Рисковете на професията

3

Асансьорът се спускаше толкова бавно, че сякаш изобщо не се движеше. Беше направен така, че да елиминира всички възможни вибрации. Те бяха врагът и изкривяваха данните и измерванията в лабораторията.

Вратата на подземното ниво бавно се отвори и Пиърс слезе. Използва кодираната си карта, за да мине през първата врата и щом се озова в малкия коридор, набра комбинацията за октомври на втората врата, отвори я и влезе в лабораторията.

Помещението се състоеше от няколко по-малки лаборатории, скупчени около главната стая или дневната, както я наричаха. Нямаше прозорци. Стените бяха облицовани с изолационен материал, съдържащ медни стружки, който не допускаше електронния шум отвън.

Вляво беше химическата лаборатория, или „чистата стая“, където се правеха и съхраняваха в хладилници разтворите на молекулните прекъсвачи. Там имаше и инкубатор за проекта „Протей“, който наричаха „фермата за клетки“.

Отсреща се намираше електрическата лаборатория, или „пещта“, а до нея беше лабораторията за наблюдения с електронния микроскоп. В задната част на дневната се помещаваше лазерната лаборатория.

Помещението беше безлюдно, компютрите бяха изключени и в изследователските станции нямаше хора, но Пиърс долови познатата миризма на врящ въглерод. Провери присъствената книга и видя, че Грумс се е подписал на влизане, но още не е излязъл. Пиърс се приближи до електрическата лаборатория и погледна през остъклената врата, но не видя никого, затова отвори и влезе. Горещината и миризмата мигновено го блъснаха в лицето. Вакуумната пещ беше включена. Правеше се нова партида въглеродни жици. Пиърс предположи, че Грумс е започнал да ги загрява и после е излязъл от лабораторията, за да си почине или да хапне нещо. Това беше разбираемо. Миризмата на врящ въглерод бе непоносима.

Той излезе от лабораторията и затвори вратата, после се приближи до изследователската станция, написа паролите и прегледа информацията за тестовете с прекъсвачите, които Грумс смяташе да направи. Според компютърния дневник Грумс бе извършил две хиляди теста върху нова група от двайсет прекъсвачи. Химично синтезираните прекъсвачи бяха основните входно-изходни портали, които един ден щяха да бъдат използвани за изграждането на интегрална компютърна верига.

Пиърс забеляза пълна до половината чаша с кафе до монитора. Кафето беше на Лараби, защото беше без сметана. Всички останали в лабораторията използваха сметана, с изключение на имунолога, включен в проекта „Протей“.

Докато се колебаеше дали да продължи с тестовете, или да прегледа работата на Лараби върху „Протей“, погледът му се плъзна нагоре към стената зад компютрите. Там с тиксо бе залепена монета от десет цента. Грумс я бе сложил там преди две години. Това беше шега, но и убедително напомняне за целта им — компютър с размера на монета от десет цента. Понякога монетата сякаш им се присмиваше. Рузвелт се бе извърнал на другата страна и не им обръщаше внимание.

Пиърс изведнъж осъзна, че тази нощ няма да може да работи. Бе прекарал толкова много нощи в лабораторията, че загуби Никол. И други неща. Сега, когато вече се бяха разделили, той можеше да работи без колебание и чувство за вина, но внезапно установи, че не е в състояние да го направи. Ако някога разговаряха отново, щеше да й го каже. Може би това беше доказателство, че се променя. И да означава нещо за нея.

Изведнъж зад него се чу трясък и той подскочи на стола. Обърна се, очаквайки да види Грумс. Но през вратата мина Клайд Върнън — едър и силен мъж с плешиво теме. Лицето му беше червендалесто и му придаваше вид на постоянно втрещен от ужас. Върнън беше на петдесет и пет години — най-възрастният човек в компанията. След него беше четирийсетгодишният Чарли Кондън.

— Стресна ме, Клайд.

— Без да искам.

— Тук правим чувствителни измервания. Тряскането на вратите може да съсипе някой експеримент. За щастие, само преглеждах тестовете.

— Съжалявам, доктор Пиърс.

— Не ме наричай така, Клайд. Викай ми Хенри. Е, нека да отгатна. Търсил си ме и Рудолфо ти е съобщил, когато съм пристигнал. И това те е накарало да дойдеш тук. Дано да не живееш далеч.

— Трябва да поговорим — каза Върнън, без да обръща внимание на сполучливите умозаключения на Пиърс. — Получи ли съобщението ми?

Двамата бяха в началните етапи на опознаването. Макар да беше най-възрастният служител в „Амедео“, Върнън беше тук най-отскоро. Хенри вече бе забелязал, че му е трудно да го нарича на малко име и да му говори на „ти“. Вероятно се дължеше на възпитанието. Пиърс беше президент на компанията, макар да бе двайсетина години по-млад от Върнън, който бе постъпил на работа тук, след като двайсет и пет години бе служил във ФБР. Вероятно мислеше, че е невъзпитано да се обръща към Пиърс на малко име, а пък разликата в годините не му позволяваше да го нарича господин Пиърс. Беше му по-лесно да използва научната му титла. Но по всяка вероятност не смяташе да го нарича по име, ако е възможно.

— Преди петнайсет минути получих съобщението ти по електронната поща — каза Пиърс. — Не бях в кабинета си. Може би щях да ти се обадя, когато си свършех работата тук. Искаш да разговаряме за Никол, нали?

— Да. Какво стана?

Пиърс безпомощно сви рамене.

— Тя напусна работата си и… мен.

— Кога стана това?

— Трудно е да се каже, Клайд. Постепенно. Но миналата седмица играта загрубя. Съгласи се да остане до днес. Вярно, когато те доведохме тук, ме предупреди, че трябва да знаеш всичко за служителите. Мисля, че така се изрази. Според мен имаш право.

Върнън направи крачка към него.

— Защо не ми каза?

Лицето му се зачерви още повече. Върнън беше ядосан и полагаше усилия да се сдържа. Не ставаше дума толкова за Никол, колкото за потребността му да укрепи положението си в компанията. В края на краищата той не бе напуснал ФБР след толкова много години само за да бъде държан в неведение от някакъв шеф, който беше учен хипар и вероятно през почивните дни пушеше марихуана.

— Знам, че трябваше да ти кажа, но тъй като бяха намесени и лични проблеми… Не исках да говоря за това. И да ти кажа истината, вероятно тази вечер нямаше да ти се обадя, защото още не желая да говоря по този въпрос.

— Налага се да говорим. Тя беше разузнавачът на компанията. Не трябваше да й се позволява да си тръгне ей така.

— Информацията още е тук. Проверих, макар че не беше необходимо. Никол не би направила онова, за което намекваш.

— Нямам предвид некоректност. Просто се опитвам да бъда изчерпателен и предпазлив. Това е всичко. Намерила ли си е друга работа?

— Доколкото знам, не. Но Никол подписа декларация за конфиденциална тайна, когато я назначихме. Не трябва да се тревожиш за нея, Клайд.

— Така си мислиш ти. Какви са финансовите споразумения при напускане?

— Какво ти влиза в работата?

— Нуждаещият се от пари човек е уязвим. Работата ми е да знам дали някой бивш или настоящ служител, който познава отблизо проекта, е уязвим.

Пиърс се раздразни от бързите въпроси и от снизходителното му отношение — но пък Върнън се държеше така с всички.

— Първо, Никол не знае почти нищо за проекта. Тя събираше информация за конкурентите, не за нас. И за да го прави, трябваше да има известна представа какво правим тук. Но не смятам, че е наясно с подробностите, нито докъде сме стигнали с проекта. Както и ти, Клайд. Така е по-безопасно. И второ, ще отговоря на следващия ти въпрос, преди да си го задал. Не съм й разказал с какво точно се занимаваме тук. Не е ставало дума. Никол си вършеше работата и това вероятно беше главният проблем с нас. Защото за мен работата е животът ми. А сега, ако нямаш други въпроси, искам да свърша нещо.

Пиърс се надяваше, че замаскирането на единствената лъжа в кратката му реч и възмущението му ще отпратят Върнън.

— Кога разбра за това Чарли Кондън?

Кондън беше главният отговорник за финансирането на компанията, но най-важното — човекът, довел Върнън.

— Казахме му вчера — отговори Пиърс. — Заедно. Чух, че Никол се уговаря да говори с него за последен път, преди да напусне днес. Какво да направя, ако Чарли не ти е казал? Може би и той е решил, че не е необходимо.

Това беше удар, който напомняше на Върнън, че е пренебрегнат дори от поддръжника си. Но бившият служител на ФБР само се намръщи и продължи:

— Не отговори на въпроса ми. Тя получи ли обезщетение?

— Разбира се. Половин година ще взима заплата и две години ще има медицинско осигуряване и застраховка живот. Освен това ще продаде къщата и ще запази всички приходи. Доволен ли си? Не мисля, че е уязвима. Вероятно само от къщата ще получи над сто хиляди.

Върнън се поуспокои, когато чу, че Чарли Кондън знае. Той смяташе Чарли за част от практическата, делова страна на компанията, докато Пиърс беше преходният талант. И това го караше да го уважава по-малко. Чарли беше различен. Той се занимаваше само с бизнес. Щом се бе подписал за напускането на Никол, значи всичко беше наред.

Но дори да беше доволен, Върнън никога нямаше да признае това пред Пиърс.

— Съжалявам, ако въпросите ми не са ти харесали. Но работата и задължението ми е да поддържам сигурността на тази фирма и на проектите й. Има много хора и компании, чиито капитали трябва да се пазят.

Върнън намекваше за причината, поради която бе тук. Чарли Кондън го бе наел преди година, за да се натегне. Върнън беше в „Амедео“, за да предразполага потенциалните инвеститори, които трябваше да знаят, че проектите на компанията са в безопасност, а следователно и вложенията им. Биографията на Върнън беше внушителна и по-жизненоважна за „Амедео“ от действителната работа, която вършеше като шеф на охраната.

Когато за пръв път дойде в компанията, Морис Годард бе представен и на Върнън и двайсет минути разговаря с него за мерките за сигурност и за персонала.

Пиърс го погледна и изпита желание да му се разкрещи и да му каже, че средствата им скоро ще свършат, и колко е незначителен в общия замисъл на нещата.

Но не го направи.

— Разбирам загрижеността ти, Клайд. Но не мисля, че трябва да се притесняваш за Никол. Всичко е наред.

Върнън кимна и най-после отстъпи, вероятно доловил нарастващото напрежение на Пиърс.

— Може би имаш право.

— Благодаря.

— Каза, че продаваш къщата.

— Никол я продава.

— Да. А ти премести ли се? Имаш ли телефон?

Пиърс се поколеба. Върнън не беше в приоритетния списък на хората, които знаеха новия му телефонен номер и адрес. Уважението беше двустранно. Пиърс смяташе Върнън за способен, но знаеше, че е получил работата в „Амедео“ благодарение на службата си във ФБР. Половината от двайсет и петте години в Бюрото Върнън бе прекарал в полевия офис в Лос Анжелис, разследвайки чиновнически престъпления и корпоративен шпионаж.

Но според Пиърс Върнън беше позьор. Той непрекъснато беше в движение, обикаляше по коридорите и тряскаше вратите като човек, изпълняващ важна задача. Но осигуряването на безопасността на трийсет и тримата служители на компанията не беше кой знае колко важна задача. Пък и само десетима от тях имаха достъп до компютърната лаборатория, където се пазеха тайните.

— Имам нов телефонен номер, но не го помня — излъга Пиърс. — Ще ти го кажа веднага щом мога.

— А адресът?

— „Сандс“, до плажа, апартамент 1201.

Върнън извади миниатюрно тефтерче и записа информацията. Приличаше на ченге от стар филм. Защо винаги имаха такива тефтерчета? Това беше въпрос, който Коуди Зелър бе задал веднъж, докато гледаха заедно полицейски филм.

— Сега ще се залавям за работа, Клайд. В края на краищата инвеститорите разчитат на нас, нали?

Върнън го погледна и повдигна вежди в недоумение, сякаш се опитваше да прецени дали Пиърс не се шегува.

— Да. Ще те оставя да работиш — каза той и излезе.

Но Хенри отново осъзна, че не е в състояние да работи. Беше го обзела инертност. За пръв път от три години той беше необременен от интереси извън лабораторията и свободен да работи, но нямаше желание да го прави.

Изключи компютъра, стана и излезе.