Рисковете на професията

13

Пиърс шофираше, а Робин му даваше указания. Пътуването от Марина до Венис беше кратко. Той положи усилия да се възползва от времето, което му оставаше, но знаеше, че Робин не желае да говори.

— Не си независима, нали?

— За какво говориш?

— Работиш за Уенц, човека, който поддържа уебсайта. Той е дигиталният ти сводник, така да се каже. Настанил те е в апартамента и поддържа уебстраницата ти. Колко пари изкарва? В сайта видях, че ти взима четиристотин долара на месец, за да публикува снимката ти. Но имам чувството, че получава много повече. Вероятно е собственик на жилищната сграда и на магазина за сокове.

Тя не каза нищо.

— Уенц ще вземе дял от четиристотинте долара, които ти дадох, нали?

— Няма да говоря с теб за него. Ще вземат да убият и мен. Ще ти покажа къде живее Лили и това е всичко. Точка. После ще взема такси.

— „И мен“?

Робин не отговори.

— Какво се случи с Лили? Знаеш, нали?

— Нищо.

— Тогава защо каза „и мен“?

— Виж какво, ако си умен, ще се откажеш от тази история. Върни се в подредения си свят, където е хубаво и безопасно. Не знаеш какви са тези хора, нито какво могат да направят.

— Имам известна представа.

— Нима? Откъде, по дяволите?

— Някога имах сестра…

— Е, и?

— Тя имаше твоята професия.

Той я погледна. Робин се бе вторачила право напред.

— Една сутрин шофьорът на училищен автобус, движещ се по „Мълхоланд“, забелязал трупа й до предпазните перила. По онова време учех в Станфорд… Странно нещо е големият град. Лежала е там гола поне два дни. Все се питам колко хора са я видели. И не са направили нищо. Не са се обадили на никого. Понякога големият град е много недружелюбен.

Хенри отново я погледна и видя, че на лицето й е изписано безпокойство, сякаш виждаше епизод от собствения си живот. Вероятно последния.

— Хванаха ли убиеца?

— Да. Но не и преди да убие още четири жени.

Робин поклати глава.

— Какво всъщност правиш, Хенри? Това няма нищо общо с онази история.

— Не знам какво правя. Просто… следвам нещо.

— Може да пострадаш.

— Никой няма да разбере, че си разговаряла с мен. Моля те, кажи ми какво си чула за Лили.

Тя не отговори.

— Искала е да се измъкне, нали? Събрала е достатъчно пари, за да учи в университет. Желанието й е било да скъса с този начин на живот.

— Всеки иска да се измъкне. Мислиш ли, че ни харесва?

Пиърс се засрами, защото я бе притиснал. Беше я използвал по не много по-различен начин от клиентите.

— Съжалявам — каза той.

— Не, не съжаляваш. И ти си като останалите. Отчаяно искаш нещо. Само че мога да ти дам другото много по-лесно, отколкото онова, което искаш.

Пиърс не каза нищо.

— Завий наляво и после карай направо. Пред апартамента й има само едно място за паркиране. Тя го пазеше свободно за клиентите.

Пиърс излезе от „Спийдуей“ и пое по уличка с редици малки къщи от двете страни, разположени близо една до друга. Квартал, в който лаещо куче би изправило на нокти всички.

— Някой го е заел — каза Робин, когато стигнаха до последната сграда на уличката.

— Онази кола нейната ли е?

— Не, Лили имаше лексус.

Точно така. Пиърс си спомни думите на Уейнрайт. Колата на мястото за паркиране беше волво. Пиърс даде на заден ход и вмъкна беемвето между две редици контейнери за смет. Паркирането беше забранено, но на уличката можеха да се разминат две коли, пък и Пиърс не предполагаше, че ще остане дълго тук.

Слязоха от колата и Робин тръгна към „Спийдуей“.

— Чакай — извика Пиърс.

— Не. Приключих с теб. Ще взема такси.

Той можеше да възрази, но реши да я остави да си тръгне.

— Много ти благодаря за помощта. Ще я намеря и ще ти се обадя.

— Кого? Лили или сестра си?

Това го накара да се замисли. Прозрението идва от онези, от които най-малко очакваш.

— Ще се оправиш ли? — извика той след нея.

Робин спря, обърна се и се приближи до него. В очите й отново блестеше гняв.

— Не се преструвай, че ти пука за мен. Лицемерието е по-отвратително от мъжете, които искат да свършат върху лицето ми. Те поне са откровени в това отношение.

После отново тръгна по уличката. Хенри я наблюдава няколко секунди, за да види дали ще се обърне да го погледне, но Робин не го направи. Продължи да върви и извади от чантичката си клетъчен телефон, за да повика такси.

Пиърс заобиколи волвото и забеляза, че вътре има два кашона и други обемисти вещи, покрити с одеяла. Изкачи стъпалата до жилището на Лили и видя, че вратата е открехната. Ослуша се, не чу нищо, после бутна вратата. Всекидневната беше оскъдно обзаведена. На отсрещната стена имаше стълбище, водещо към тавана, а под него — малка кухня. Някакъв мъж събираше бутилки в кашон.

Пиърс потропа на вратата и извика:

— Лили?

Човекът в кухнята се стресна и едва не изпусна бутилката, която държеше, после внимателно я сложи на плота.

— Тя вече не живее тук. Премести се — каза той, без да се обръща. Това беше странно — сякаш не искаше да видят лицето му.

— А вие кой сте?

— Собственикът. И съм зает. Ще трябва да дойдете друг път.

Пиърс започна да разбира. Влезе в апартамента, тръгна към кухнята и когато се приближи, видя, че дългите прошарени коси на мъжа са завързани на опашка. Белите му къси панталони и тениската бяха мръсни. Кожата му имаше тъмен слънчев загар.

— Защо да идвам пак, след като Лили се е преместила?

Гласът му отново стресна мъжа.

— Не може да влезете. Тя не е тук, а аз работя.

— Как се казвате?

— Няма значение. Моля, напуснете.

— Вие сте Уейнрайт, нали?

Човекът го погледна и Пиърс разбра, че е познал.

— Кой сте вие?

— Пиърс. Днес говорих с вас. Аз ви казах, че Лили е изчезнала.

— Ами… така излиза. Явно отдавна е заминала.

— Не ми казахте, че парите, които ви е платила, са за две жилища.

— Не сте ме питали.

— Вие ли сте собственикът на тази сграда, господин Уейнрайт?

— Няма да отговарям на въпросите ви.

— Или я притежава Били Уенц, а вие само я поддържате?

Пиърс позна по очите му, че е отгатнал истината.

— Махайте се.

Пиърс поклати глава.

— Няма да си тръгна. Ако искате да се обадите на ченгетата, давайте. Да видим какво ще кажат, като разберат, че взимате вещите й, макар да ви е платила до края на месеца. Може да погледнем под одеялата в колата ви. Убеден съм, че ще намерим плазмения телевизор от къщата й на Алтеър Авеню. Вероятно сте отишли първо там.

— Тя занемари жилището — сприхаво каза Уейнрайт. — Да бяхте видели в какво състояние беше хладилникът!

— Убеден съм, че е било ужасно. Решили сте да разчистите апартамента и пак да го дадете под наем, за да получите двойно повече пари. Сигурно вече имате нова квартирантка. И нека да позная — друго момиче от „Ел Ей Дарлингс“, нали?

— Не ме учете какво да правя.

— Не бих си и помислил.

— Какво искате?

— Да огледам помещенията. Да видя какво взимате.

— Тогава побързайте, защото ще си тръгна веднага щом приключа. И ще заключа вратата независимо дали сте тук, или не.

Пиърс влезе в кухнята и погледна в кашона на плота. Там имаше бутилки от алкохол и стари стъклени чаши. Той взе едно от кафявите шишета и видя, че е от шестнайсетгодишно шотландско уиски. Хубаво питие. Пусна го обратно в кашона.

— Хей, внимавайте! — предупреди го Уейнрайт.

— Били знае ли, че разчиствате апартамента?

— Не познавам никакъв Били.

— Какви други имоти притежавате освен къщата на Алтеър Авеню и този апартамент?

Без да пророни дума, Уейнрайт скръсти ръце и се облегна на плота. Пиърс изпита желание да го фрасне в лицето с някоя бутилка.

— А „Марина Екзекютив Тауърс“? Ваша ли е?

Уейнрайт бръкна в предния джоб на късите си панталони и извади пакет „Кемъл“. После запали цигара от пламъка на газения котлон, започна да рови в кашона и измъкна стъклен пепелник. Пиърс забеляза, че на пепелника има надпис, и се наведе, за да го прочете. „Откраднато от бар «Лоукъст», Холивуд, Калифорния“. Бе чувал за това заведение. Барът бе предпочитан от облечени в смокинги нощни птици и се намираше близо до офисите на „Предприемачески идеи без граници“. Дали това беше улика? Нямаше представа.

— Ще огледам апартамента — каза той.

— Добре. Но по-бързичко.

Пиърс влезе във всекидневната и приклекна пред вече опакованите кашони. В единия имаше съдомиялна машина и кухненски прибори, а в другите два — неща от тавана. Няколко чифта обувки с високи токове. Кожени ремъци, камшици и маска с ципове на мястото на очите и устата. Лили не бе рекламирала садо-мазохистични услуги в страницата си в „Ел Ей Дарлингс“. Пиърс се запита дали няма друг уебсайт — нещо с нови елементи за изчезването й, върху които да се замисли.

Последният кашон беше пълен със сутиени и прозрачно бельо, неглижета и миниполи, сложени на закачалки — облекло, подобно на онова, което бе видял в къщата на Алтеър Авеню. Какво ли смяташе да прави Уейнрайт с кашоните? Да продаде всичко на уникална дворна разпродажба? Или да го запази, докато отново даде под наем апартамента и къщата?

Реши да огледа тавана и докато се изправяше, забеляза двойната ключалка на вратата. Отключваше се и се заключваше и от двете страни. Разбра заплахата на Уейнрайт, че ще заключи вратата независимо дали той е вътре, или не. Не можеше да излезеш, ако нямаш ключ. Хенри се запита какво означава това. Дали Лили се бе заключвала вътре с клиентите? Може би това беше начин да е сигурна, че ще платят за услугите й. А може би не означаваше нищо.

Тръгна към тавана. На площадката имаше прозорче, което гледаше към уличката и плажа. Видя колата си и Робин. Тя се качи в едно жълто-зелено такси, затвори вратата и потегли.

Таванът беше около шейсет квадратни метра, заедно с малката баня. Въздухът миришеше неприятно на тамян и на нещо друго, което не можа да определи. Приличаше на застоялия въздух в изключен хладилник.

Голямото легло нямаше табла и заемаше повечето пространство, като оставяше място за малко нощно шкафче и лампа. На масата имаше кандило за тамян — статуетка на дебел мъж, обладаващ отзад слаба жена. Пиърс се изненада, че Уейнрайт не го е взел. Беше прибрал всичко останало.

Покривката на леглото беше светлосиня, а килимът — бежов. Малкият дрешник беше празен.

Леглото бе оправено старателно. Покривката бе пъхната под дюшека. Но нямаше възглавници и това му се стори странно. Може би това беше едно от правилата в бизнеса с компаньонки. Робин бе казала, че първото правило е да не правиш секс без презерватив. Вероятно второто беше да няма възглавници, защото лесно може да те удушат с тях.

Хенри погледна под леглото. Отдолу нямаше нищо освен прах.

Но после забеляза тъмно петно върху бежовия килим. Изправи се и бутна леглото до стената, за да го види по-добре.

Петното бе засъхнало. Цветът му беше кафеникаво-черен и Пиърс не искаше да го докосва, защото реши, че е кръв. Разбра, че това е източникът на неприятната миризма в помещението. Хенри стана и премести леглото на мястото му.

— Какво правите горе, по дяволите? — извика Уейнрайт.

Пиърс не отговори и започна да дърпа покривката на леглото. Нямаше чаршаф, нито одеяло.

Усъмни се в инстинктите, които следваше сляпо. Не разбираше как се досеща за разни неща. Но когато видя дюшека, вътрешностите му сякаш се преобърнаха. В средата имаше огромно тъмно петно с цвета на смъртта. Можеше да е само кръв.

— Господи! — възкликна Уейнрайт, който се бе качил да види какво става и бе застанал зад Хенри. — Какво е това?

Пиърс не отговори. Не знаеше какво да каже. Предишният ден си бе включил нов телефон и трийсет и шест часа по-късно бе стигнал до това ужасяващо разкритие.

— Грешен номер — измърмори той.

— Какво? — попита Уейнрайт.

— Нищо. Има ли телефон тук?

— Не.

— А клетъчен?

— Имам в колата.

— Донесете го.