Рисковете на професията

11

Когато Пиърс се прибра, доставчиците на мебелите си бяха тръгнали, но Моника още беше там. Беше ги накарала да ги подредят приемливо, но гледката през големите прозорци във всекидневната и в трапезарията бе отчасти закрита. На Хенри обаче му беше все едно. Знаеше, че няма да прекарва много време в апартамента.

— Изглежда добре — каза той. — Благодаря.

— Моля. Надявам се, че ти харесва. Тъкмо щях да си тръгвам.

— Защо остана?

— Исках да си дочета списанието.

Пиърс не беше сигурен защо това налага оставането й в апартамента, но не каза нищо.

— Исках да те помоля за още нещо. Ела, седни за секунда.

Моника се притесни от молбата му. Вероятно помисли, че той пак ще я накара да се представя за Лили Куинлан. Но седна на един от кожените столове.

— Какво има?

Хенри се настани на канапето.

— Каква е длъжността ти в „Амедео Текнолоджис“?

— Защо питаш? Знаеш каква е.

— Искам да разбера дали ти знаеш.

— Лична асистентка на президента на компанията. Защо?

— Не си забравила, че си лична, а не само асистентка, нали?

Тя кимна и се вгледа в лицето му.

— Какво има, Хенри?

— Не ми харесва, че си казала на Чарли Кондън всичко за проблемите ми с телефона и какво се опитвам да направя по въпроса.

Моника се направи на възмутена, но изпълнението й не беше убедително.

— Не съм му казала.

— Той твърди друго. Пък и тогава откъде знаеше всичко след разговора си с теб?

— Само споменах, че са ти дали стария номер на някаква проститутка и ти се обаждат разни мъже. Наложи се, защото когато се обади, не познах гласа му, той също, после попита: „Кой е?“ и аз му отвърнах троснато, защото помислих, че търси Лили.

— Аха.

— Пък и не можах да излъжа на момента. Не ме бива в това, за разлика от някои хора. Затова му казах истината.

— А друго? Не спомена ли, че съм те накарал да разбереш адреса й и съм отишъл в къщата й?

— Не. Но какво толкова е станало? Нали сте съдружници. — Тя стана. — Може ли да си вървя?

— Седни още за секунда, Моника.

Пиърс посочи стола и тя с нежелание седна.

— Въпросът е там, че неволно изпусната дума може да направи големи пакости. Разбираш ли?

Моника сви рамене, без да го погледне. Беше навела глава и се бе вторачила в списанията на коленете си. На корицата на най-горното имаше снимка на Клинт Истуд.

— Действията ми се отразяват на компанията — продължи Пиърс. — Особено сега. Онова, което правя, е лично. Ако го изтълкуват погрешно или го раздуят, „Амедео“ може сериозно да пострада. В момента не печелим никакви пари, Моника, и разчитаме на инвеститори да подкрепят изследователската ни работа и да платят наема и заплатите. И ако инвеститорите решат, че сме нестабилни, ще имаме голям проблем. Ако нещата за мен — верни или не — стигнат до неподходящите хора, може да имаме неприятности.

— Не знаех, че на Чарли не може да се има вяра — намусено каза тя.

— Може. Затова нямам нищо против, че си му казала. Но не желая да казваш на никой друг какво правя и какво става с мен. Абсолютно на никого, Моника. Нито от компанията, нито извън нея.

Тя вероятно разбра, че той има предвид Никол и другите й приятели и познати.

— Няма да кажа на никого. И моля те, не ме карай отново да се замесвам в личния ти живот. Не искам да чакам мебели, нито да правя нещо извън задълженията ми в „Амедео“.

— Чудесно. Няма да те карам. Грешката беше моя, защото мислех, че това няма да е проблем. Пък и ти ми каза, че имаш свободно време.

— Да, но всички тези усложнения не ми харесват.

Пиърс изчака малко, без да откъсва очи от нея.

— Знаеш ли какво правим в „Амедео“, Моника, и за какво е проектът ни?

Тя сви рамене.

— Донякъде. Знам, че става дума за молекулен компютър. Прочетох някои от статиите на стената на славата. Но те са много… научни и всичко е толкова тайно, че не искам да задавам въпроси. Просто се опитвам да си върша работата.

— Проектът не е тайна. Но процесите, които изобретяваме, са тайна. В това се състои разликата.

Пиърс се наведе напред и се замисли как да й го обясни, без да прозвучи объркано или да навлезе в забранени области. Реши да използва тактика, каквато Чарли Кондън често прилагаше спрямо потенциалните инвеститори, които можеше да се объркат от научната терминология. Чарли измисли това обяснение, след като веднъж разговаря за проекта в общи линии с Коуди Зелър. Коуди обожаваше филмите. Хенри също, макар че вече рядко му оставаше време да ходи на кино.

— Гледала ли си „Криминале“?

Моника присви очи и кимна подозрително.

— Да, но какво общо има това с…

— Филмът е за пресичащите се пътища на всички онези гангстери, за убийства и за наркотици, но в центъра на всичко е куфарчето. Не показват какво има в него, но всички го искат. И когато някой го отваря, не се вижда какво има вътре, а само че блести като злато. Виждаш единствено блясъка, който те хипнотизира.

— Спомням си го.

— Към това се стремим в „Амедео“. Искаме това нещо да блести като злато, но никой да не го види. И всички останали го искат, защото смятаме, че ще промени света.

Моника го погледна озадачено.

— В момента навсякъде в света микропроцесорните чипове се правят от силиций, нали?

Тя отново сви рамене.

— Все едно.

— „Амедео“, „Бронсън Текнолоджис“, „Мидас Молекюлар“ и десетки други компании, университети и правителства в света се опитват да създадат ново поколение компютърни чипове, направени от молекули. Да изградим цяла компютърна верига само от органични молекули. Говорим за компютър без силициеви или магнитни частици. Много по-евтин за производство и мощен. Шепа молекули ще имат повече памет от най-мощния съвременен компютър.

Тя го изчака да завърши, после неубедително възкликна:

— Брей!

Пиърс се усмихна на твърдоглавието й. Знаеше, че говори като търговски пътник. По-точно като Чарли Кондън. Реши да опита отново.

— Знаеш ли какво представлява паметта на компютъра, Моника?

— Да.

По лицето й личеше, че лъже. Повечето хора приемаха неща като компютрите за даденост и без обяснения.

— Имам предвид как функционира — добави Пиърс. — Това са поредици от единици и нули. За всяка информация, число и буква има специфична поредица от единици и нули. Свържеш ли ги, ще получиш дума или число. Преди четирийсет-петдесет години компютрите са били с размерите на това помещение и са запаметявали само основните аритметични действия. А сега сме стигнали до силициевия чип. Но можем да ги направим още по-малки.

Моника кимна, но едва ли й стана ясно, и отбеляза:

— Молекули.

— Точно така. И повярвай, онзи, който го постигне пръв, ще промени света. Възможно е да направим компютър, по-малък от силициев чип. С размера на монета от десет цента. Това е целта ни. Сигурен съм, че си чувала това.

Тя поклати глава.

— Но защо му е на някого компютър с размера на монета от десет цента? Няма да може да прочете дори какво е изписано на екрана.

Пиърс започна да се смее, после спря. Знаеше, че трябва да затвори устата на тази жена и да я държи на своя страна, а не да я обижда.

— Това е само пример. Възможност. Най-важното е, че тази технология е без граници. Имаш право, на никого не му трябва компютър с размера на монета от десет цента. Но помисли какъв напредък би означавало това за преносимите компютри. Ами ако не е необходимо да го носиш? Ако компютърът ти е колкото копче или е вграден в рамката на очилата ти? Или в стените на кабинета ти? Ако говориш на стените и те ти отвръщат?

Моника отново поклати глава и Хенри видя, че тя не проумява възможностите и приложенията им. Не можеше да се откъсне от света, който познаваше, разбираше и приемаше. Той бръкна в джоба си, извади кредитната си карта „Американ Експрес“ и й я показа.

— Ами ако тази карта беше компютър? Ако съдържаше мощен чип, записващ всяка покупка по тази сметка, заедно с датата, часа и мястото? И имам предвид целия живот на потребителя й. Това късче пластмаса би било неизчерпаем източник на памет.

— Би било страхотно.

— Остават ни по-малко от пет години. Вече имаме молекулна компютърна памет, РАМ. Работим върху веригите. Свързваме логиката и паметта и получаваме интегрална верига.

Пиърс се вълнуваше, когато говореше за възможностите. Моника обаче още не схващаше за какво става дума. Той реши да престане да я смайва и да пристъпи към същността на въпроса.

— Работата е там, че не сме сами. В тази област има огромна конкуренция. Съществуват множество частни компании като „Амедео Текнолоджис“. Доста от тях са по-големи и разполагат с много повече пари. Пък и АМНИПО, Калифорнийския университет в Лос Анжелис и…

— Какво е АМНИПО?

— Агенция за модерни научноизследователски проекти за отбраната. Агенцията, която държи под око всички нови технологии. АМНИПО подкрепят няколко проекта в нашата област. Когато създадох компанията, съзнателно предпочетох да направя така, че правителството да не ми е шеф. Но въпросът е там, че повечето ни конкуренти са добре финансирани и имат връзки. А ние не. Затова, за да продължим да работим, ни трябва постоянен поток от инвестиции. Не трябва да правим нищо, за да го прекъснем или да изпаднем от надпреварата. Инак няма да има „Амедео Текнолоджис“. Разбираш ли?

— Да.

— Щеше да е различно, ако бяхме търговци на коли или нещо подобно. Но мисля, че имаме възможност да променим света. Екипът, който съм събрал в лабораторията, е ненадминат. Имаме…

— Добре. Но щом всичко това е толкова важно, тогава може би трябва да помислиш какво правиш. Аз само си отворих устата, а ти отиде в къщата на онази проститутка и вършиш непочтени неща.

Пиърс се ядоса, но изчака малко, за да се успокои.

— Бях любопитен и исках да се уверя, че жената е добре. Ако това е непочтено, нека да бъде така. Но вече приключих с този въпрос. В понеделник искам да ги накараш да сменят номера ми и да се надяваме, че всичко ще свърши.

— Добре. Сега може ли да си вървя?

— Да. Благодаря, че изчака мебелите. Пожелавам ти приятна събота и неделя. Ще се видим в понеделник.

Не я погледна. Моника излезе, без да пророни и дума, и гневът му не намаля. Пиърс реши, че ако нещата загрубеят, ще си намери друг личен асистент, а Моника ще се върне в общия резерв от служители в компанията.

Звънът на телефона го изтръгна от мислите му. Пак търсеха Лили.

— Закъснели сте. Тя напусна. Записа се в Университета на Южна Калифорния — каза той и затвори.

След малко отново вдигна слушалката, свърза се със „Справки“ във Венис и поиска номера на Джеймс Уейнрайт. На следващото му обаждане отговори мъж.

— Търся хазяина на Лили Куинлан — обясни Хенри. — За къщата на Алтеър Авеню във Венис.

— Аз съм.

— Казвам се Пиърс. Опитвам се да намеря Лили и искам да знам дали сте се свързвали с нея през последния месец и нещо.

— Първо, мисля, че не ви познавам, господин Пиърс. И второ, не отговарям на въпроси за наемателите ми на непознати, освен ако не ми кажат с какво се занимават и не ме убедят да постъпя другояче.

— Прав сте, господин Уейнрайт. Предпочитам да се видя лично с вас, ако нямате нищо против. Аз съм приятел на семейството. Вивиан, майката на Лили, се тревожи за дъщеря си, защото не я е чувала от почти два месеца. Помоли ме да проверя какво става с нея. Ще ви кажа номера на Вивиан във Флорида, ако искате да я питате за мен.

Това беше риск, но Пиърс реши, че си заслужава да го поеме, ако иска да убеди Уейнрайт да говори. Пък и не беше твърде далеч от истината. Социално инженерство. Преобрази малко истината и я накарай да работи за теб.

— Телефонният номер на майка й е написан на заявлението й за квартирата. Не е необходимо да се обаждам, защото не знам нищо, с което бих ви помогнал. Лили Куинлан е платила до края на месеца. Нямам причина да се виждам или да разговарям с нея, освен ако няма проблем. Не съм я виждал, нито съм разговарял с нея най-малко от два месеца.

— Платила е до края на месеца? Сигурен ли сте? — Пиърс знаеше, че това не съвпада с информацията в чековете, които бе разгледал.

— Точно така.

— Как плати Лили последния си наем — с чек или в брой?

— Това не е ваша работа.

— Моя работа е, господин Уейнрайт. Лили е изчезнала и майка й ме помоли да я потърся.

— Така твърдите вие.

— Обадете се на Вивиан Куинлан.

— Нямам време да й се обаждам. Поддържам трийсет и два апартамента и къщи. Да не мислите, че имам…

— Някой грижи ли се за моравата? Искам да говоря с него.

— Вече говорите.

— Не сте я виждали, когато сте ходили там, така ли?

— Тя обикновено излиза и ме поздравява, докато кося тревата. Или ми носи пепси кола или лимонада. Веднъж ми даде студена бира. Но последните няколко пъти, когато бях там, не я видях. И колата й я нямаше. Не ми направи впечатление — всеки си има личен живот.

— Каква кола има Лили?

— Златист лексус. Хубава кола. И много се грижи за нея.

Пиърс не можа да се сети какво друго да попита. Уейнрайт не му помогна много.

— Господин Уейнрайт, бихте ли проверили заявлението й и после да се обадите на майка й?

— Полицията замесена ли е? Докладвана ли е като безследно изчезнала?

— Майка й е говорила с полицаите, но смята, че не правят нищо. Затова се обърна към мен. Имате ли подръка нещо за писане?

— Разбира се.

Пиърс се поколеба: разбираше, че ако каже телефонния си номер, Уейнрайт може да го познае като номера на Лили. Затова му каза пряката линия на кабинета си в „Амедео“, после благодари и затвори.

Вторачи се в телефона, припомни си разговора неколкократно и всеки път стигна до един и същ извод. Уейнрайт отговаряше уклончиво. Или знаеше нещо, или криеше нещо. Или и двете.

Отвори раницата си и извади тефтера, на който бе записал номера на Робин, партньорката на Лили. Този път се опита да направи гласа си по-плътен. Надяваше се Робин да не го познае.

— Питах се дали може да се срещнем довечера.

— Свободна съм, сладурче. Виждали ли сме се? Гласът ти ми е познат.

— Ами, не.

— Какво имаш предвид?

— Може би вечеря и после да отидем у вас. Знам ли.

— Взимам четиристотин долара на час, миличък. Повечето мъже пропускат вечерята и идват при мен. Или аз отивам при тях.

— Тогава ще дойда при теб.

— Добре, чудесно. Как се казваш?

Той знаеше, че тя има идентификатор на входящи повиквания, затова не можеше да излъже.

— Хенри Пиърс.

— И в колко часа?

Пиърс погледна часовника си. Шест.

— Какво ще кажеш за седем?

Щеше да има време да измисли план и да отиде до някой банкомат. Имаше пари в брой, но не бяха достатъчно. С кредитната си карта можеше да изтегли най-много четиристотин долара.

— Ранна птица — отбеляза Робин. — Това ме устройва. Но няма специална тарифа.

— Добре. Къде да дойда?

— Имаш ли молив?

— Да.

— Сигурна съм, че е твърд.

Тя се засмя и му каза адреса на магазин „Смут Мувс“ на „Линкълн“ в Марина дел Рей. Даде му указания да влезе там, да купи ягодов сок и в седем без пет да й се обади от автомата. Когато Хенри попита защо трябва да го прави, Робин отговори:

— Предпазни мерки. Преди да те пусна горе, искам да те видя. Пък и обичам ягодов сок. Все едно ми носиш цветя, сладурче. Кажи им да сложат енергийни прахчета. Нещо ми нашепва, че с теб ще се нуждая от тях.

Тя се засмя отново, но смехът й прозвуча отработено и глухо. Това го накара да се почувства зле. Той отговори, че ще й донесе сок, и й благодари. Затвори и усети, че го обзема вълна на трепетно очакване, примесено със страх. Замисли се за речта, която бе изнесъл на Моника, и как тя съвсем правилно се бе обърнала срещу него.

— Идиот — каза Хенри.