Рисковете на професията

25

Навсякъде имаше кръв. По бежовия килим, върху новото легло, по две от стените и по телефона. Пиърс стоеше на прага на спалнята си, гледаше и не си спомняше почти нищо от случилото се, след като Уенц и главорезът му си тръгнаха.

Влезе в стаята, наведе се над телефона и вдигна слушалката.

Нямаше съобщения. Той изключи апарата и го занесе в банята, за да го почисти.

Мивката бе изпръскана със засъхнала кръв. По шкафчето имаше кървави отпечатъци. Пиърс не си спомняше да е ходил там след нападението. Но навсякъде имаше втвърдена, кафява кръв, която му напомни за дюшека в апартамента на Лили Куинлан.

Той поизчисти телефона и го включи. Пак провери за съобщения, но нямаше нищо. Това му се стори странно. Бе отсъствал от дома си почти седемдесет и два часа, но никой не бе оставил съобщение. Може би страницата на Лили Куинлан най-сетне бе снета от уебсайта „Ел Ей Дарлингс“. И в същия миг се сети за нещо друго, набра номера на „Амедео Текнолоджис“ и зачака.

— Моника, аз съм. Смени ли телефонния ми номер?

— Хенри? Какво…

— Смени ли телефонния ми номер?

— Да, нали така ми каза. Трябваше да го включат вчера.

Пиърс й бе казал да смени номера му в понеделник. Но сега се почувства странно разстроен, че го е загубил. Номерът беше връзката му с един друг свят, с Лили и с Луси.

— Хенри? Чуваш ли ме?

— Да. Какъв е новият ми номер?

— Трябва да го потърся. Изписаха ли те от болницата?

— Да. Моля те, намери го.

— Правя го. Щях да ти го кажа вчера, но когато влязох в стаята ти, имаше посетител.

— Разбирам.

— Аха, ето го.

Тя му продиктува номера и Пиърс грабна писалка от нощното шкафче и го записа на дланта си — нямаше тефтер подръка.

— Каза ли им да препращат обажданията от предишния номер?

— Не, защото реших, че всички онези мъже отново ще ти досаждат.

— Точно така. Браво.

— Ще дойдеш ли днес на работа, Хенри? Чарли пита за теб.

Пиърс се замисли. Денят вече беше преполовил. Кондън вероятно искаше да говорят за демонстрацията на „Протей“ пред Морис Годард, насрочена за следващия ден въпреки възраженията на Пиърс.

— Не знам дали ще успея. Лекарят ми каза да си почивам. Ако Чарли иска да говорим, кажи му, че съм вкъщи, и му дай новия ми номер.

— Добре, Хенри.

— Благодаря, Моника. Чао.

Но тя не затвори, а попита:

— Как си, Хенри?

— Чудесно. Но не искам да идвам и да уплаша всички с лицето си. Както вчера уплаших теб.

— Не си ме…

— Уплаши се, но всичко е наред. И благодаря, че попита как съм. Много мило от твоя страна. Сега трябва да затварям. Между другото, знаеш ли кой беше човекът в стаята ми, когато ти влезе?

— Не.

— Детектив Ренър. От полицията в Лос Анжелис. Вероятно ще ти се обади и ще разпитва за мен.

— За какво?

— За онова, което те накарах да направиш. За обаждането, когато се престори, че си Лили Куинлан. И за други такива неща.

Последва кратко мълчание, после гласът на Моника прозвуча различно, нервно.

— Загазила ли съм, Хенри?

— Не, Моника. Той разследва изчезването й. И мен. Не теб. Проследява какво съм направил. Затова, ако ти се обади, кажи му истината и всичко ще е наред.

— Сигурен ли си?

— Да. Не се тревожи за това. Чао.

Пиърс затвори, после набра номера на Луси Лапорт и отново се свърза с телефонния й секретар. Но поздравът беше различен. Гласът беше нейният, но съобщението гласеше, че тя е на почивка и няма да приема клиенти до средата на ноември.

Това беше повече от месец. Стомахът му се сви, като си помисли какво бе намекнал Ренър и какво може да са й направили Уенц и главорезът му. Той остави съобщение.

— Луси, Хенри е. Важно е. Звънни ми. Мога да ти помогна. Имам нов номер. Запиши го. Обади ми се.

Затвори, стана и излезе от спалнята.

В кухнята намери празния кош за пране. Беше го използвал, за да пренесе покупките си от колата, когато срещна Уенц и Изверга. Спомни си, че го беше изпуснал, когато го изблъскаха от асансьора. Сега кошът беше в апартамента. Пиърс отвори хладилника и погледна вътре. Всичко, което бе носил, бе сложено там. Кой го беше направил? Никол? Полицаите? Съседите, които не познаваше?

Това го накара да се замисли за думите на Ренър за комплекса на добрия самарянин. Ако тази теория беше вярна, тогава Хенри съжаляваше всички добронамерени хора и доброволци на света. Идеята, че членовете на силите на реда може да гледат цинично на усилията им, го потисна.

Спомни си, че в багажника на беемвето има още няколко плика с покупки. Взе коша за прането и реши да отиде да ги прибере, защото беше гладен, а пелетите, закуските и газираната вода бяха в колата.

Все още се чувстваше немощен от нападението и операцията. Затова не препълни коша и слезе още веднъж. Щом се качи в апартамента, провери телефонния секретар и видя, че има съобщение. Позна номера на клетъчния телефон на Луси Лапорт.

Ядоса се, че е пропуснал обаждането, и прослуша съобщението.

„Да ми помогнеш? Ти вече ми помогна достатъчно, Хенри. Цялата съм в синини и никой не може да ме види в това състояние. Престани да ми се обаждаш и да искаш да ми помогнеш. Не желая да говоря с теб. Престани да ми звъниш, разбра ли?“

Телефонът изщрака. Пиърс продължи да държи слушалката до ухото си. Части от съобщението се въртяха в ума му, досущ развалена грамофонна плоча. „Цялата съм в синини.“ Зави му се свят и той се подпря на стената, после се свлече и седна на пода.

Не помръдна няколко секунди, после започна да набира номера на Луси, но спря и затвори. Помисли си да се обади на Джанис Лангуайзър и да й каже, че има съобщение от Луси и че тя поне е жива. Можеше и да я попита дали е научила нещо ново сутринта.

Но докато решаваше какво да направи, телефонът в ръката му иззвъня. Той отговори веднага, без да поглежда идентификатора на входящи повиквания — надяваше се, че е Луси.

Но не беше тя, а Моника.

— Забравих да ти кажа, че между понеделник и вторник приятелят ти Коуди Зелър остави три съобщения на пряката ти линия. Явно наистина иска да му се обадиш.

— Благодаря, Моника.

Не можеше да се обади направо на Зелър. Приятелят му не отговаряше на директни обаждания. За да се свърже с него, трябваше да позвъни на пейджъра му и да каже на кой номер да го потърси. Ако номерът му беше познат, Зелър отговаряше на обаждането. Но тъй като имаше нов номер, Пиърс добави отпред три седмици — код, който означаваше, че приятел или делови партньор опитва да се свърже със Зелър от непознат номер. Това беше тромава и досадна процедура да живееш и да правиш бизнес, но Зелър страдаше от силна форма на параноя и Хенри трябваше да се съобразява с това.

Коуди отговори на обаждането му веднага — нещо необичайно за него.

— Господи, кога ще си купиш клетъчен телефон? От три дни опитвам да се свържа с теб.

— Не обичам клетъчните телефони. Какво става?

— Може да им сложиш кодиращ чип.

— Знам. Какво става?

— В неделя искаше да свърша работата незабавно. А после не ми се обади три дни. Бях започнал да мисля, че…

— Бях в болница, Коуди. Преди малко ме изписаха.

— В болница?

— Имах неприятности с едни хора.

— Да не са от „Предприемачески идеи без граници“?

— Не знам откъде бяха. Откри ли нещо за тях?

— Проверих навсякъде, както поиска. Кофти хора, Ханк. Не се занимавай с тях.

— Разбирам. Ще ми кажеш ли нещо по-конкретно?

— В момента съм зает, пък и не искам да говоря по телефона. Но вчера, когато не можах да се свържа с теб, ти пуснах всичко по пощата. Би трябвало да е пристигнало сутринта. Не го ли получи?

Пиърс погледна часовника си. 14.00. Пощата пристигаше в десет. Не му хареса мисълта, че през цялото това време на бюрото му е стоял плик от Зелър.

— Не съм ходил в офиса. Но ще отида. Имаш ли нещо друго за мен?

— Не. Пратих ти всичко.

— Добре. Ще ти се обадя, като го прочета. Но искам да те помоля за още нещо. Трябва ми адресът на една жена, а знам само името й и номера на клетъчния й телефон. Но сметката не се изпраща до жилището й, а аз искам да разбера къде се намира.

— Клетъчният телефон е безполезен.

— Не може ли да стане някак?

— Трудно е, но може. Жената регистрирана ли е като гласоподавател?

— Съмнявам се.

— Все пак трябва да има сметки за електричество, вода и отопление и кредитни карти. Как се казва?

— Луси Лапорт. От Луизиана.

Тя му бе казала да престане да й се обажда, но не бе споменала да не търси адреса й.

— Страхотна алитерация — отбеляза Зелър. — Ще опитам да открия адреса й, пък да видим какво ще излезе.

— Благодаря, Коуди.

— Искаш го веднага, нали?

— Да.

— Знаех си. Ще ти звънна.

Пиърс отиде в кухнята, прегледа пликовете, които бе хвърлил на плота, направи си сандвич с фъстъчено масло и бързо излезе от апартамента, като не забрави да си сложи бейзболната шапка и да дръпне козирката над челото си. Изяде сандвича в асансьора. Хлябът беше сух — бе престоял в багажника на колата четири дни.

Асансьорът спря и на шестия етаж се качи жена. Когато започнаха да се спускат, тя крадешком погледна отражението на Хенри в лъскавата хромирана рамка на вратата и извика:

— Божичко! Вие сте онзи, за когото говорят всички!

— Моля?

— Вас провесиха от балкона, нали?

Пиърс я погледна и разбра, че пак ще трябва да търси жилище.

— Не знам за какво говорите.

— Как сте? Какво ви направиха?

— Не знам за какво говорите.

— Не сте ли мъжът, който наскоро дойде да живее на дванайсети етаж?

— Не. Аз съм на осмия. Отседнал съм при приятел, докато оздравея.

— Какво ви се е случило?

— Срастване в носната кухина.

Тя го погледна подозрително. Вратата най-после се отвори. Хенри бързо излезе от асансьора и тръгна към гаража. Обърна се и видя, че жената го гледа.

Пиърс се качи в беемвето и си сложи слънчевите очила.