Рисковете на професията

24

В сряда сутринта, докато Пиърс говореше по телефона с Чарли Кондън, в болничната стая влезе жена в сив костюм и му подаде визитна картичка, на която пишеше „Джанис Лангуайзър, адвокат“.

— Трябва да свършваме, Чарли. Лекарят дойде. Кажи му, че трябва да го направим през почивните дни или другата седмица.

— Не мога, Хенри. Той иска да види „Протей“ преди да изпратим патентите. Не искам да отлагаме. Пък и нали познаваш Морис. Няма да се съгласи да чака.

— Обади му се пак и опитай да го отложиш.

— Добре. Ще ти звънна.

Пиърс сложи телефона на шкафчето до леглото и опита да се усмихне на Лангуайзър, но лицето го заболя. Тя протегна ръка и той я стисна.

— Джанис Лангуайзър. Приятно ми е да се запознаем.

— Хенри Пиърс. При дадените обстоятелства не мога да кажа, че ми е приятно.

— Така е в криминалните дела.

Джейкъб Кац вече му бе разказал биографията й. Лангуайзър работеше за малката, но влиятелна кантора „Смит, Левин, Колвин и Енрикес“. Според Кац кантората беше толкова изключителна, че не бе вписана в телефонния указател. Клиентите им бяха хора от елита на обществото, но въпреки това от време на време се нуждаеха от специалист по криминални дела. И точно тогава се обръщаха към Лангуайзър. Преди година я бяха привлекли от канцеларията на районния прокурор, след като бе направила кариера, включваща едни от най-нашумелите процеси. Кац му бе казал, че кантората взима Пиърс като клиент, за да установи връзка, която ще бъде взаимноизгодна, докато „Амедео Текнолоджис“ става все по-известна през следващите години.

След като учтиво прояви интерес към нараняванията на Пиърс и прогнозите за оздравяването му, Лангуайзър го попита защо смята, че се нуждае от адвокат.

— Защото един полицейски детектив мисли, че съм убиец. Щял да отиде при прокурора и да ме обвини в извършването на няколко престъпления, сред които убийство.

— Ченге от полицията в Лос Анжелис? Как се казва?

— Ренър. Не ми каза малкото си име. Имам визитната му картичка, но не съм поглеждал…

— Робърт. Познавам го. Струва ми се добро ченге. Бих употребила думата „изчерпателен“.

— И той я употреби.

— Ще отиде при прокурора, за да ви обвини в убийство, така ли?

— Не съм сигурен. Няма труп. Но щял да ми предяви други обвинения. Влизане с взлом. Възпрепятстване на правосъдието. Предполагам, че после ще ги свърже с убийството. Не знам дали само ме заплашва, или наистина ще го направи. Но не съм убил никого и ми трябва адвокат.

Тя се намръщи и кимна замислено, после посочи лицето му.

— Проблемът с Ренър свързан ли е с нараняванията ви?

Пиърс кимна.

— Защо не започнем отначало?

— Имаме ли вече взаимоотношения адвокат — клиент?

— Да. Можете да говорите свободно.

През следващите трийсет минути Хенри й разказа историята, колкото можа по-подробно. Спомена какво бе направил, без да пропусне нищо.

Лангуайзър си водеше записки със скъпа писалка. Държането й внушаваше доверие. Когато Пиърс приключи, тя се върна на твърденията на Ренър, че е получил самопризнанията му. Зададе няколко въпроса — какъв е бил тонът на разговора, какви лекарства е взимал тогава Хенри и какви неблагоприятни последици от нападението и хирургичната намеса е чувствал. После попита точно е искал да каже с думите „Вината беше моя“.

— Имах предвид сестра ми Изабел.

— Не разбирам.

— Тя почина. Отдавна.

— Хенри, не ме карай да гадая. Искам да знам какво се е случило.

Той сви рамене и ребрата го заболяха.

— Избяга от къщи. Бяхме още деца. После я убиха… Някакъв тип, който бе убил много момичета. Намирал ги в Холивуд. Полицаите го убиха… Това е.

— Сериен убиец… Кога се случи това?

— През осемдесетте години. Репортерите го кръстиха Майстора на кукли.

— Спомням си го. Тогава учех право в Калифорнийския университет. Запознах се с детектива, който го е застрелял. Тази година се пенсионира. — Тя се унесе в спомени, после се върна към настоящето. — Добре. Как обърка сестра си с Лили Куинлан по време на разговора с детектив Ренър?

— Ами… напоследък често мисля за Изабел. Откакто се почна тази история с Лили. Мисля, че това е причината да я търся.

— Смяташ, че си отговорен за случилото се със сестра; ти? Защо?

Той внимателно подреди мислите си. Нямаше да й разкаже цялата история. Никога не би я споделил с непознат.

— С втория ми баща ходехме в Холивуд да я търсим. Нощем. — Пиърс се вторачи в телевизора в отсрещната страна на стаята и заговори така, сякаш виждаше всичко на екрана и го повтаряше. — Обличах стари дрехи, за да приличам на хлапетата от улицата. Вторият ми баща ме изпращаше там, където децата се криеха, спяха или се продаваха за пари или наркотици.

— Защо той не е влизал там?

— Казваше, че ако отидел голям човек, всички щели да се разбягат и ще изгубим следите й.

— А какво ти каза по-късно?

Хенри поклати глава. Лангуайзър си я биваше. Беше доловила тънкостите в разказа му.

— Нищо. Но мисля, че тя… имаше причина да избяга. Полицаите казаха, че употребявала наркотици, но това е станало, след като тръгна по улиците.

— Смяташ, че вторият ти баща е бил причината Изабел да избяга.

Каза го като твърдение, а не като въпрос, и той едва забележимо кимна и се замисли върху думите на майката на Лили за онова, което свързвало дъщеря й и Робии.

— Какво й е направил?

— Не знам. А и сега вече няма значение.

— Тогава защо си казал на Ренър, че вината е твоя? Защо мислиш, че си виновен за случилото се със сестра ти?

— Защото не я намерих. Ако я бях открил… — неубедително каза Пиърс. Защото това беше лъжа. Той нямаше да каже истината на тази жена — познаваше я само от час.

Лангуайзър очевидно искаше да го разпитва още по този въпрос, но разбра, че е навлязла в областта на най-съкровените му чувства.

— Добре, Хенри. Мисля, че това обяснява нещата — както действията ти, свързани с изчезването на Лили, така и изказването ти пред Ренър.

Той кимна.

— Съжалявам за сестра ти. Разговорите със семействата на жертвите са най-трудното от всичко. При теб поне е имало някакъв финал. Извършителят си е получил заслуженото.

Пиърс опита да се усмихне иронично, но почувства силна болка.

— Да, финал. Това оправя всичко.

— Вторият ти баща жив ли е? А родителите ти?

— Доколкото знам, е жив. Отдавна не сме разговаряли. Майка ми вече не е с него. Тя още живее във Вали. И с нея не съм разговарял отдавна.

— А къде е баща ти?

— В Орегон. Има друго семейство. Но се чуваме от време на време. От всички тях той е единственият, с когото говоря.

Тя кимна, после погледна записките си, сякаш преговаряше всичко, което Пиърс й бе казал от началото на разговора, и каза:

— Мисля, че всичко това са глупости.

Той поклати глава.

— Не. Казвам точно каквото се случи…

— Не, имам предвид Ренър. Смятам, че той блъфира. Няма да ти предяви обвинения. В канцеларията на прокурора ще му се изсмеят. С какво намерение си влязъл? Да крадеш? Не. Да се увериш, че тя е добре. Те не знаят за писмото, което си взел. И не могат да докажат нищо. Що се отнася до възпрепятстването на правосъдието, това е празна заплаха. Хората непрекъснато лъжат и крият какви ли не неща от полицията. Това е нормално. Но да предявиш обвинение към някого е друга работа. Не си спомням откога не е имало обвинение във възпрепятстване на правосъдието, което да е отишло в съда.

— А записът? Ренър каза, че това са самопризнания.

— Играел си е с теб. Опитвал се е да те притисне и да види как ще реагираш и може би да изтръгне още уличаващи признания. Трябва да чуя записа, за да добия пълна представа, но ми се струва, че обясненията ти за сестра ти са логични и допустими и ще бъдат приети така от съдебните заседатели. Освен това си бил под въздействието на лекарства и…

— Не може да се стигне до съд. Тогава с мен е свършено. Ще ме съсипят.

— Разбирам.

— Не съм извършил престъпление. Просто се опитах да разбера дали с Лили не се е случило нещо лошо. Това е всичко.

Лангуайзър кимна, но не прояви особен интерес към протестите му за невинност. Пиърс бе чувал, че добрите адвокати не се интересуват от този въпрос, докато обмислят стратегията на защитата си. Те практикуваха право, не раздаваха правосъдие. Това го разочарова, защото искаше Лангуайзър да признае невинността му и да я защити.

— Първо, без да има труп е много трудно да се състави обвинение срещу някого — каза тя. — Особено в този случай, когато се има предвид начинът на живот и източникът на доходи на жертвата. Тя може да е навсякъде. А ако е мъртва, списъкът на заподозрените ще бъде много дълъг. Второ, връзката между влизането с взлом и евентуално убийство е неубедителна. Това е пресилено твърдение, което прокурорът няма да приеме. Не забравяй, че съм работила там и съм убеждавала ченгетата да осъзнаят реалността. Това е мнението ми, освен ако не настъпи голяма промяна. Всичко ще е наред, Хенри.

— Каква голяма промяна?

— Ако намерят трупа и по някакъв начин свържат убийството с теб.

Пиърс поклати глава.

— Нищо не може да ме свърже с това. Не съм се срещал с нея.

— Тогава би трябвало да си чист.

— Би трябвало?

— Нищо не е сигурно сто процента. Особено в правосъдието. Ще трябва да чакаме. — Лангуайзър отново прегледа записките си и добави: — Добре. Сега да се обадим на детектив Ренър.

Хенри повдигна вежди в недоумение. Пак го заболя.

— Да му се обадим? Защо?

— За да го уведомим, че имаш адвокат, и да чуем какво ще каже.

Тя извади клетъчен телефон и го отвори.

— Визитната му картичка е в портфейла ми — каза Пиърс.

— Знам му телефона.

Лангуайзър се свърза с Ренър, доближи телефона до ухото на Пиърс, за да може да чува разговора, после допря пръсти до устните си — даваше му знак да не говори.

— Здрасти, Боб. Обажда се Джанис Лангуайзър. Помниш ли ме?

— Разбира се — след кратко мълчание отговори Ренър. — Чух, че си минала на страната на врага.

— Много смешно. Виж какво, аз съм в болница „Сейнт Джон“, при Хенри Пиърс.

Отново пауза.

— Хенри Пиърс, добрият самарянин. Спасителят на безследно изчезнали курви и домашни любимци.

Пиърс се зачерви от гняв.

— Днес си изпълнен с чувство за хумор, Боб — сухо отбеляза Лангуайзър. — Това е нещо ново за теб.

— Хенри Пиърс разправя направо смешки.

— Точно затова се обаждам. Хенри повече няма да каже нищо, Боб. Аз го представлявам и той вече няма да разговаря с теб. Ти проигра шанса си. — Лангуайзър намигна на Пиърс.

— Нищо не съм проиграл — възрази Ренър. — Ще го изслушам винаги, когато пожелае да ми разкаже цялата истина. Иначе…

— Повече те интересува как да арестуваш клиента ми, отколкото да разбереш какво всъщност е станало. Това не може да продължава. Хенри Пиърс сега е извън хватката ти. И още нещо — опиташ ли се да го предадеш на съда, ще ти завра в задника онзи номер с двата касетофона.

— Казах му, че го записвам. Прочетох му правата и той каза, че ги разбира. Само това се изисква от мен. Не съм направил нищо незаконно. Разпитът беше доброволен.

— Може би, Боб. Но на съдиите и на съдебните заседатели не им харесва, когато ченгетата мамят хората. Те обичат чистата игра.

Ренър пак замълча и Пиърс се запита дали Лангуайзър не прекалява и не го притиска прекалено много. Детективът можеше да му предяви обвинение просто от яд.

— Май наистина си минала към врага — каза Ренър. — Надявам се, че си доволна.

— Ще бъда, ако имам клиенти само като Хенри Пиърс — хора, които се опитват да вършат добро.

— Добро? Дали Луси Лапорт смята, че Пиърс й е направил добро?

— Намерил ли я е? — не се сдържа Хенри.

Лангуайзър мигновено вдигна ръка, за да му напомни да мълчи.

— Там ли е господин Пиърс? Не знаех, че слуша, Джанис. Като стана дума за мръсни номера, нямаше да е зле да ми кажеш.

— Не съм длъжна.

— И аз не бях длъжен да му казвам за втория касетофон, след като го уведомих, че разговорът се записва. Така че можеш да си го начукаш.

— Чакай. Намери ли Луси Лапорт?

— Това е полицейска информация. Ти си върши твоята работа, аз ще си върша моята.

И Ренър затвори.

— Предупредих те да не се обаждаш — каза Лангуайзър.

— Извинявай. Но от неделя се опитвам да се свържа с нея. Искам да разбера къде е и дали е добре, дали се нуждае от помощ. Ако с нея се е случило нещо, вината е моя.

„Пак започвам — помисли Пиърс. — Вечно търся вината в себе си и правя публични признания за това.“

Лангуайзър сякаш не чу думите му. Прибираше телефона и тефтера си.

— Ще се обадя тук-там. Познавам ченгета, които са малко по-отзивчиви от Ренър. Например шефа му.

— Ще ми се обадиш ли, когато научиш нещо?

— Знам номера ти. А през това време стой настрана от цялата тази история. Ако ни провърви, това ще уплаши Ренър за известно време и ще го накара да се усъмни в ходовете си. Опасността за теб още не е преминала, Хенри. Мисля, че почти ти се размина, но може да се случат други неща. Трай си и не се занимавай с това.

— Добре.

— И щом дойде лекарят, помоли го да ти даде списък на лекарствата, с които си бил натъпкан, когато Ренър те е записвал.

— Добре.

— Знаеш ли кога ще те изпишат?

— Вероятно всеки момент.

Пиърс погледна часовника си. От два часа чакаше доктор Хансен да го изпише.

Лангуайзър се приготви да си тръгне, но го погледна така, сякаш иска да попита нещо, но не знае точно как да формулира въпроса.

— Какво има?

— Не знам. Смятам, че в разсъжденията ти има пропуск. Имам предвид, когато си бил малък и си си мислел, че вторият ти баща е причината сестра ти да избяга.

Хенри не отговори.

— Искаш ли да ми кажеш още нещо по този въпрос?

Той отново се вторачи в тъмния екран на телевизора, не видя нищо там и поклати глава.

— Не. Това е горе-долу всичко.

Пиърс се съмняваше, че е успял да я заблуди. Предполагаше, че адвокатите по криминални дела разпознават лъжците, долавяйки нюансите в движенията на очите и тялото. Но Лангуайзър само кимна.

— Е, трябва да тръгвам. Имам среща в центъра.

— Добре. Благодаря, че дойде да ме видиш. Беше много мило.

— Това е част от услугите, които извършвам. Ще се обадя на някои хора и ще ти съобщя, ако науча нещо за Луси Лапорт. Но през това време наистина не се забърквай повече в тази история. Върни се на работа.

Хенри вдигна ръце в знак, че се предава.

— Край. Приключих с това.

Лангуайзър се усмихна професионално и излезе.

Пиърс взе телефона и започна да набира номера на Коуди Зелър, но влезе Никол и той остави телефона.

Тя се бе съгласила да го закара вкъщи, след като доктор Хансен го прегледа и изпише. Лицето й беше измъчено. Никол го посещаваше често в болницата, но явно не можеше да свикне с шевовете на лицето му.

Той прие гримасата и състрадателния й шепот като добър знак. Неприятностите му биха си заслужавали, ако отново се съберяха.

— Горкичкият — каза тя и го погали. — Как си?

— Добре съм. Но от два часа чакам лекарят да ме изпише.

— Ще отида да видя какво става.

Никол се приближи до вратата, но се обърна и го погледна.

— Коя беше тази жена?

— Коя жена?

— Жената, която току-що излезе от стаята ти.

— А, адвокатка. Кац ми я намери.

— Защо ти е, щом имаш Кац?

— Тя е специалист по криминални дела.

Никол се върна до леглото.

— Адвокат по криминални дела? Хенри, хората, които получават грешен телефонен номер, не викат адвокати. Какво става?

Той сви рамене.

— И аз вече не знам. Забърках се в някаква каша и се опитвам да се измъкна невредим… Виж, искам да те питам нещо.

Пиърс стана от леглото, олюля се, но успя да запази равновесие. Докосна раменете й. На лицето й се изписа подозрение.

— Какво?

— Къде ще ме заведеш, когато излезем оттук?

— Вече ти казах, Хенри. Ще те закарам в апартамента ти. — Тя видя разочарованието му и добави: — Споразумяхме се поне да се опитаме да живеем разделени. Нека да го направим.

— Помислих, че… — Той не довърши мисълта си. Не знаеше какво точно да мисли, нито как да го изрази с думи.

— Смяташ, че случилото се между нас стана много бързо. И че може също така бързо да се оправи.

Никол се обърна и тръгна към вратата.

— И греша.

Тя го погледна.

— Трябва да минат месеци, Хенри. Може би повече. Много отдавна не сме се чувствали добре заедно.

После отиде да търси лекаря. Пиърс седна на леглото и се опита да си спомни вечерта, когато се возиха на виенското колело и светът изглеждаше съвършен.