Рисковете на професията

32

Сложи си слънчевите очила и шапката, влезе в офиса на „Складирай при нас“ във Ван Найс, приближи се до гишето и подаде шофьорската си книжка. Зад бюрото седеше млада жена в зелена спортна фланелка и бежов панталон — четеше книга. Явно трябваше да положи усилия, за да откъсне очи от романа и да насочи поглед към Хенри. Брадичката й увисна, когато видя грозните шевове на носа му.

Помъчи се да прикрие стъписването си, сякаш не бе забелязала нищо необичайно.

— Не се притеснявайте — каза той. — Всички се стряскат, като ме видят. Преди малко се обадих за складовото помещение, което съм наел. Не мога да си спомня номера.

Жената взе шофьорската му книжка и се вторачи в снимката, после в него. Пиърс свали шапката си, но не и слънчевите очила.

— Аз съм.

— Съжалявам, но трябва да съм сигурна.

Тя завъртя стола си към компютъра. Екранът беше далече и Хенри не можа да прочете какво пише на него. Тя написа името му и започна да сравнява данните на екрана с тези в шофьорската му книжка.

— Триста трийсет и едно — каза младата служителка, върна се до гишето и му подаде книжката. — А помните ли кода?

— Не. Съжалявам.

— Четири-пет-четири плюс последните четири цифри от номера на шофьорската ви книжка.

Пиърс кимна благодарно, после попита:

— Дължа ли ви пари?

— Моля?

— Не си спомням как платих за складовото помещение и се питах дали ще получа сметка.

— Аха.

Тя пак се обърна към компютъра. Информацията за Хенри още беше на екрана. Жената я прегледа и без да се обръща към него, каза:

— Не. Всичко е наред. Предплатили сте за половин година.

— Добре. Чудесно. Благодаря.

Той излезе от офиса, качи се на третия етаж и се озова в безлюден коридор, дълъг колкото футболно игрище, с врати с ролетки от двете страни. Стените бяха сиви, а подът бе застлан с линолеум. Пиърс тръгна по коридора и стигна до една кафява врата с номер триста трийсет и едно. Вдясно на стената имаше четящо устройство за кодирани карти и червена лампа, а в долната част на вратата — катинар. Хенри се сети, че картата, която бе намерил в раницата си, е само за алармената система и няма да отвори вратата.

Извади я от джоба си и я прокара през четящото устройство. Светлината стана зелена и алармената система се изключи.

Пиърс приклекна, огледа катинара и след като дълго обмисля следващия си ход, се изправи и тръгна към асансьора — реши да отиде при колата си и отново да прерови раницата. Ключът за катинара трябваше да е там. Защо ще му подхвърлят картата, но не и ключа? Ако не го намереше, щеше да се върне в офиса на „Складирай при нас“. Жената зад гишето сигурно имаше резервен ключ.

Излезе на паркинга, отключи беемвето, взе връзката и започна да прехвърля ключовете — за апартамента, за гаража, за къщата на Амалфи Драйв, за кабинета, за стаята с компютрите. Имаше ключ и за къщата, в която бе израснал. Макар че отдавна се бе отделил от семейството си, Пиърс го бе запазил, защото ключът беше последната връзка с онова време и място и със сестра му. Смешно — да пази ключове за къщи, където вече не живее.

Позна всички ключове на връзката с изключение на два — от неръждаема стомана, малки и не за ключалки на врати. Единият беше по-голям от другия, с щамповано „Мастърлок“.

Косата му се изправи — той инстинктивно разбра, че единият ключ ще отключи катинара на складовото помещение.

Уенц. Той бе сложил ключовете, докато вървяха по коридора към апартамента му. Или може би после, когато го бе провесил през балкона. Когато Хенри се прибра от болницата, пазачът го заведе до апартамента му. Ключовете бяха на пода. Уенц бе имал достатъчно време да сложи двата ключа на връзката.

Пиърс не проумяваше нищо. Защо? Какво ставаше? Нямаше представа. Къде да търси? Обърна се и тръгна към асансьора.

След три минути пъхна по-големия от двата ключа в катинара на вратата на складово помещение 331, превъртя го и отвори.

Пронизителното скърцане на метал отекна в главата му и в коридора. Разнесе се силен трясък, когато ролетката се вдигна.

Помещението беше тъмно, но от коридора проникваше светлина. В средата имаше голям бял фризер. Чуваше се тихо бръмчене. Капакът бе заключен с малък катинар. Пиърс беше сигурен, че ще го отключи с втория ключ, който някой бе сложил на връзката му.

Не беше необходимо да отваря камерата за дълбоко замразяване, защото знаеше какво има вътре, но въпреки това го направи. Може би защото се надяваше, че ще е празен и че всичко е илюзия. Или по-скоро защото знаеше, че трябва да го види с очите си, за да няма съмнения и връщане назад.

Отключи катинара с по-малкия ключ и вдигна капака. Лъхна го студен въздух и застояла миризма.

Погледна надолу през мъглата, която се издигаше като призрак от фризера, и видя на дъното труп на гола жена. Вратът й бе прекършен и окървавен. Лежеше на лявата си страна. Кръвта бе изтекла в локва, замръзнала на дъното на фризера. По черните й коси и хълбока й имаше скреж. Косата бе паднала над лицето й, но не го закриваше напълно. Хенри я позна, макар че я бе виждал само на снимка.

Лили Куинлан.

— Господи… — промълви той.

Не беше изненадан — просто опасенията му се потвърждаваха. Пиърс пусна капака — той се тресна много по-силно, отколкото очакваше. Това го уплаши, но не достатъчно, за да прогони обзелия го ужас. Той се обърна, бавно се свлече на пода и се хвана за главата.

Затвори очи и чу силно тупане, сякаш някой тичаше към него по коридора. Чак след няколко секунди се сети, че това е пулсирането на кръвта в ушите му. Зави му се свят. Помисли си, че ще припадне. Не, трябваше да се окопити и да остане в съзнание. „Ами ако припадна и ме намерят тук?“

Прогони тези мисли, подпря се на фризера и стана. Опита се да потисне гаденето, допря лице до студената бяла повърхност на камерата за дълбоко замразяване, вдиша дълбоко и съзнанието му се проясни. Отстъпи крачка назад и се вторачи във фризера, заслушан в приглушеното бръмчене. Знаеше, че е време да анализира положението, така, както правеше в лабораторията. Какво вижда? Какво знае? И какво означава това?

Стоеше и гледаше камерата в средата на складовото помещение, което според документите на „Складирай при нас“ бе наел. В нея имаше труп на жена, която не познаваше, но за чиято смърт сигурно щеше да бъде обвинен.

Беше злепоставен. В дъното на инсценировката стоеше Уенц. Но Пиърс не знаеше защо.

Реши да не отвлича вниманието си с този въпрос, защото му трябваше повече информация, и да продължи да анализира. Ако успееше да разнищи конспирацията и да изследва всички аспекти, може би щеше да разбере кой и защо стои в дъното.

Започна с нещата, които го бяха довели до разкриването на заговора срещу него. Кодираната карта и ключовете за катинарите. Те бяха скрити или поне замаскирани. Дали бяха сложени така, че да ги намери? Реши, че отговорът е не. По една щастлива случайност той бе забелязал, че някой е влизал в колата му. План от подобна величина и сложност не би разчитал на случаен късмет.

Стигна до извода, че има известно предимство. Знаеше нещо, което не трябваше да знае — за трупа, за фризера и за складовото помещение. Знаеше къде е заложен капанът, преди той да е щракнал.

Следващият въпрос. Ами ако не бе намерил електронната карта и трупа? Лангуайзър го бе предупредила за евентуален полицейски обиск. Ренър и колегите му сигурно щяха да преобърнат всичко. Щяха да намерят картата и да дойдат в склада. Щяха да проверят връзката с ключовете му, да отключат катинарите и да открият трупа. И това щеше да е краят. Пиърс щеше да трябва да се защитава срещу перфектен заговор.

Изпоти се, когато осъзна, че се е разминал на косъм, макар и само засега. И в същия миг разбра колко всеобхватен и внимателно обмислен е планът. Разчиташе се на полицейско разследване и на ходовете на Ренър.

Както и на реакциите на Пиърс. По лицето му се застича пот. Стана му горещо. Объркването и страхът, които го бяха обзели при мисълта за внимателно измисления план, прераснаха в гняв.

Разбра, че инсценировката е зависела от действията му, от миналото му и от вероятните му ходове въз основа на това минало. Бяха разчитали, че ще реагира по предсказуем начин и ще се обвърже в очаквани схеми.

Отново отвори фризера. Трябваше пак да погледне вътре, за да може шокът от всичко това да го блъсне в лицето като студена вода. Трябваше да направи нещо. Да се държи по непредсказуем начин. Трябваше му план — и ясно съзнание, за да го измисли.

Сложи ръка на устата си. Лили Куинлан изглеждаше толкова дребна. Досущ дете. Опита се да си спомни ръста и теглото, които рекламираше в уебстраницата си, но не можа.

Премести тежестта си на другия крак и ъгълът, под който падаше светлината, се промени. Някакъв блясък в косите й привлече погледа му и той се наведе над трупа.

Посегна да отметне косите от лицето й. Бяха заскрежени. Видя ухото й. Имаше обеца — сребърна чашка с капка кехлибар и сребърно перце отдолу. Той премести ръка така, че светлината да озарява по-добре кехлибара. И тогава я видя. Там бе замръзнала дребна буболечка, попаднала в този смъртоносен капан на природата.

Замисли се за съдбата на буболечката и разбра какво трябва да направи. И той трябваше да скрие Лили. Да я премести. Да не им позволи да я открият. Нито Ренър, нито никой.

От гърдите му се изтръгна въздишка. Мигът беше странен, дори сюрреалистичен. Къде можеше да скрие замразения труп, така че да заличи пряката връзка със себе си? Никъде.

Бързо затвори и заключи фризера, сякаш да не му позволи да изскочи и да почне да го преследва.

Знаеше, че трябва да премести фризера. Нямаше избор. Ренър щеше да дойде тук. Щеше да открие складовото помещение и без ключовете и картата. Хенри не можеше да разчита на нищо. Налагаше се да я премести. Ако Ренър намереше фризера, всичко свършваше — „Амедео Текнолоджис“, „Протей“ — и животът му. Щеше да бъде като буболечка в кехлибар.

Наведе се и натисна фризера, за да провери дали може да го премести. Фризерът се плъзна почти без съпротива до задната стена на помещението. Имаше колелца. Но къде да го закара?

Трябваше да действа бързо, после щеше да мисли за дългосрочен план. Излезе от стаята и бързо тръгна по коридора, като оглеждаше вратите и търсеше незаключена и ненаета стая.

Мина покрай асансьорите и стигна до половината на другото крило. Намери врата без катинар — номер 307. Вдясно нямаше нито зелена, нито червена светлина. Алармата явно не беше включена. Бутна вратата. Складовото помещение беше тъмно. Той провери задната стена и видя, че има електрически ключ.

Хукна обратно по коридора, върна се в помещение 331 и издърпа щепсела на фризера. Бръмченето спря. Пиърс хвърли кабела върху фризера и го забута към коридора. Колелцата заскърцаха по пода. Не бе преполовил разстоянието до склад 307, когато чу асансьора. Приклекна, за да бута по-силно, но колелцата бяха малки и непригодени за високи скорости.

Асансьорът спря на друг етаж. Пиърс въздъхна облекчено, но когато стигна до отворената врата на стая 307, в коридора се появи мъж. Пиърс подскочи и едва не изруга на глас.

Човекът беше облечен в работни дрехи, изцапани с бяла боя, и бе задъхан от изкачването на стълбите.

— Вие ли задържате асансьора? — добродушно попита той.

— Не — каза Хенри. — Той отиде някъде нагоре.

— Само питам. Искате ли да ви помогна?

— Не, няма нужда.

Без да обръща внимание на отговора, бояджията застана до Пиърс, опря ръце на задната страна на фризера и кимна към отворената врата на складовото помещение.

— Там ли?

— Да. Благодаря.

Бързо вкараха фризера в стаята.

— Готово — каза бояджията и протегна дясната си ръка. — Франк Айело.

Хенри стисна, ръката му. Айело бръкна в джоба на ризата си, извади визитна картичка и му я подаде.

— Ако искате да ви свърша някаква работа, обадете се.

— Добре.

— Това нещо е огромно — добави бояджията и погледна фризера така, сякаш го виждаше за пръв път. — Какво има вътре? Замразен труп?

Пиърс се засмя превзето и поклати глава.

— Празен е. Оставям го на склад.

Айело пипна катинара.

— Взимате мерки някой да не открадне въздуха отвътре, а?

— Не, просто… Децата пипат навсякъде и винаги го държа заключен.

— Умно.

Хенри се бе обърнал и светлината падаше върху лицето му. Бояджията забеляза шевовете на носа му и каза:

— Доста сте пострадали.

Пиърс кимна.

— Злополука.

— Е, случва се. Не забравяйте какво ви казах.

— Какво имате предвид?

— Ако ви трябва бояджия, обадете ми се.

— Нали взех визитката ви.

Айело излезе. Стъпките му отекнаха в коридора. Хенри се замисли за забележката му, че във фризера има труп. Дали бе сполучлива догадка, или Айело не беше такъв, какъвто изглеждаше?

Чу се дрънчене на ключове и после металическо изщракване на ключалка, последвано от изскърцване на ролетка. Бояджията сигурно взимаше материали от складовото си помещение. Пиърс зачака. След минута ролетката се спусна и асансьорът тръгна.

Щом се увери, че отново е сам на етажа, Хенри включи фризера. Компресорът заработи.

Той измъкна ризата от панталона си и избърса и фризера, и кабела, които бе докосвал. Накрая излезе и заключи вратата с катинара от другото складово помещение.

Докато вървеше към асансьора, го обзе ужасяващо чувство на вина и страх. Сигурно защото през последния половин час реагираше под въздействието на инстинктите и адреналина. Не обмисляше действията си, а просто ги извършваше. Сега резервоарът с адреналин работеше на празни обороти и не бе останало нищо освен мислите, с които да се бори.

Знаеше, че неприятностите му не са свършили. Трябваше да разбере какво става с него и защо. И да измисли план, който да спаси живота му.