Рисковете на професията

4

Върна се в кабинета си и запали лампите ръчно. Сензорът за разпознаване на гласа беше пълна тъпотия — нещо, инсталирано, за да смайва потенциалните инвеститори, които Чарли Кондън водеше през няколко седмици. Ефектна джунджурия. Като камерите за наблюдение и Върнън. Но Чарли заяви, че всичко това е необходимо. Символизирало важното естество на работата им. Помагало на инвеститорите да си представят проектите и значението на компанията. Насърчавало ги да напишат чек.

Но в резултат на това, макар и обзаведени по последна дума на техниката, офисите изглеждаха бездушни. Пиърс бе започнал в склад с нисък наем в Уестчестър, като отчиташе данните от експериментите между излитанията и кацанията на самолетите на международното летище в Лос Анжелис. Нямаше служители. А сега имаше толкова много, че не помнеше имената им. Тогава караше Фолксваген костенурка с вдлъбнати брони, а сега — беемве. Нямаше съмнение, че той и „Амедео Текнолоджис“ бяха изминали дълъг път. Но Пиърс установи, че все по-често се връща към спомените за онази лаборатория в склада под писта номер седемнайсет. Приятелят му Коуди Зелър веднъж каза, че Пиърс ще умре, шепнейки думите „Писта седемнайсет“. И Пиърс смяташе, че Зелър може би има право.

Седна зад бюрото си. Хрумна му да се обади на Коуди и да му каже, че е променил решението си и ще отидат някъде. Мина му през ума да позвъни и на Амалфи Драйв, за да провери дали Никол иска да поговорят. Но знаеше, че няма да го направи. Сега тя беше на ход и Пиърс трябваше да чака, макар и това никога да не станеше.

Извади тефтера от раницата си и се свърза с номера за достъп до телефонния секретар вкъщи. Имаше едно ново съобщение. Пиърс го пусна и чу нервния глас на мъж, когото не познаваше.

— Здрасти. Казвам се Франк Бемър. Взех този номер от уебсайта и искам да питам дали си свободна довечера. Знам, че е късно, но реших да опитам. Аз съм в „Пенинсюла“. Обади ми се, когато можеш. Повтарям, казвам се Франк Бемър и съм в стая четиристотин и десет.

Пиърс изтри съобщението, но отново почувства странната магия на тайнството да се намира в нечий съкровен свят. Замисли се, после се обади на „Справки“ и поиска номера на „Пенинсюла“ в Бевърли Хилс. Франк Бемър беше толкова нервен, че бе забравил да каже телефонния номер.

Пиърс позвъни в хотела и помоли да го свържат с Бемър от стая четиристотин и десет.

— Ало?

— Господин Бемър?

— Да?

— Здравейте. Вие ли се обадихте за Лили?

Бемър се поколеба, после попита:

— Кой се обажда?

Пиърс не се поколеба. Очакваше въпроса.

— Казвам се Ханк и се грижа за обажданията за Лили. В момента тя е заета, но опитвам да се свържа с нея заради вас и да ви уредя среща.

— Добре. Пробвах номера на пейджъра й, но тя не се обади.

— Номерът на пейджъра й?

— Онзи в сайта.

— Аха, разбирам. Вижте какво, тя е регистрирана в няколко сайта. Имате ли нещо против, ако ви попитам от кой сайт сте взели номера й? Опитваме се да решим кой е най-ефективният, ако разбирате какво имам предвид.

— Видях го в „Ел Ей Дарлингс“2.

— Аха, „Ел Ей Дарлингс“. Точно така. Това е един от хубавите ни сайтове.

— Наистина ли е Лили на снимката?

— Ами, да, тя е.

— Красива е.

— Да. Е, ще й предам да ви се обади веднага щом се свържем с нея. Би трябвало да е скоро. Но ако до час не ви се обади нито тя, нито аз, тогава няма да стане.

— Сериозно? — В гласа на Бемър прозвуча разочарование.

— Лили е много заета, господин Бемър. Но ще направя каквото мога. Лека нощ.

— Кажете й, че съм в града по работа за няколко дни и ще се държа с нея много добре, ако разбирате какво имам предвид.

В гласа на мъжа се долови нотка на молба. Това накара Пиърс да изпита вина за измамата. Имаше чувството, че знае много за Бемър и за живота му.

— Знам какво имате предвид. Дочуване.

— Дочуване.

Пиърс затвори и се опита да прогони опасенията си. Нямаше представа какво става, нито защо, но нещо привличаше интереса му. Той включи компютъра и телефонната линия и се свърза с „Ел Ей Дарлингс“.

На първата страница имаше текст, който обясняваше, че този сайт е изключително само за пълнолетни хора. Като натискаше клавиша ENTER, посетителят потвърждаваше, че е навършил осемнайсет години и не се обижда от голотата и от съдържанието на сайта. Без да чете дребния шрифт, Пиърс натисна ENTER и на екрана се появи началната страница. Вляво имаше снимка на гола жена, която държеше пред себе си хавлия и бе допряла пръст до устните си в поза „Не казвай на никого“. Надписите бяха с големи пурпурни букви.

Отдолу имаше редица червени етикети с предлаганите услуги, вариращи от компаньонки, категоризирани по раса и цвят на косите, до масажистки и култови експерти от всякакъв пол и сексуална ориентация. Имаше дори обява за наемане на истински порнозвезди за интимни сеанси. Пиърс знаеше, че в интернет има безброй подобни сайтове. Сигурно доставчикът във всеки град имаше поне един такъв сайт — еквивалент на онлайн публичен дом. Той не бе имал време да разгледа някой от тях, но знаеше, че Чарли Кондън веднъж е използвал такъв сайт, за да наеме компаньонка за потенциален инвеститор. Кондън съжали за решението си и никога не повтори грешката си, защото инвеститорът бе упоен с питие и ограбен от компаньонката преди да са правили секс. Естествено човекът не инвестира в „Амедео Текнолоджис“.

Пиърс щракна на надписа за русокоси компаньонки, не за друго, а за да започне отнякъде да търси Лили. Страницата се разтвори на две половини. Вляво имаше серия малки снимки на блондинки с малките им имена. Когато щракна върху едната, страницата се отвори надясно и снимката се увеличи.

Той прочете имената. Бяха изброени четирийсет компаньонки, но нито една от тях не се казваше Лили. Пиърс премина на секцията с брюнетките и видя снимка с надпис Лили Тигрицата. Но телефонният й номер не съвпадаше с неговия.

Продължи да разглежда списъка и по-надолу попадна на друга компаньонка — този път само Лили. Отвори личната й страница и провери телефона й. Да, тя беше същата Лили, за която му се обаждаха и чийто номер му бяха дали.

Жената на снимката беше около двайсет и пет годишна и имаше черни, дълги до раменете коси, кафяви очи и тъмен слънчев загар. Бе коленичила на легло с месингова рамка и беше гола под мрежестото черно неглиже. Очертанията на гърдите и на окосмения триъгълник между бедрата й се виждаха ясно. Очите й гледаха право във фотоапарата. Сочните й устни бяха нацупени подканващо.

Ако снимката не бе монтирана и това наистина беше Лили, тя беше изключително красива. Точно както бе казал Франк Бемър. Същинска фантазия, мечтата за компаньонка. Пиърс разбра защо телефонът му звъни непрекъснато, откакто го бе включил. Мъжете, които търсеха жена и разглеждаха снимките, едва ли биха я подминали, без да вдигнат телефона.

Под снимката имаше синя лента. Пиърс премести курсора върху нея и се появи надпис „Персоналът потвърждава, че снимката е оригинална“. Това означаваше, че компаньонката на снимката е жената, която е подала обявата. С други думи, получаваш каквото виждаш, ако си уредиш среща с нея. Поне така се предполагаше.

— Отговорник по достоверността на снимките — изхъмка Пиърс. — Приятна работа. Погледът му се плъзна към рекламата под снимката.

Под обявата беше телефонът, сега даден на Пиърс, и номер на пейджър.

Той вдигна слушалката и се обади на пейджъра. Чуха се три позвънявания и после глас.

— Здравейте, аз съм Лили. Кажете името и телефонния си номер и ще ви се обадя веднага. Не отговарям на обаждания от улични автомати. И ако сте в хотел, не забравяйте да кажете цялото си име, защото инак няма да ме свържат с вас. Благодаря. Надявам се да ви видя скоро. Чао.

Пиърс набра номера, без да е сигурен какво иска да каже. Сигналът на телефонния секретар прозвуча и той започна да говори.

— Лили, казвам се Хенри. Имам проблем, защото телефонната компания ми е дала стария ти номер. Бих искал да поговорим за това. — Той каза номера и затвори. — По дяволите!

Знаеше, че е говорил като пълен кретен. Дори не беше сигурен защо й се обади. Ако се бе отказала от номера си, тя не можеше да направи нищо друго, за да му помогне, освен да го свали от уебсайта. И тази мисъл повдигна първоначалния въпрос — защо телефонният номер още беше в страницата й?

Пиърс отново погледна снимката й на екрана. Лили беше поразително красива и възбуждаше сладострастие. „Какви ги върша?“ — запита се той.

Въпросът беше хубав и уместен. Пиърс знаеше, че трябва да изключи компютъра, да си вземе нов номер в понеделник и после да се съсредоточи върху работата си и да забрави тази история.

Но не можеше. Затвори личната страница на Лили и се върна на началната страница. После пак отвори секцията с русокосите компаньонки, намери снимка с името Робин и отвори страницата й.

Робин лежеше гола на легло. Върху корема й бяха разпръснати розови листенца, които стратегически закриваха отчасти гърдите и окосмения триъгълник между бедрата й. Беше си сложила яркочервено червило и се усмихваше. Отдолу имаше синя лента, показваща, че снимката отговаря на оригинала. Пиърс прочете рекламата.

Отдолу имаше номер на телефон и на пейджър. Без да се замисля, Пиърс ги записа в тефтера си, после отново се вторачи в снимката. Робин беше привлекателна, но не можеше да се сравни с Лили. Чертите й бяха заострени, устните — тънки, а очите — студени. Човек би очаквал да види подобно момиче в такъв сайт, но не и жена като Лили.

Пиърс се запита какво означава „абсолютно позитивно ПП“. Нямаше представа. После осъзна, че обявите на Лили и Робин са написани от един и същ човек, защото много изрази се повтаряха. Забеляза, че и на двете снимки е използвано същото месингово легло. Пиърс не знаеше какво означава това, освен вероятно още едно потвърждение, че двете жени работят заедно.

Главната разлика беше, че Лили забавляваше клиентите само в къщата си. Робин отиваше при клиента или му позволяваше да я посети. Пиърс отново нямаше представа какво означава това в света, в който живееха и работеха тези жени.

Той се облегна назад и загледан в екрана на компютъра, се запита какъв да бъде следващият му ход. После погледна часовника. Наближаваше единайсет.

Изведнъж се наведе напред, грабна телефона и се обади на Робин. След четири позвънявания изгуби търпение и се приготви да затвори, когато чу сънен, дрезгав женски глас.

— Робин?

— Да.

— Съжалявам. Събудих ли те?

— Не, будна съм. Кой се обажда?

— Ами, казвам се Ханк. Видях страницата ти в „Ел Ей Дарлингс“. Късно ли се обаждам?

— Не, всичко е наред. Какво е „Амедео Тек“?

Пиърс осъзна, че тя има идентификатор на входящи повиквания, и се уплаши — от скандал и от хора като Върнън, които биха могли да научат тайните му.

— Всъщност цялото име е „Амедео Текнолоджис“.

— Там ли работиш?

— Да.

— Ти ли си господин Амедео?

Пиърс се усмихна.

— Не, няма господин Амедео. Вече не.

— Сериозно? Жалко. Какво се е случило с него?

— Амедео Авогадро е химик, който преди около двеста години пръв е посочил разликата между молекулите и атомите. Но цели петдесет години никой не го приел сериозно. Едва след смъртта му го оценили като учен, изпреварил времето си. Компанията носи неговото име.

— И какво правите там? Играете си с атоми и молекули? — Робин се прозя.

— Нещо такова. И аз съм химик. Правим компютър от молекули.

— Сериозно? Страхотно.

Пиърс отново се усмихна. Робин не беше нито смаяна, нито заинтригувана.

— Все едно, обаждам се, защото видях, че работиш заедно с Лили, чернокосата компаньонка.

— Така беше.

— Вече не?

— Не.

— Какво е станало? Опитвам се да я намеря и…

— Няма да ти кажа нищо. Дори не те познавам.

Гласът й стана рязък. Пиърс инстинктивно разбра, че ако не изиграе правилно картите си, тя ще затвори.

— Добре, извинявай. Попитах, защото Лили ми харесва.

— Бил ли си с нея?

— Да. Два пъти. Много ми хареса и се чудя къде е. Това е. Последния път тя предложи да се съберем тримата. Ще й предадеш ли?

— Не. Лили изчезна отдавна и каквото и да се е случило с нея… просто се е случило.

— Какво имаш предвид? Какво се е случило?

— Знаеш ли, плашиш ме с всичките тези въпроси. Не искам да говоря с теб. Защо не прекараш нощта с молекулите си?

И Робин затвори.

Пиърс дълго притиска слушалката до ухото си. Изкушаваше се да й се обади пак, но знаеше, че няма да измъкне нищо от нея. Беше се провалил.

Най-после затвори и се замисли какво е научил. Погледна снимката на Лили, която още беше на екрана на компютъра, и си спомни загадъчната забележка на Робин, че на нея й се е случило нещо.

— Какво се е случило с теб?

Върна се на началната страница, щракна върху надписа „Рекламирайте при нас“ и видя страница, пълна с указания за подаване на реклами в сайта. Това можеше да стане, като изпратиш номера на кредитната си карта, текста на обявата и дигитална снимка. Но за да получи синя лента за достоверност на снимката, рекламодателката трябваше да предаде всички материали лично, за да бъде потвърдено, че тя е жената на снимката. Базата на сайта се намираше на Сънсет Булевард в Холивуд. Очевидно Лили и Робин бяха постъпили точно така. Офисът работеше от девет до пет от понеделник до петък и от десет до един в събота.

Пиърс си записа адреса и работното време и се приготви да излезе от сайта, после реши да се обади още веднъж на пейджъра на Лили. Направи цветна разпечатка на снимката й и изключи компютъра и телефонната линия. Вътрешният глас му нашепна, че е отишъл прекалено далеч. Време беше да смени телефонния си номер и да забрави тази история.

Но един различен, много по-силен глас от миналото му, казваше нещо друго.

— Лампи.

Кабинетът потъна в мрак. Пиърс не помръдна. Той обичаше тъмнината. Най-добре мислеше в мрака.