Рисковете на професията

38

Коуди Зелър гледаше лабораторията, тавана, бюрата и илюстрациите от книгите на доктор Зюс на стената, но не и Пиърс. Изведнъж му хрумна нещо и той се заоглежда.

Хенри знаеше какво е намислил.

— Да. Има противопожарна аларма. Но системата е директно свързана с полицията. Задействаш ли я, ченгетата ще довтасат. Искаш ли да дойдат? И да им обясниш всичко?

— Не ми пука. Ти ще им обясниш.

Коуди отиде до червения авариен шалтер до вратата на електрическата лаборатория и без да се колебае, го дръпна, после се обърна към Пиърс. На лицето му играеше хитра усмивка.

Но не се случи нищо и усмивката му помръкна. Той погледна въпросително Хенри, който кимна, сякаш искаше да каже: „Да, изключих системата.“

Отчаян от неуспеха си, Зелър тежко се отпусна на един стол. Затвори очи, скръсти ръце на гърдите си и сложи крака на масата, на няколко сантиметра от сканиращия електронен микроскоп на стойност двеста и петдесет хиляди долара.

Хенри зачака. Разполагаше с цяла нощ. Зелър го бе надиграл майсторски. Но сега беше време да разменят ролите си. Преди петнайсет години, когато бяха заловили Обречените, полицаите ги бяха разделили и търпеливо чакаха. Ченгетата не знаеха нищо. Коуди не издържа и им разказа всичко. Не от страх или защото се пречупи, а защото искаше да говори и изпитваше потребност да обясни колко е гениален.

Пиърс разчиташе на тази потребност.

Минаха пет минути. Най-после Зелър проговори, без да променя позата си. Очите му бяха затворени.

— Беше когато се върна от погребението — каза той.

Хенри продължи да чака, но накрая реши да прибегне до директния подход.

— За какво говориш? Чие погребение?

— На сестра ти. Ти се върна в Пало Алто и не искаше да говориш за това. Пазеше го в себе си. И после една вечер разказа всичко. Напихме се. Имах малко марихуана, останала от коледната ваканция в Мауи. Пушихме и ти не спираше да говориш.

Пиърс не си спомняше това. Разбира се, помнеше, че след смъртта на Изабел пиеше много и взимаше наркотици. Но не си спомняше да е разказвал за Изабел на Коуди или на някой друг.

— Каза, че веднъж, когато сте обикаляли с втория ти баща, си я намерил. Тя спяла в изоставен хотел заедно с други хлапета, избягали от домовете си. Намерил си я и си щял да я спасиш, да я измъкнеш оттам и да я заведеш вкъщи, но Изабел те убедила да не го правиш и да не казваш на баща ви. Разказала ти е какво е направил с нея. Изнасилил я. И затова избягала. Убедила те, че й е по-добре на улицата, отколкото вкъщи с него.

Хенри затвори очи. Спомняше си това много добре.

— Оставил си я там и си излъгал баща ви. Казал си му, че не си я намерил. После цяла година си ходил да я търсиш. Но всъщност си я отбягвал.

Пиърс си спомни какъв беше планът му — когато порасне, да я намери и да я спаси. Но Изабел бе убита. И той така и не забрави, че щеше да е жива, ако не я бе послушал и не й бе повярвал.

— След онази нощ никога повече не спомена за това — продължи Зелър. — Но аз го запомних.

Пиърс предвиждаше спречкването с втория си баща. И това стана години по-късно. Ръцете му бяха вързани. Той не можеше да каже на майка си какво знае, защото ако го разкриеше, щеше да признае за съучастничеството си в смъртта на Изабел. Беше я намерил, но я бе пуснал и бе излъгал.

Но накрая бремето стана непоносимо. Скандалът избухна в кухнята, където обикновено ставаха всички караници в къщата. Отричане, заплахи, контраобвинения. Майка му не повярва и по този начин предаде и дъщеря си. Оттогава Пиърс не й говореше.

Той отвори очи и се върна в кошмарната реалност.

— Запомнил си го и си го запазил за подходящия момент.

— Не. Става дума за друго.

— За успешно проникване в системата. Сложи ли на стената си моя снимка с емблемата на „Амедео“?

— Не е така, Ханк.

— Не ме наричай „Ханк“. Вторият ми баща ми казваше така.

— Както искаш, Хенри.

— Е, какъв е сценарият? Предполагам, че трябва да предадеш формулата, за да изпълниш своята част от сделката. Кой ще я получи?

Зелър го погледна. В очите му се четеше предизвикателство и непокорство.

— Не знам защо играем тази игра. Стените ще се срутят върху теб, а ти дори няма да разбереш.

— Какви стени? За Лили Куинлан ли говориш?

— Да. Скоро с теб ще се свържат едни хора. Ще сключиш сделка с тях и всичко ще свърши. Не сключиш ли сделката, Господ да ти е на помощ. Всичко ще се срути върху теб като цял тон тухли. Затова те съветвам да сключиш сделката и да си заминеш жив, доволен и богат.

— Каква е сделката?

— Елементарна. Ще се откажеш от „Протей“. Ще дадеш патента. Ще продължиш да създаваш молекулната си памет и компютри и ще спечелиш много пари. Само няма да се занимаваш с биологичните приложения.

Пиърс кимна. Нещата се изясниха. Фармацевтичната промишленост. „Протей“ застрашаваше някой от другите клиенти на Зелър.

— Шегуваш се — каза той. — „Протей“ е само началото. Остават ни минимум десет години до някакво практическо приложение.

— Да, десет години. Но преди появата на „Протей“ бяха петнайсет. Формулата ще насърчи научноизследователската работа. Това си написал в едно от писмата си по електронната поща. Няма значение колко години остават. Ти си заплаха за голям индустриален комплекс. — Коуди възмутено поклати глава. — Вие учените мислите, че шибаният свят е морско свинче и можете да правите откритията си и да променяте каквото искате и всички ще са доволни. Има световен ред и ако мислиш, че индустриалните гиганти ще позволят на дребна мравка като теб да ги постави на колене, жестоко се лъжеш. Помагам ти, като правя това, Айнщайн. Разбираш ли? Не можеш да очакваш производителите на полупроводници да седят със скръстени ръце, а ти да режеш клона под тях.

Хенри едва не се изсмя.

— Благодаря ти, че ми изясни нещата за света, Коуди.

— Моля.

— И какво получаваш за този велик жест?

— Аз ли? Пари. Много.

Хенри кимна. Пари. Крайната мотивация. Крайният начин да си уредиш сметките.

— Какво ще стане след като сключа сделката?

Зелър се замисли.

— Спомняш ли си онзи виц за изобретателя, който измислил гума, която не се износва? Провървяло му. Опитвал се да изобрети едно, а излязло друго.

— И я продал на компания за автомобилни гуми, за да има светът гуми, които не се износват.

— Да, точно така. Името на компанията е различно, в зависимост от това кой разказва историята. Но краят винаги е един и същ. Компанията за автомобилни гуми взела формулата и я прибрала в сейф.

— Но така и не произвели гумите.

— Да. Защото ако го направели, вече нямало да произвеждат гуми, нали? Планираното излизане от употреба върти света, Айнщайн. Но откъде знаеш, че тази история е виц, а не действителност?

Пиърс кимна.

— Ще скрият „Протей“. Няма да го лицензират. Формулата няма да види бял свят.

— Знаеш ли, че фармацевтичната промишленост изобретява, изследва и проверява стотици нови лекарства за всеки, който излезе на пазара, след като Агенцията по лекарствата и хранителните продукти му даде лиценз? Разбираш ли какъв е залогът? Това е огромна машина, Хенри, и има енергия и насъбрана инерция. Не можеш да я спреш. Няма да ти позволят.

Двамата се умълчаха.

— Ще дойдат и ще ми вземат „Протей“.

— Ще ти платят. Щедро. Всъщност предложението вече е на масата.

Пиърс скочи от стола. Спокойствието му се изпари.

— Да не би да искаш да кажеш, че Морис Годард стои в дъното на всичко това?

— Годард е само пратеникът. Фасадата. Утре ще ти се обади и ти ще сключиш сделката с него. Ще му дадеш „Протей“. Не е необходимо да знам кой стои зад него. И на теб не ти трябва да знаеш.

— Той ще ми вземе „Протей“ и после ще задържи десет процента от компанията и ще бъде председател на съвета ми.

— Сигурно искат да се уверят, че няма да се занимаваш с медицинските приложения. Освен това знаят къде да влагат инвестициите си. Знаят, че си водач в тази област.

Хенри се усмихна, сякаш му даваха награда, и се замисли за Годард и нещата, които бе казал по време на празненството. За дъщеря си. За бъдещето. Запита се дали всичко това е лъжа. Част от играта.

— Какво ще стане, ако откажа? Ако регистрирам патента и им кажа да си го начукат?

— Няма да имаш възможност да го регистрираш, нито да работиш повече в тази лаборатория.

— Какво ще направят? Ще ме убият ли?

— Ако трябва, да. Но едва ли ще се наложи. Знаеш какво става. Ченгетата дишат във врата ти.

— Лили Куинлан.

Зелър кимна.

— Хубавата Лили. Пропуснаха само едно. Намерят ли я, свършено е с теб. Направи, каквото ти казвам, и всичко ще се оправи. Гарантирам.

— Знаеш, че не съм го извършил.

— Няма значение. Намерят ли трупа, всички улики ще водят към теб.

— Лили е мъртва, така ли?

Коуди кимна.

— О, да. Мъртва е.

В гласа му прозвуча ирония. Пиърс наведе глава, подпря лакти на коленете си и се хвана за главата.

— И всичко заради мен. Заради „Протей“.

Седя неподвижно дълго време. Знаеше, че ако Зелър допусне грешка, това ще бъде сега.

— Всъщност…

Хенри вдигна глава.

— Какво?

— Искам да ти кажа да не се укоряваш за това… Може да се каже, че обстоятелствата изискваха Лили да се вмести в плана.

— Не разбирам. Какво имаш предвид?

— Лили щеше да умре независимо дали ти беше замесен в тази история, или не. Използвахме всички налични ресурси, за да осъществим сделката.

Пиърс стана и се приближи до него.

— Негодник. Знаел си всичко. Ти я уби, нали? Очистил си я и си нагласил нещата така, че да ми припишеш убийството.

Коуди само повдигна очи към него. На лицето му бе изписано странно изражение. Промяната беше едва забележима, но Пиърс я видя. Несъвместима смесица от гордост, неудобство и самопрезрение.

— Познавах Лили, откакто дойде в Лос Анжелис. Може да се каже, че тя беше част от пакета с компенсации за работата, която свърших по „Ел Ей Дарлингс“. Между другото, не ме обиждай, че работя за Уенц. Той работи за мен. Както и останалите.

Хенри кимна. Трябваше да се досети. Зелър продължи, без да го подканват.

— Лили беше страхотно гадже. Но научи твърде много за мен. Никой не иска да знаят тайните му. Затова я включих в задачата, която имах. Наричаме я „Планът Протей“.

Погледът на Коуди стана унесен, сякаш гледаше филм и го харесваше. Той и Лили, може би последната им среща.

— Ти я уби, нали? — тихо повтори Пиърс. — И си решил, ако се наложи, да припишеш убийството й на мен.

Зелър не отговори. Хенри се вторачи изпитателно в лицето му и видя, че той иска да говори и да му разкаже всяка подробност на гениалния си план. Това беше характерно за този тип хора. Но разумът му нашепваше да не го прави и да остане в безопасност.

— Както и да е, Лили ми свърши работа. Няма да призная нищо повече.

— Не е и необходимо. Току-що направи самопризнания.

Това не беше гласът на Пиърс. Двамата се обърнаха и видяха детектив Робърт Ренър: бе застанал на прага на лабораторията и държеше пистолет.

— Кой си ти, да ти го начукам? — попита Зелър, смъкна крака от бюрото и стана.

— Полицейски служител от Лос Анжелис — отговори Ренър и тръгна към него. — Като начало, арестуван си за убийство. После ще мислим за останалото.

Извади белезници, прибра оръжието си в кобура, изви ръцете на Зелър зад гърба му и започна да му ги слага. Работеше професионално и опитно, като човек, който го е правил хиляди пъти. Докато действаше, блъсна лицето на Зелър в стоманения корпус на микроскопа.

— Внимавай — каза Хенри. — Микроскопът е скъп. Може да го повредиш.

— Не бих го направил за нищо на света. Не и като знам какви важни открития правите тук — отговори Ренър, погледна Пиърс и се усмихна.