Шоколадово докосване

ДЕСЕТА ГЛАВА

Джейми сънуваше слънчеви лъчи. Те се процеждаха през дебелата сянка на банановите листа, през втори балдахин от какаови листа и играеха по кафявите листа, които скърцаха меко под краката ѝ. Ръката ѝ галеше грапавата обвивка на един какаов плод, голям колкото топка за ръгби. От дървото надзъртаха нежни цветове. Някакъв мъж ѝ се усмихна и пое плода, разцепи го с умел удар на своето мачете, после ѝ подаде разполовения плод. Вкусът не можеше да се сравни с нищо друго: бял и месест, това не беше праскова, нито манго, нито киви, а какаов плод, който по нищо не приличаше на шоколада, в който щеше да се превърне.

– Това е изумително – каза Джейми. Тя се гордееше с този мъж, гордееше се със себе си. Той беше решен да успее със своята малка ферма, опълчил се на робството, което беше познал, отвлечен едва единайсетгодишен. Тя го беше финансирала с парите на Кори. Беше учредила програма за неговата ферма, която осигуряваше образование за децата, докато навършат четиринайсет години, а после им позволяваше да работят по три часа платено и да посещават училище, докато навършат шестнайсет. Много родители бяха убедени, че няма полза от училището, защото образоваше децата им за възможности, каквито те никога нямаше да имат, затова тази комбинация се беше оказала най-приемлива за този регион. Вече нямаше робство, нямаше побои, нямаше непосилни товари, носени от малки деца. В съседните ферми бяха научили за програмата; всички в околността искаха да се включат. И Джейми откликваше. Променяше облика на целия регион. Тя можеше да промени целия свят, ако упорстваше.

Мъжът ѝ се усмихна лукаво, доволен. Тя продължаваше да върви, навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в плантацията, докато, както става в сънищата, се озова на бреговете на Амазонка, нищо че беше на друг континент, където какаото растеше в естествения си хабитат, в гъстата тъмна гора. Тя се усмихна, защото тук беше в пълна безопасност, щастлива. После речният бряг пропадна под нея и някакви корави ръце я измъкнаха от водата, и...

Тя се събуди с вик, задъхана от пронизваща болка. Не. Не. По дяволите, този сън започна толкова обещаващо. Кога щеше да успее да избяга от кошмарния му край?

Джейми потърка очи и се огледа. Ако беше изкрещяла в съня си и... беше потърсила нечия закрила.

Него го нямаше. Едва започваше да се зазорява, а него вече го нямаше.

Джейми въздъхна. Всъщност тя не беше очаквала той да е там. Би било хубаво, но... тя нито за миг не се беше залъгвала с напразни надежди.

Джейми пъхна ръце под главата си, картините от изминалата нощ изтласкаха последната секунда от съня ѝ. Тя се усмихна сънено с изранени от целувките устни и потъна в мисли за него. Бяха се любили часове. Или той я беше любил часове наред. Той я беше изтощил. Тя си спомни как бе ставала все по-покорна, наситена с него, и все пак искаше още, докато той имаше сили да я гали с ръце и устни.

За първи път от един месец Джейми се будеше, усещайки болки в тялото, които не я вбесяваха, не я изпълваха с желязна решимост и не хвърляха тъмни сенки върху нея. Вместо това я изпълваха с радост. С чувството, че ги е заслужила. Защото е жива.

Каква изключителна нощ! Тя никога, никога не се беше озовавала в положението на онова момиче, запратило гащичките си на сцената, което рок-идолът отвеждаше със себе си. Може би съдбата най-после беше склонила да сбъдне мечтата ѝ.

Усмивката не слизаше от лицето ѝ през цялото време, докато ядеше здравословната си закуска и вземаше душ. Когато се облече, Джейми отвори високите френски прозорци за пролетната сутрин и включи лаптопа си за първи път от една седмица.

Тя щеше да успее. Отново щеше да бъде силна. Усещаше го, сякаш бе изцедила цялата сила на Доминик Ришар и се бе заредила с нея.

Скъпа Джейми, гласеше съобщението от Антоан Сумбуну, шефа на един от най-големите фермерски кооперативи под шапката на "Кори".

Кейд беше човекът, който назначи секретарка, за да отговаря на имейлите с пожелания за скорошно оздравяване. Джейми не беше в състояние да ги поеме.

Означаваше, че условията на труд стават все по-ужасни и нечовешки. Означаваше, че експлоатацията и трафикът на хора растат.

Джейми опря чело на масата, после обви главата и тила си с ръце, разперила широко пръсти, за да ги прикрие. Точно когато си мислеше, че е овладяла гаденето, студената пот и парализиращия страх, скочи от стола толкова рязко, че той падна назад и тя удари коляното си в масата. Джейми преметна чантата си през рамо и излезе от апартамента.

Навън, на улицата, далеч от онова, което я раздираше със своята непосилност и неотложност, тя се почувства по-добре. Париж я посрещна със своите зелени врати, кафенета с червени тенти и елегантни хора, със своята неизмерима дистанция от останалата част от живота ѝ.

Усмихната леко, тя погледна нагоре по улицата, в посоката, която водеше към салона на Доминик Ришар. Но Джейми нямаше да тръгне натам. Едно е да си страстна почитателка, друго е да си досадна лепка. Съжаляваше само, че не се беше запасила с повече от неговия шоколад, преди да се впусне в онази сексуална лудория, която я лишаваше от правото да се мотае в неговите владения.

Тя потъна в спомена за вечерта и нощта с него, докато се изпълни с топлина и удоволствие. Всичко друго избледня, озарявайки лицето ѝ с голяма щастлива усмивка. Джейми тръгна на юг към Сена.

– Еха! – възкликна Кейд пред Градините на Тюйлери, където тя и Джейми имаха среща. – Какво става с теб? – тя огледа сестра си. – Изглеждаш... изглеждаш... – очите ѝ се спряха върху врата на Джейми и се присвиха. – Да не си срещнала някой мъж?

– Нямам ли право на личен живот? – сряза я Джейми и уви шала около врата си. Доминик имаше много остра брада.

– Не – каза Кейд. – Твоето чувство за лично пространство е прекомерно. Вече ми ходиш по нервите. Кой е той? – лицето ѝ обаче се разведри. – Парижанин ли е?

Джейми изгледа остро сестра си.

– А ти защо се радваш толкова много?

Кейд изключи ведрото изражение със силата на волята си, с която упражняваше и контрол в съвещателните зали.

– О, не знам – Кейд сви рамене с безразличие. – Просто, нали знаеш... – Тя зарея поглед към децата, които пускаха разноцветни лодки в езерото. – Ще бъде приятно, ако ти също решиш да живееш в Париж. В противоположния край на Париж, разбира се.

– Кой ще ръководи "Кори"? – попита сухо Джейми.

– Татко. Той е на петдесет и три и изобщо не е готов да пусне кормилото, независимо какво казва. Аз също не съм готова да се оттегля напълно, но разсъждавам в дългосрочна перспектива и смятам, че когато татко поиска да се оттегли, можем да назначим изпълнителен директор. Но дотогава има поне петнайсет години, дори повече. Мили боже, нали не мислиш, че някой от нас си въобразява, че ти би поискала да се заемеш с управлението на бизнеса?

Не, нищо подобно. Но все пак. Джейми скръсти ръце. Тя не знаеше защо толкова се дразнеше, че след като цял живот се беше опитвала да убеди хората в своята непригодност за дадена роля, накрая те приемаха тази непригодност. Но точно сега почти всеки намек, че тя не може да направи онова, което беше решена да направи, ѝ късаше нервите.

– Дядо Джак иска да поема управлението.

– А ти съгласна ли си? – попита учудено Кейд. – Аз мислех, че ти харесва да работиш с дребните фермери. Това е нещо... – тя се замисли върху избора си на думи, но каза меко: – Ти постигна удивителен напредък. Знаеш това, нали, Джейми?

Точно сега Джейми не искаше нищо друго, освен да седи в салона на Доминик Ришар и да яде шоколадови бонбони и сладкиши от хилядолистно тесто. Но това рано или късно щеше да му омръзне. Не можеш да се вкопчиш в живота на някой мъж като ларва и да изсмукваш всичко красиво от него. Тя цял живот се беше опитвала да не бъде паразит.

Джейми се страхуваше да се върне там. Предишната нощ... неговите ръце върху тялото ѝ, навсякъде, нейната пълна откритост... Тя усети как се изчервява пред сестра си.

– Аз изобщо не искам да ръководя "Кори", не – каза тя. Въпреки че, ако не вършеше нищо друго, може би поне трябваше да зарадва баща си и дядо си? Поне веднъж.

Снощи... това беше секс за една нощ, нали? Вземи каквото можеш, до пълна пресита, защото повече никога няма да видиш този човек. Секс с почитателка.

Тя можеше да отиде в неговия салон и да провери дали той щеше да ѝ се усмихне. Джейми копнееше да отиде там. Но как щеше да се почувства, ако той я погледнеше така, както бе погледнал брюнетката? Ами ако вдигнеше вежди в смисъл: Не приключихме ли!, след като тя се беше... разголила напълно пред него.

Повечето мъже не се изнизваха, докато спиш, ако искаха да те видят отново. Джейми беше приела от самото начало, че тяхната история бе за една нощ. И нямаше да се опитва да я превърне в нещо друго.

– Добре ли си? – попита Кейд, когато седнаха в едно от кафенетата на градините. Храната в кафенетата на Тюйлери не беше кой знае колко добра, но мястото беше прекрасно за почивка в пролетен ден в Париж. Джейми беше прекарала сутринта в Лувъра, загледана в Нике от Самотраки.

Огромната статуя на Победата, обезглавена, без ръце, разперила широко криле, която дори да беше от мрамор, можеше да се вдигне в небето и да полети над всичко.

Понякога Крилатата победа ѝ помагаше, друг път я караше да се чувства пълен неудачник, неспособна да се издигне до висините на политналия мрамор.

– Омръзна ми всички да ме питат това – каза подразнено Джейми. – Съвсем добре съм.

– Днес наистина изглеждаш добре. Ще се радвам да ме запознаеш с този парижанин, който те кара да изглеждаш така.

– Ще престанеш ли? – тя си поръча кайсиев нектар и прегледа менюто с френските палачинки. Тук те бяха ужасни, но мястото беше божествено. Поръчаха си и Джейми стрелна с поглед сестра си, докато тя връщаше менюто на сервитьора. – Разкажи, кои други обекти проучи, докато се опитваше да купиш Силвен?

– Аз не го купих – сряза я Кейд. Явно не за първи път ѝ отправяха това обвинение.

– Аз не казах, че си го купила, а че си се опитала да го купиш. Целият свят знае, че всъщност ти го открадна – Джейми се беше развличала да чете някои забавни публикации в блоговете, докато лежеше в болницата и избягваше собствените си имейли. Тоест когато отоците около очите ѝ спаднаха дотолкова, че да може да чете. – Кои други шоколатиери прегледа?

Такава си беше Кейд. Независимо в каква авантюра се впускаше, тя несъмнено беше проучила двайсетте водещи постижения в категорията на въпросната авантюра.

– Ами... посетих Филип, но шоколадът не е неговата стихия. Все пак името му беше подходящо за линията, която планирахме, така че ставаше – Кейд мрачно поклати глава. – Поне един от тези шоколатиери и сладкари в Париж да имаше достатъчно ум, за да оцени икономическата полза за себе си, вместо да се държат като ощипани госпожици, за които офертата на водеща американска корпорация е смъртна обида.

Джейми се усмихна.

– Кой друг? Доминик Ришар?

– Уф, той ли – Кейд завъртя очи. – Струва ми се, че той беше готов да ми продаде секс в офиса си, но не и шоколада си, о, не.

Думите я пронизаха като нож, изневиделица, като първия път, когато я бяха нападнали със сопи. Джейми седеше протегнала крака до масичката, изглеждаше спокойна и щастлива като парижанка през пролетта, а отвътре ѝ идваше да се свие на чакъла и да повърне.

– Обича да флиртува, а? – успя да процеди през вцепенените си устни.

– Ако си падаш по такива флиртове... – Кейд сви рамене. – Той е много агресивен и не е никак романтичен.

Джейми присви леко очи, изпълнена със съмнение. Нима нейните стандарти бяха толкова различни от стандартите на сестра ѝ? Какви бяха романтичните жестове на Силвен? Да не застилаше земята с рози, по които да мине Кейд? И какво разбираше тя под "агресивност"? Неговата усмивка? Споходи я мъчителна мисъл: може би Кейд беше привлякла интереса на Доминик веднага и той беше започнал да я сваля по-напористо. Кейд беше хубава. Много елегантна и стилна, с харизматичната увереност на жена, която притежава света.

Джейми заби поглед в чакъла под краката си, опита се да си представи Нике от Самотраки, безръка, но разперила криле над стълбището в Лувъра, да види нея и да изключи всичко останало.

– Идва от скотобойна, което е достойно за уважение, но понякога наистина му личи.

– Той идва от скотобойна? – прашният чакъл се разтресе под краката ѝ. – Кланица? Там, където закланите животни се разфасоват и транжират с огромни сатъри? – имаше серия от статии, спечелили наградата "Пулицър", за условията на труд в такива кланици в Щатите, публикувани, докато Джейми учеше в колежа. Тя ги беше изучавала в часовете по местно икономическо развитие. Джейми искаше да посети такава скотобойна в рамките на проект, който после да представи пред целия клас, но навсякъде беше забранено за посетители. Когато тя се опита да се вмъкне тайно като стажант, не я допуснаха дори до първото събеседване.

Прекалено млада, прекалено образована, свикнала с привилегии, следователно напълно непригодна за тази работа. Явно не им се беше видяла достатъчно груба, закоравяла или изпаднала в крайна нужда. – Там е студено, нали? И... и... жестоко.

– Мисля, че да. Нямам представа как изглеждат във Франция, но едва ли е много по-различно.

– Не разбирам – каза бавно Джейми. – Той е един от най-добрите шоколатиери и сладкари във Франция.

– Това е невероятна история. Баща му го изпратил да работи в касапница, когато бил дванайсетгодишен. Той работил там, докато станал на осемнайсет, после успял да постъпи като чирак в кухнята на някакъв добър готвач в Париж. Станал чирак в една от най-престижните сладкарници в Париж, а след това отворил своя собствена шоколадова лаборатория, която почти моментално била провъзгласена за една от най-добрите и започнала да изпълнява доставки за всички петзвездни хотели в Париж. И това само за няколко години. В началото човек можел да опита неговите шоколадови бонбони само в луксозните хотели, щамповани с логото на хотела, и малцина посветени знаели кой всъщност ги прави. Това беше една от причините да смятам, че поне той щеше да склони да ни помогне да разработим гурме линията. Но не, той очевидно се е издигнал над това – Кейд отново доби ядосан вид. – Миналата година той спечели титлата "Най-добър шоколатиер на Франция", а ти не можеш да си представиш на какви трудни тестове поставят майсторите, преди да провъзгласят някого за най-добрия във Франция. Той използва наградата като трамплин, за да отвори салона си. Всички са луди по него, макар че аз лично намирам, че някои от неговите вкусове са откровено диви и неприемливи.

Джейми седеше вкочанена. От самото начало знаеше, че не го заслужава, тя, разглезеното богато момиче, което не можеше да се качи на коня си след едно-единствено падане, а сега... Нике от Самотраки се изправи във въображението ѝ, нейният красив, древен, неуязвим мрамор се пръсна на хиляди парчета. Идеше ѝ да заплаче, но нямаше да се размекне. Една красива нощ щеше да я зареди задълго.

Но ѝ се доплака неудържимо.

– Добре ли си? – попита отново Кейд. – Ръката ли те боли?

По дяволите, как мразеше, когато хората я питаха за нейните слаби места!

– Не – тя наклони глава назад и се загледа в олющената кора на платана над нея. – Съвсем добре съм.