Рисковете на професията

20

Взе една тениска от кашона в спалнята и я притисна до лицето си, за да спре кървенето, после влезе в банята и се погледна в огледалото. Лицето му бе започнало да подпухва и да посинява. Подутината на носа му пречеше да вижда. Имаше рана и до лявото око. Повечето кръвоизливи изглеждаха вътрешни. В гърлото му се стичаше кръв. Пиърс знаеше, че трябва да отиде в болница, но първо трябваше да предупреди Луси Лапорт.

Намери телефона на пода във всекидневната и се опита да влезе в директорията на идентификатора на входящи повиквания, но екранът остана празен. Хенри натисна бутона за включване, но не чу сигнал. Телефонът беше счупен — или от удара в лицето му, или когато Уенц го бе хвърлил на пода.

От очите му неволно потекоха сълзи. Пиърс огледа апартамента да намери комплекта за първа помощ при земетресение, който бе поръчал да му донесат заедно с мебелите. Освен превързочните материали, лекарствата, фенерчетата, батериите, водата, храната и другите запаси, там имаше и телефон без електрическо захранване.

Намери кутията в дрешника в спалнята и едва успя да я отвори. Загуби равновесие и едва не се строполи на пода. Разбра, че ще припадне. От загубата на кръв и от недостиг на адреналин. Най-после откри телефона. Имаше сигнал. Сега му трябваше само номерът на Робин.

Беше го записал в тефтера, който беше в раницата в колата му. Едва ли щеше да успее да слезе долу, без да припадне по пътя. Дори не беше сигурен къде са ключовете. Последния път, когато ги видя, бяха в ръцете на Били Уенц.

Облегна се на стената, набра номера на „Справки“ във Венис и поиска телефонния номер на Луси Лапорт, но операторът не намери такова име.

Хенри се плъзна по стената и се свлече на пода до леглото. Обзе го паника. Трябваше да се свърже с нея, но не можеше. Изведнъж се сети за нещо и се обади в лабораторията. Но никой не отговори. Неделята беше свещена за лаборантите. Те работеха до късно шест дни в седмицата, но не и в неделя. Пиърс потърси Чарли Кондън в офиса и в дома му, но и на двете места се свърза с телефонен секретар.

Хрумна му да позвъни на Коуди Зелър. Но той никога не вдигаше телефона. Единственият начин да се свърже с него беше по пейджъра и после трябваше да чака да му върне обаждането.

Реши какво да направи, набра номера и зачака. Никол отговори след четвъртото позвъняване.

— Аз съм. Трябва да ми помогнеш. Можеш ли да дойдеш в…

— Кой се обажда?

— Аз, Хенри.

— Гласът ти е различен. Какво…

— Ники! — извика той. — Изслушай ме. Случаят е спешен и трябва да ми помогнеш. После ще ти обясня.

— Добре — каза тя с тон, който показваше, че не е убедена. — Какъв е спешният случай?

— Включен ли е компютърът ти?

— Да. Още не съм обявила къщата за продан и не…

— Отиди при компютъра. Бързо! Искам да влезеш в един уебсайт. Ел Ей тире дарлингс точка ком.

— Шегуваш ли се? Това е…

— Направи го! Инак някой може да умре!

— Добре, добре. Ел Ей тире дарлингс…

Пиърс зачака.

— Влязох — каза Никол.

— Щракни два пъти на файла с компаньонките и отиди на блондинките. Прегледай малките снимки и щракни на онази с името Робин.

Отново зачака. Дишаше шумно и гърдите му хриптяха.

— Намерих я. Тези гърди са изкуствени.

— Кажи ми номера й.

Никол му го прочете и Хенри го позна.

— Пак ще ти се обадя.

Затвори, после набра номера на Робин и усети, че му се вие свят. Зрението му започна да се замъглява. След пет позвънявания се включи телефонният й секретар.

— По дяволите!

Не знаеше какво да направи. Не можеше да изпрати полицаите при нея. Дори не знаеше къде е домът й. Чу сигнала и заговори. Езикът му бе надебелял.

— Луси, аз съм, Хенри. Уенц идва тук. Преби ме и мисля, че ще дойде и при теб. Ако чуеш това съобщение, махай се оттам. Веднага! Избягай и ми се обади, когато отидеш на безопасно място.

Каза телефонния си номер и затвори.

Притисна окървавената тениска до лицето си и се облегна на стената. Приливът на адреналин и ендорфини, изпълнил организма му по време на атаката на Уенц, намаляваше и пулсиращата болка го парализираше и се разпространяваше из цялото му тяло. Имаше чувството, че го боли всеки мускул и става. Лицето му пламтеше. Нямаше нито сили, нито желание да се движи. Искаше само да изгуби съзнание и когато се свести, да е излекуван и всичко да е наред.

Отново взе телефона, набра номера на Робин и пак се свърза с телефонния й секретар. Искаше му се да изпсува на висок глас, но щеше да го заболи, ако раздвижеше устни.

Телефонът иззвъня в ръката му и Пиърс го допря до ухото си.

— Ало?

— Ники е. Можеш ли да говориш? Всичко наред ли е?

— Не.

— Какво има? Говориш странно. Защо ти трябваше онзи номер?

Въпреки болката, страха и всичко останало, той се ядоса на начина, по който го каза.

— Дълга история… Аз…

Усети, че губи съзнание, и започна да се свлича на пода. Остра болка прониза гърдите му и той изстена.

— Хенри! Ранен ли си? Хенри! Чуваш ли ме?

Пиърс легна по гръб, но се сети, че може да се задуши със собствената си кръв, ако остане в това положение. В съзнанието му преминаха мисли за рок звезди, удавени от повръщаното. Беше изпуснал телефона — от него се чуваше далечен глас, викаше го. Хенри позна гласа и се усмихна.

После всичко около него потъна в мрак. А тъмнината му харесваше.