Рисковете на професията

17

Звънът на телефона го събуди точно по обяд.

— Рано ли е да говоря с Лили? — попита мъжки глас.

— Не. Всъщност е късно — отговори Хенри.

Затвори и погледна часовника си, после се замисли за съня и се залови да го тълкува, но изпъшка, когато първият спомен за предишната нощ нахлу в съзнанието му. Обаждането до Никол. Измъкна се от спалния чувал и дълго се облива с гореща вода. Реши дай се обади, за да й се извини. Но дори парещите струи не можаха да отмият неудобството, което изпитваше. В края на краищата реши, че е най-добре да не й се обажда и да не й дава обяснения, а да се опита да забрави какво е направил.

Облече се и почувства остър глад, но нямаше пари, а можеше да тегли чак в понеделник. Можеше да отиде в ресторант или в магазин за хранителни стоки и да използва кредитна карта, но това щеше да отнеме много време. Изпита желание да забрави епизода с Лили Куинлан и да остави полицията да го разнищи. Трябваше да се върне на работа. И знаеше, че всяко забавяне може да подкопае решителността му.

В един влезе в „Амедео“ и само кимна на пазача от охраната. Пазачът беше нает наскоро от Клайд Върнън и се държеше хладно с Хенри, който с удоволствие му го връщаше.

На бюрото си Пиърс държеше чаша за кафе, пълна с дребни монети. Грабна я, отиде на втория етаж, където бяха автоматите за газирана вода и закуски, и купи две кока-коли, два пакета чипс и един бисквити. После провери хладилника, за да види дали някой не е оставил нещо за ядене, но нямаше нищо за крадене. Пазачите го изпразваха всеки петък вечерта.

Докато ядеше чипс и пиеше кока-кола, извади от сейфа под бюрото новата партида със заявленията за патентите. Джейкъб Кац беше отличен юрист по патентното право, но винаги искаше учените да прочетат уводите и обобщенията. И Пиърс ги подписваше последен.

Патентите, за които „Амедео Текнолоджис“ бе кандидатствала и бе получила през последните шест години, бяха за правата върху сложна биологична архитект тура. Ключът за бъдещето на нанотехнологиите беше създаването на наноструктури, служещи за основи. И Пиърс бе избрал точно тази ниша за „Амедео Текнолоджис“, за да поведе борбата на арената на молекулните компютри.

В лабораторията Пиърс и другите членове на екипа му проектираха и създаваха различни видове вериги от молекулни прекъсвачи и деликатно ги свързваха, за да направят логически портали — основният праг на компютрите. Повечето им патенти бяха в тази област или в близката сфера на молекулната памет РАМ. Малък брой други патенти бяха фокусирани върху развитието на молекулите-мостове — решетката от устойчиви въглеродни тръби, които един ден щяха да свързват стотици хиляди нанопрекъсвачи и заедно да направят компютър с размерите на монета от десет цента и мощен като дигитален камион „Мак“.

Преди да започне да преглежда купчината нови патенти, Пиърс погледна към стената зад монитора на компютъра си. Там имаше негова карикатура. Държеше микроскоп, косата му беше завързана на опашка, а очите му бяха широко отворени, сякаш току-що бе направил фантастично откритие. Надписът гласеше: „Хенри чува Кой!“

Беше подарък от Никол. Тя бе поръчала на един художник на кея да я нарисува, след като Хенри й разказа любимия си спомен от детството. Баща му четеше приказки на него и на сестра му. Преди родителите му да се разделят. Преди баща му да се премести в Портланд и да създаде ново семейство. Преди да започнат неприятностите за Изабел.

Навремето любимата му книга беше „Хортън чува Кой!“ от доктор Зюс5 — приказка за слон, който открива цял свят, съществуващ върху прашинка. Наносвят. Преди още някой да се е замислил за съществуването на наносветове. Пиърс още помнеше наизуст много откъси от книгата. И често си спомняше за тях, когато работеше.

Хортън е низвергнат от обществото в джунглата и не вярва на откритието си. Преследват го маймуни-неверници. Но накрая той спасява от маймуните миниатюрния си свят върху прашинката и доказва съществуването му.

Пиърс отвори пакета с бисквитите и изяде две. Надяваше се, че захарта ще му помогне да се съсредоточи.

Започна да преглежда заявленията. Тази група щеше да придвижи „Амедео“ на ново стъпало, а науката — на ново ниво. Щеше да предизвика сензация в света на нанотехнологиите. Усмихна се при мисълта за реакцията на конкурентите си, когато разузнавачите им прочетяха за формулата на „Протей“ в научните списания.

Пакетът заявления беше за защита на формула за конвертиране на клетъчната енергия. „Амедео“ искаше патент за захранваща система, зареждаща с енергия биологичните роботи, които един ден щяха да патрулират в кръвообращението на човешките същества и да унищожават патогените.

Бяха нарекли формулата „Протей“ по филма „Фантастично пътешествие“. Във версията от 1966 година медицински екип бе настанен в подводницата „Протей“ и после умален с лъч и инжектиран в човешко тяло, за да търси и унищожи кръвен съсирек в мозъка, който не може да бъде опериран.

Филмът беше научна фантастика и по всяка вероятност лъчите за смаляване щяха да останат в сферата на въображението. Но идеята за атакуване на болестите и патогените в тялото с биологични или клетъчни роботи не беше твърде далечна, защото „Протей“ бе на хоризонта като научен факт.

От зараждането на нанотехнологиите потенциалните медицински приложения бяха най-привлекателният аспект на тази наука. Потенциалът за лечение на СПИН и на всички други болести беше по-интригуващ от гигантски скок в мощността на компютрите. Възможността за съществуването на патрулиращи устройства в тялото, които да разпознават и да елиминират патогените чрез химична реакция, беше свещеният граал на науката.

Но основното — онова, което поддържаше този аспект на науката от теоретична гледна точка, докато много изследователи работеха върху молекулната памет РАМ и интегралните вериги — беше въпросът за захранването — как да се придвижват молекулните подводници в кръвта с източник на енергия, който да е естествен и съвместим с имунната система на организма.

Пиърс и Лараби, имунологът изследовател, бяха открили не напълно разработена, но изключително надеждна формула. Използвайки клетки на приемник — от Пиърс, двамата разработиха комбинация от протеини, която щеше да се свърже с клетката и да извлича от нея електрически импулси. Това означаваше, че енергията за задвижване на наноустройствата щеше да дойде отвътре и следователно щеше да бъде съвместима с имунната система на организма.

Формулата „Протей“ беше елементарна и в това се състоеше красотата и стойността й. Пиърс си представяше цялата научноизследователска работа в областта на медицината основана върху това откритие. Експериментите и изобретенията, водещи към практическо приложение, предвиждани за две десетилетия или за по-рано, вече бяха наполовина по-близо до реалността.

Откритието, направено преди три месеца, докато Пиърс имаше неприятности с Никол, беше най-вълнуващият миг в живота му.

— За вас сградите ни може да са ужасно малки — прошепна Пиърс, докато приключваше с преглеждането на патентите. — Но за нас, дребните, са приказно високи.

Думите на доктор Зюс.

Остана доволен от заявленията за патентите. Както винаги, Кац бе свършил отлична работа, съчетавайки в уводите научния жаргон с ежедневния език. Основният текст бе изпъстрен с диаграми и формули. Тези страници бяха написани от Пиърс и Лараби и бяха многократно прегледани от двамата.

Пиърс се развълнува. Регистрирането на подобен пакет патенти в света на нанотехнологиите щеше да донесе на „Амедео“ известност и значително повишаване на инвеститорския интерес. Планът беше да покажат откритието първо на Морис Годард и да си осигурят капиталовложенията му, а после да подадат патентите за регистрация. Ако всичко минеше добре, Годард щеше да разбере, че му се предоставя уникална възможност, и щеше да действа, подписвайки се като главен финансов източник на компанията.

Пиърс и Чарли Кондън внимателно бяха режисирали всичко. Годард щеше да види откритието през сканиращия електронен микроскоп и после щеше да има двайсет и четири часа за размисъл, за да вземе решение. Хенри искаше най-малко дванайсет милиона долара в период от три години. Достатъчно, за да се изстреля напред по-бързо и по-далеч от всеки друг конкурент. И в замяна щеше да предложи на Годард десет процента от „Амедео“.

Пиърс написа на Джейкъб Кац поздравителна бележка и я залепи на предната корица на пакета със заявления за патенти „Протей“, после го заключи в сейфа. Сутринта щеше да го изпрати с охрана в кантората на Кац в Сенчъри Сити. Дори можеше да шофира колата.

Лапна още една бисквита и си погледна часовника. 14.00. Бе изминал цял час, откакто седеше в кабинета, а му се бе сторил като десет минути. Хубаво беше, че отново е изпълнен с желание за работа и с енергия. Реши да се възползва от това и да отиде в лабораторията, за да свърши нещо. Грабна останалите бисквити и стана.

Тъкмо излизаше в коридора, когато телефонът иззвъня. Пряката линия. Малцина знаеха този номер, но една от тях беше Никол. Хенри бързо заобиколи бюрото и погледна идентификатора. Там пишеше „неизвестен“ и той разбра, че не е Никол, защото клетъчният й телефон и линията в къщата на Амалфи Драйв фигурираха в идентификатора. Поколеба се, но после си спомни, че Коуди Зелър знае този номер, и вдигна слушалката.

— Господин Пиърс?

Не беше Коуди Зелър.

— Да?

— Обажда се Филип Глас. Търсили сте ме вчера.

— А, да. Благодаря, че отговаряте на обаждането ми.

— Чух съобщението ви едва днес. С какво мога да ви помогна?

— Искам да поговорим за Лили Куинлан. Тя е изчезнала. Майка й ви е наела преди няколко седмици.

— Да, но вече не работя за нея.

— Разбирам. Но се питах дали може да разговаряме по този въпрос. Имам разрешението на Вивиан Куинлан. Пазите ли номера й?

Частният детектив мълча толкова дълго, че Пиърс помисли, че може безшумно да е затворил.

— Господин Глас?

— Да. Мислех. Бихте ли ми казали защо се интересувате от този случай?

— Искам да я намеря.

Отново последва мълчание и Пиърс започна да разбира, че подхожда към проблема от позицията на слабия. Нещо ставаше с Глас и Хенри беше в неблагоприятно положение, защото не знаеше какво. Реши да настоява. Държеше да се срещне с частния детектив.

— Приятел съм на семейството — излъга Пиърс. — Вивиан ме помоли да разбера, каквото мога.

— Говорихте ли с полицията в Лос Анжелис? Хенри се поколеба, защото инстинктивно осъзна, че съдействието на Глас може да зависи от отговора му. Замисли се за събитията от предишната нощ и се запита дали частният детектив вече не ги е преживял. Ренър бе казал, че го познава и смята да му се обади. Беше неделя следобед. Може би Ренър чакаше да дойде понеделник, защото Глас, изглежда, беше в периферията на случая.

— Не — отново излъга Пиърс. — Доколкото разбрах от Вивиан, полицията в Лос Анжелис не се интересува от това.

— Кой сте вие, господин Пиърс?

— Какво? Не разбирам…

— За кого работите?

— За никого. Всъщност за себе си.

— Частен детектив ли сте?

— Не.

— Я стига.

— Просто приятел.

— Как си изкарвате прехраната?

— Изследовател съм. Химик. Не виждам какво общо има това с…

— Можем да се срещнем днес. Но не в кабинета ми.

— Добре. Къде и кога?

— След час. Знаете ли заведението „Катоден лъч“ в Санта Моника?

— На Осемнайсета улица, нали? Ще бъда там. Как ще се познаем?

— Имате ли шапка или нещо отличително, което да си сложите?

Пиърс се наведе, издърпа незаключеното чекмедже на бюрото си и извади бейзболна шапка.

— Ще бъда със сива бейзболна шапка. Над козирката със сини букви пише „Моулс“.

— Добре. Ще се срещнем в „Катоден лъч“. Моля ви, елате сам. Ако усетя, че не сте сам или ми готвите капан, няма да ме видите.

— Капан? Какво…

Филип Глас затвори.

Пиърс сложи слушалката на вилката, нахлупи си шапката и се замисли за странните въпроси, които бе задал частният детектив, какво бе казал в края на разговора и как го бе казал. Сякаш беше уплашен от нещо.