенри и прочете правата му от картонче, което извади от портфейла си.

— Разбрахте ли правата си?

— Чувал съм ги много пъти още като младеж.

Ренър повдигна вежди в недоумение.

— На кино и по телевизията — обясни Пиърс.

— Моля, отговорете на въпроса, без да остроумничите.

— Да, разбирам правата си.

— Добре. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— Заподозрян ли съм?

— В какво?

— Не знам. Вие ще ми кажете.

— Точно това е проблемът. Трудно е да се каже какво е станало.

— Но въпреки всичко смятате, че трябва да ми прочетете правата. За да ме защитите, разбира се.

— Точно така.

— Какви са въпросите ви? Намерихте ли Лили Куинлан?

— Работим по случая. Не знам къде е тя. А вие?

Хенри поклати глава и му се зави свят.

— Не. Бих искал да знам.

— Да. Нещата щяха да се изяснят, ако госпожица Куинлан влезеше в стаята, нали?

— Да. Нейната кръв ли беше върху леглото?

— Още работим върху това. Предварителните анализи показват, че кръвта е човешка. Но не разполагаме с проба от кръвта на Лили Куинлан, за да я сравним. Ще се свържем с личния й лекар. Жена като нея би трябвало често да е проверявала кръвта си.

Ренър явно имаше предвид, че Лили се бе изследвала за болести, предавани по полов път. Но потвърждението, че кръвта върху дюшека е човешка, потисна Пиърс, Слабата надежда, която хранеше за Лили Куинлан, се стопяваше.

— Нека сега да ви задам въпросите. Видяхте ли се с Робин, за която споменахте?

— Не. Бях тук, в болницата.

— Говорихте ли с нея?

— Не. А вие?

— Не можах да я намеря. Взехме номера й от уебсайта, както казахте. Но всеки път се включваше телефонният й секретар. Дори накарахме един от колегите да се представи за клиент, но тя не отговори и на неговото обаждане.

Стомахът на Хенри се сви от страх. Никол бе звъняла многократно, но също не бе успяла да открие Луси. Уенц сигурно я бе спипал. Пиърс разбра, че трябва да вземе решение — или да продължи да лъже Ренър, за да се предпази, или да се опита да помогне на Луси.

— Проследихте ли номера?

— Телефонът е клетъчен.

— А адресът, на който се изпраща сметката?

— Телефонът е регистриран на името на един от редовните й клиенти. Направил го като услуга. Той плаща сметката й, а тя му позволява да я чука безплатно всяка неделя следобед, докато съпругата му пазарува в „Лъки“. Ако питате мен, по-скоро Робин му прави услуга. Онзи тип е тлъст мърльо. Все едно, тя не се е появила тази неделя следобед в апартамента, където се срещат. Ходихме там. Отидохме с мъжа, но Робин не дойде.

— Не знае ли къде живее тя?

— Не му е казала. Човекът просто плаща клетъчния телефон и наема за апартамента и всяка неделя ходи там да я чука.

— По дяволите!

Хенри си представи Луси в ръцете на Уенц и Изверга. Дано да бе избягала и да се криеше някъде.

— Да, и ние казахме „по дяволите“. Дори не знаем цялото й име. Разполагаме само със снимка от уебсайта, ако това е тя, и с името Робин. Това е всичко и имам чувството, че и двете са фалшиви.

— А ходихте ли в офиса на сайта в Холивуд?

— Да. И видяхме някакъв адвокат, който не ни оказа никакво съдействие. Трябва ни съдебна заповед, за да ни дадат информация за клиентите си. А що се отнася до Робин, няма за какво дори да разговаряме със съдията.

Пиърс отново обмисли възможностите си за избор — да се предпази или да помогне на Ренър и евентуално на Луси. Ако вече не беше късно.

— Изключете касетофона.

— Не мога. Това е официален разпит.

— Тогава разпитът приключи. Но ако изключите касетофона, мисля, че мога да ви кажа неща, които ще ви помогнат.

Ренър сякаш се поколеба, но Хенри имаше чувството, че всичко е нагласено и се движи в посоката, в която иска детективът.

Ренър изключи касетофона и го пъхна в десния джоб на якето си.

— Добре. Говорете.

— Името й не е Робин, а Луси Лапорт. Тя ми го каза. От Ню Орлиънс е. Трябва да я намерим, защото е в опасност. Може би вече е късно.

— Кой я заплашва?

Пиърс не отговори и се замисли за заплахата на Уенц да не казва нищо на полицията. И за предупреждението на частния детектив Глас.

— Били Уенц.

— Пак Уенц. Той е страшилището в цялата история, а?

— Може и да не ми вярвате, но ви моля да намерите Робин и да се уверите, че всичко с нея е наред.

— Само това ли искате от мен?

— Снимката й в уебсайта не е фалшива. Видях я. Тя е.

Ренър кимна, сякаш през цялото време беше на същото мнение.

— Картината започна да се изяснява. Какво друго можете да ми кажете за нея? Кога я видяхте?

— В събота вечерта. Заведе ме до жилището на Лили. Но си тръгна преди да вляза. Не видя нищо, затова се опитах да не я замесвам. Това беше част от сделката, която сключих с нея. Тя се страхуваше, че Уенц ще разбере.

— Гениално. Платихте ли й?

— Да, но какво значение има?

— Има, защото парите означават мотив. Колко?

— Около седемстотин долара.

— Голяма сума само за едно пътуване през Венис. Свършихте и оная работа, нали?

— Не, детективе.

— Ако историята, която ми разказахте, че Уенц е дигитален сводник, е вярна, тогава, като ви е показала жилището на Лили, Робин си е навлякла неприятности, нали?

Хенри кимна. Този път не му се зави свят. С вертикалните движения всичко беше наред. Само хоризонталните му създаваха проблеми.

— Друго? — попита Ренър.

— Робин живее с жена на име Клио. Предполагам, че Клио е в същия сайт, макар че не съм проверил. Може да разговаряте с Клио и да разберете нещо за Робин.

— Може би да, а може би не. Това ли е всичко?

— Видях Робин да се качва в зелено-жълто такси на „Спийдуей“ в събота вечерта. Може да го откриете и шофьорът да ви каже адреса й.

Ренър поклати глава.

— Това става само във филмите, но не много често в реалния живот. Пък и тя вероятно се е върнала в апартамента за чукане. В събота вечер има много работа.

Вратата се отвори и в стаята влезе Моника Пърл. Видя Ренър и спря.

— Извинете. Преча ли?

— Да — отговори Ренър. — Аз съм от полицията. Бихте ли изчакали навън?

Моника погледна Пиърс и на лицето й се изписа ужас. Той опита да се усмихне, вдигна лявата си ръка и й махна.

— Ще ти се обадя — каза тя и излезе.

— Коя беше тази? Друга приятелка?

— Не, асистентката ми.

— Е, искате ли да ми разкажете какво се случи вчера на балкона? Уенц ли беше?

Хенри дълго мълча — обмисляше последиците от отговора на този въпрос. От една страна, искаше да подаде обвинение срещу Уенц. Чувстваше се унизен от онова, което му бяха направили сводникът и гигантът му. Дори пластичната хирургия да беше успешна и да не останеха белези, трудно щеше да преживее нападението и нямаше да го забрави.

Но заплахата на Уенц беше съвсем реална — за него, за Робин и за Никол. Щом Уенц го бе намерил и така лесно бе проникнал в дома му, щеше да открие и Никол.

— Случаят е на полицията в Санта Моника. Какво ви интересува? — попита той.

— Случаят засяга и полицията в Лос Анжелис и вие го знаете много добре.

— Не искам да говоря за това. Дори не си спомням какво се случи. Прибирах се в апартамента си с покупки и когато се свестих, видях лекарите.

— Паметта е коварно нещо, нали? Блокира лошото. Тонът на ченгето беше ироничен. Ренър очевидно не вярваше, че Хенри не си спомня нищо. Двамата се вторачиха един в друг, после детективът бръкна в якето си.

— А това дали ще ви напомни нещо?

Извади снимка и я показа на Пиърс. Там, от голямо разстояние, бе заснет апартаментът му. От плажа. На един от горните балкони се виждаха дребни фигури. Пиърс знаеше, че това са той, Уенц и биячът му. Бяха го провесили от балкона. Но хората на снимката бяха твърде малки, за да бъдат разпознати. Той я върна на Ренър.

— Не. Нищо.

— Засега това е най-доброто, с което разполагаме. Но щом съобщят по новините, че търсим любителски снимки или видеофилми, може да се сдобием с нещо свястно. На плажа е имало много хора. Някой вероятно е направил ясна снимка.

— Желая ви успех.

Ренър се вгледа изпитателно в Хенри.

— Вижте, ако ви е заплашил, можем да ви защитим.

— Казах ви, не си спомням какво се случи. Не помня нищо.

Детективът кимна.

— Да, разбира се. Добре, да оставим балкона. Нека да ви попитам нещо друго. Къде скрихте трупа на Лили?

Очите на Пиърс се разшириха.

— Какво?

— Къде е трупът, Пиърс? Какво направихте с нея? И какво направихте с Луси Лапорт?

В гърдите на Хенри се надигна смразяващо чувство на страх. Той погледна Ренър и видя, че детективът е адски сериозен. Пиърс беше заподозреният.

— Шегувате ли се, по дяволите? Нямаше дори да знаете какво става, ако не се бях обадил на хората ви. Аз бях единственият, но когото му пукаше.

— Може би обаждането и присъствието ви на местопрестъплението е било удобно прикритие. Както и побоят. Уж са ви разбили носа, защото сте го пъхали там, където не трябва. Не ви съчувствам, господин Пиърс.

Онемял, Хенри се вторачи в него. Ренър тълкуваше съвсем погрешно онова, което правеше Пиърс.

— Нека набързо да ви разкажа една история. По-рано работех във Вали и изчезна момиче. Дванайсетгодишно, от добро семейство. Знаехме, че не е избягала от дома си. Организирахме съседите и доброволци да я търсим в хълмовете. И едно момче я намери. Изнасилена, удушена и хвърлена в пропаст. Оказа се, че извършителят е момчето. Трябваше ни известно време да разберем истината, но го направихме, и той си призна. Това се нарича комплекс на добрия самарянин. Извършителят обича да се сближава с ченгетата и да им помага. Така се чувства по-добре.

Хенри не проумяваше как изведнъж всичко се бе обърнало срещу него.

— Грешите — с разтреперан глас каза той. — Не съм го направил.

— Греша ли? Нека да ви кажа с какво разполагам. Изчезнала жена и кръв на леглото й. Купчина лъжи от вас и отпечатъците ви навсякъде в къщата и в апартамента й.

Пиърс затвори очи и се замисли за апартамента на „Спийдуей“ и за къщата на Алтеър Авеню. Беше докоснал всичко — парфюма, дрешниците и пощата й.

— Не…

— Какво?

— Това е грешка. Аз само… Дадоха ми номера й… Исках само да видя… да й помогна… Вината беше моя и мислех, че ако…

Не довърши мисълта си. Миналото и настоящето почти се сляха, преплетоха се. Той отвори очи и погледна Ренър.

— Какво мислехте? — попита детективът.

— Не знам. Не искам да говоря за това.

— Хайде. Започнахте да говорите. Довършете разказа си. Хубаво е за душата да се разтоварите. Баща е вината, че Лили е мъртва. Какво искахте да кажете? Случайно ли стана? Разкажете ми какво се случи. Може да отидем заедно при прокурора и да постигнем споразумение.

Страхът и опасността започнаха да парализират съзнанието на Пиърс.

— Какви ги говорите? Лили? Вината не е моя. Аз дори не я познавам. Опитвах се да й помогна.

— Като я удушихте? Или прерязахте гърлото й? Или постъпихте с нея като Джак Изкормвача? Казват, че той бил учен. Лекар. Вие ли сте новият Изкормвач, Пиърс?

— Махайте се! Вие сте луд!

— Не мисля, че аз съм лудият. Защо беше ваша вината?

— Какво?

— Казахте, че вината е ваша. Защо? Какво направи Лили? Обиди мъжествеността ви? Малък пенис ли имате? Това ли е проблемът?

Хенри поклати глава. Зави му се свят и той затвори очи.

— Не съм казвал такова нещо. Вината не е моя.

— Казахте. Чух го.

— Не. Тълкувате думите ми погрешно. Вината не е моя. Нямам нищо общо с това.

Отвори очи и видя, че Ренър бръкна в джоба си и извади касетофон. Червената лампичка светеше. Касетофонът беше включен. Детективът бе записал целия разговор.

Ренър превъртя лентата и намери онова, което Пиърс бе казал преди няколко минути.

„Това е грешка. Аз само… Дадоха ми номера й… Исках само да видя… да й помогна… Вината беше моя и мислех, че ако…“

Детективът изключи касетофона, погледна Хенри и се усмихна самодоволно. Беше го хванал натясно. Беше го измамил. Инстинктите предупредиха Пиърс да не казва нито дума повече. Но той не млъкна.

— Не. Не говорех за Лили Куинлан, а за сестра си…

— Говорехме за Лили Куинлан и вие казахте, че вината е ваша. Това е самопризнание, приятелю.

— Не, казах ви, че…

— Знам какво казахте. Хубава история.

— Няма никаква история.

— Намерим ли трупа, ще има. Ще ви арестувам, ще ви предявя обвинения и после ще си почивам вкъщи. — Ренър се наведе на няколко сантиметра от лицето на Хенри. — Къде е тя? Знаете, че е неизбежно. Ще я намерим. Затова кажете какво сте направили с нея и да приключваме.

— Махайте се.

— По-добре си признайте. Нямате време. Предам ли случая на прокурора, няма да мога да ви помогна. Хайде, Хенри, разтоварете се.

— Казах, махайте се. Искам адвокат.

Ренър стана и се усмихна многозначително. После му показа касетофона и го изключи.

— Разбира се, че ще искате адвокат. И ще ви трябва. Отивам при прокурора, Пиърс. Мога да ви обвиня във възпрепятстване на правосъдието и в нахлуване с взлом. Но това са дреболии. Искам да ви улича в голямото престъпление. И щом трупът се появи, играта ще свърши.

Хенри не го слушаше. Вторачи се в празното пространство и се замисли какво ще се случи. И изведнъж осъзна, че ще загуби всичко. Компанията и останалото. Представи си как Морис Годард оттегля инвестициите си и ги влага другаде — в „Бронсън Текнолоджис“, в „Мидас Молекюлар“ или при някой друг от конкурентите му. И никой няма да иска да инвестира в „Амедео“. Не и под заплахата за криминално разследване и евентуален процес. Всичко щеше да свърши. Хенри щеше да бъде изхвърлен завинаги от надпреварата.

Той отново погледна Ренър.

— Казах, че повече няма да говоря с вас. Отивайте си. Искам адвокат.

Детективът кимна.

— Съветвам ви да си намерите добър адвокат.

Той протегна ръка към шкафчето и си взе шапката — Пиърс не я бе видял досега. Кафява, с плитко дъно и обърната надолу периферия. Никой в Лос Анжелис вече не носеше такива шапки. Детективът излезе, без да каже нищо повече.