Рисковете на професията

27

Така и не се прибра вкъщи в сряда вечерта. Въпреки увереността, която показа пред Чарли Кондън, Пиърс имаше чувството, че е изостанал от работата в лабораторията, докато беше в болницата. Освен това не изпитваше особено желание да се върне в апартамента, където навсякъде имаше кръв и го чакаше чистене. Прекара нощта в „Амедео Тек“ — преглеждаше свършената от Лараби и Грумс работа и правеше експерименти върху „Протей“. Успехът от опитите временно го зареди с енергия. Но преди зазоряване умората надделя и Хенри отиде да спи в лазерната лаборатория.

Помещението имаше бетонни стени, дебели трийсет сантиметра, и отвътре бе облицовано с мед, а отвън — с дунапрен, за да се елиминират външните вибрации и радиовълните, които можеха да объркат измерванията. Лабораторните плъхове го наричаха земетръсната стая, защото беше най-безопасното място в сградата и вероятно в цяла Санта Моника. За стените с ремъци бяха прикрепени парчета дунапрен с размерите на легла. Уморените лаборанти често ги смъкваха на пода и спяха на тях, когато лазерната лаборатория не се използваше.

Пиърс спа два часа и се събуди освежен и готов за Морис Годард. В съблекалнята на втория етаж имаше душове и той винаги държеше в шкафчето си чисти дрехи. Изкъпа се и облече джинси и бежова тениска с малки рисунки на риба меч. Знаеше, че Годард, Кондън и останалите ще бъдат издокарани за представянето, но не му пукаше. Учените имаха възможността да избират дрехите си и да отбягват официалните.

Видя в огледалото, че следите от шевовете на лицето му са се зачервили и са по-изпъкнали от предишния ден. През нощта няколко пъти се бе чесал, защото раните пламтяха и го сърбяха. Доктор Хансен го бе предупредил, че ще стане така, и му бе дал крем, с който да ги намаже, за да предотврати сърбежа, но Пиърс го бе забравил в апартамента.

Доближи лице до огледалото и се вгледа в очите си. Дясното не беше чак толкова кръвясало. Лилавите кръвоизливи отдолу пожълтяваха. Хенри приглади косата си с пръсти и се усмихна. Реши, че шевовете придават на лицето му неповторим вид. После се смути от суетността си и остана доволен, че в съблекалнята няма друг, който да стане свидетел на игричките му с огледалото.

Отиде в лабораторията в девет. Лараби и Грумс вече бяха там. Пристигаха и останалите служители. Атмосферата беше наелектризирана. Всички бяха развълнувани заради представянето.

Брандън Лараби, висок и слаб, обичаше да ходи с бяла лабораторна престилка. В това отношение беше единственият в „Амедео“. Може би го правеше за самочувствие — ако изглеждаш като истински учен, ще твориш истинска наука. Но за Пиърс предпочитанията на служителите му нямаха значение, стига да си вършеха работата. И за Лараби в това отношение нямаше съмнение. Имунологът беше няколко години по-голям от Хенри и преди година и половина бе дошъл от фармацевтичната индустрия.

Стърлинг Грумс работеше в „Амедео Текнолоджис“ най-дълго от всички служители. Той беше завеждащ лабораторията още в стария склад до летището, където се роди компанията. Понякога, след изморителна смяна, двамата с Пиърс с носталгия разговаряха за миналото. Нямаше значение, че това беше само преди десетина години. Грумс беше две години по-млад от Хенри и бе постъпил на работа в „Амедео“, след като бе защитил докторска дисертация в Калифорнийския университет в Лос Анжелис. На два пъти бе ухажван от конкуренти, но Пиърс го задържа, като му даде процент от компанията, място в съвета на директорите и дял от патентите.

В девет и двайсет асистентката на Чарли Кондън съобщи, че Морис Годард е пристигнал. Представлението щеше да започне всеки момент. Хенри погледна Грумс и Лараби.

— Той е в сградата. Готови ли сме?

Двамата кимнаха.

— Тогава да го сразим.

Пиърс се качи с асансьора на административния етаж. Кондън, Годард и заместничката му Джъстин Бечи бяха в стаята на директорския съвет. Джъстин Бечи беше адвокат, занимаваше се с връзките с обществеността и ревностно бранеше инвестициите на компанията. Джейкъб Кац и Клайд Върнън стояха встрани и демонстрираха готовност за охрана.

Когато Хенри влезе, известявайки присъствието си със силно „здравейте“, Годард говореше нещо за заявленията за патентите. Това сложи край на разговора и привлече вниманието им към нараненото му лице.

— Господи! — възкликна Бечи. — О, Хенри!

Годард не каза нищо. Само се вторачи в Пиърс и се усмихна замислено.

— Хенри Пиърс — рече Кондън. — Този човек знае как да излиза на сцената.

Пиърс се ръкува с Бечи, Годард и Кац и кимна на Върнън. Клайд също кимна, но сякаш трябваше да положи усилия, за да го направи. Хенри не го разбираше.

— Много ти благодаря, че дойде, Хенри — каза Бечи. — Нямахме представа, че раните ти са толкова сериозни.

— Няма проблем. Пък и положението изглежда по-лошо, отколкото е всъщност. От вчера работя в лабораторията.

— Хубаво — рече Бечи.

— Казаха ми, че си катастрофирал с колата — обади се Годард.

Той беше на петдесет и няколко години, с гъста коса и очи проницателни като на хищна птица. Беше се издокарал в кремав костюм, бяла риза и жълта вратовръзка и бе оставил на масата шапката си. След първото му посещение в „Амедео“ някой подхвърли, че се обличал като писателя Том Улф. Единственото, което му липсваше, беше бастунът.

— Да — отговори Пиърс. — Ударих се.

— Кога? И къде?

— В неделя следобед. В Санта Моника.

Трябваше да смени темата. Чувстваше се неудобно да заобикаля истината и знаеше, че въпросите на Годард не са нито случайни, нито от загриженост. Морис възнамеряваше да инвестира петнайсет милиона долара и разпитът беше част от задължителната процедура. Той искаше да разбере в какво се забърква.

— Беше ли пил? — безцеремонно попита Годард.

Пиърс се усмихна и поклати глава.

— Не. Дори не шофирах аз. Но и без това не може да пиеш и да шофираш, Морис, ако това имаш предвид.

— Е, радвам се, че си добре. Ако имаш възможност, би ли ми изпратил копие от доклада за злополуката? За архивите ни, нали разбираш?

Последва кратко мълчание.

— Защо? Това няма нищо общо с „Амедео“ и работата ни тук.

— Да. Но нека да бъдем откровени, Хенри. Ти представляваш „Амедео Текнолоджис“. Творческият ти гений движи компанията. Срещал съм множество творчески гении през живота си. На някои бих дал и последния си долар. На други не бих дал нищо.

Годард спря и предаде щафетата на Бечи. Тя беше двайсет години по-млада от него, с къса черна коса, бяла кожа и държане, което внушаваше доверие и професионализъм. Пиърс и Кондън бяха на мнение, че Бечи е назначена на тази длъжност, защото има интимна връзка с женения Годард.

— Морис иска да каже, че възнамерява да направи значителна инвестиция в „Амедео Текнолоджис“ — каза тя. — И за да е спокоен, трябва да те познава. Не иска да инвестира в човек, който поема рискове и може да е безразсъден.

— Мислех, че става дума за наука. За проекта.

— Така е, Хенри — отговори Бечи. — Но двете неща вървят ръка за ръка. Искаме да си отдаден на науката и проекта до фанатизъм, но не и безразсъден в живота си извън лабораторията.

Пиърс я погледна в очите и изведнъж се запита дали тя знае истината за случилото се с него и за фанатичното му разследване на смъртта на Лили Куинлан.

Кондън се прокашля и се намеси.

— Джъстин, Морис, убеден съм, че Хенри с удоволствие ще съдейства на всяко персонално разследване, което бихте искали да направите. Познавам го отдавна и работя в областта на новите технологии още по-отдавна. Той е един от най-уравновесените и съсредоточени изследователи, които съм срещал. Затова съм тук. Обичам науката и проекта и имам абсолютно доверие на Хенри.

Бечи погледна Кондън, кимна одобрително и каза:

— Мисля, че можем да ти вярваме.

Размяната на реплики не намали напрежението. Пиърс зачака някой да каже нещо, но всички мълчаха.

— Тогава вероятно трябва да ви кажа нещо — обади се той. — Защото така или иначе ще разберете.

— Кажи — каза Бечи. — И ни спести времето.

Пиърс сякаш усети как мускулите на Чарли Кондън се свиват под костюма за хиляда долара, докато чака да чуе откровение, за което не знае нищо.

— Ами, въпросът е там, че… навремето си връзвах косата на опашка. Това ще бъде ли проблем?

Отначало отново настъпи тишина, после Годард изкриви уста в усмивка и накрая се разсмя на глас. След миг всички започнаха да се смеят, включително Хенри, макар че го болеше. Напрежението се разсея. Чарли удари с юмрук по масата в очевиден опит да подсили веселието. Реакцията далеч надвишаваше хумора в забележката.

— Е, добре — каза Кондън. — Нали сте дошли на представяне. Да слезем в лабораторията и да видим проекта, който ще спечели Нобелова награда на този смешник.

Той сложи ръце на врата на Пиърс и се престори, че го души. Усмивката на Хенри помръкна. Той усети, че лицето му се зачервява. Не от шегата на Чарли, а заради подмятането за Нобеловата награда. Пиърс смяташе за неуместно да се омаловажава подобна сериозна чест. Пък и знаеше, че това никога няма да стане. Нямаше да я присъдят на собственик на частна лаборатория. Политиката на Нобеловия комитет не беше такава.

— Искам да попитам нещо преди да слезем долу — каза той. — Джейкъб, донесе ли декларациите за конфиденциална тайна?

— О, да, тук са — отговори адвокатът. — За малко да забравя.

Взе куфарчето си от пода, сложи го на масата и го отвори.

— Необходимо ли е? — попита Кондън.

Всичко бе режисирано предварително. Хенри бе настоял Годард и Бечи да подпишат декларации за конфиденциална тайна преди да влязат в лабораторията и да видят демонстрацията. Кондън бе възразил, притеснен, че инвеститор от калибъра на Годард може да се обиди. Но но Пиърс не му пукаше и не отстъпи. Лабораторията и правилата бяха негови. Затова се споразумяха за план, според който това щеше да изглежда като досадна рутинна практика.

— Такава е политиката на лабораторията — рече Пиърс. — Мисля, че не трябва да правим изключение. Джъстин спомена колко е важно да се избягват рисковете. Ако не…

— Правилно — прекъсна го Годард. — Всъщност щях да се разтревожа, ако не бяхте предприели такава стъпка.

Кац даде на Годард и Бечи две копия от документа, после извади писалка от джоба на сакото си и я сложи на масата пред тях.

— Формулярът е стандартен — каза той. — Всички патентовани процеси, процедури и формули в лабораторията са защитени. Всичко, което видите и чуете по време на посещението си, трябва да бъде запазено в строга тайна.

Морис не си направи труда да прегледа декларацията. Остави това на Бечи, която я прочете два пъти, после, без да каже нищо, се подписа и подаде писалката на Годард, който също сложи подписа си.

Кац взе документите и ги прибра в куфарчето си. Всички станаха и тръгнаха към вратата. Пиърс пусна останалите да минат пред него. Джейкъб Кац го потупа по рамото и двамата изостанаха от групата.

— Всичко наред ли е с Джанис? — попита Кац.

— Коя?

— Джанис Лангуайзър. Обади ли ти се?

— О, да, обади се. Всичко е наред. Благодаря ти, Джейкъб. Тя е много способна.

— Мога ли да направя още нещо?

— Не. Благодаря.

Вратата на асансьора се отвори.

Хенри се обърна и видя, че Върнън също е изостанал — очевидно бе стоял зад него и Кац, докато разговаряха. Това го обезпокои, но той не каза нищо. Върнън се качи последен в асансьора, пъхна кодираната си карта в процепа и натисна бутон М.

— М е за мазето — обясни Кондън. — Ако бяхме написали Л за лаборатория, хората щяха да помислят, че означава лоби.

Засмя се, но никой не се присъедини към него. Безполезната му информация показа колко е нервен заради представянето. Хенри се усмихна едва-едва, за да не го заболи. Чарли може и да не беше уверен в демонстрацията, но Пиърс не изпитваше опасения. Почувства как енергията му се увеличава. Раменете му се изправиха и дори зрението му се проясни. Лабораторията беше неговото владение. Неговата сцена. Външният свят можеше да тъне в мрак и разруха. Във войни и опустошения. Жените можеше да продават телата си на непознати, които да ги нараняват и дори убиват. Но не и в лабораторията. Там имаше спокойствие и ред. И Хенри ги налагаше. Това беше неговият свят.

В лабораторията той не изпитваше съмнения в науката или в себе си. Знаеше, че в следващия час ще промени възгледите на Морис Годард за света. И ще го направи вярващ. Годард щеше да вярва, че парите му ще бъдат не само инвестирани, но и използвани, за да променят света. И щеше да ги даде с радост. Щеше да извади писалката и да помоли да подпише.