Шоколадово докосване

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

– Виж, за да я задържиш, трябва да повярваш, че е възможно да я задържиш – каза Пиер.

Чудесно. За петте години, откакто Доминик беше престанал да го посещава редовно, неговият психотерапевт се беше превърнал в Питър Пан. Само повярвай, че можеш да летиш, и добави щипка вълшебен прах.

В ума му изникна палава мисъл, картина на звезден прах от лунички, посипани като златни точици по бялата кожа.

– От колко време я познаваш?

– От три седмици – това не беше изцяло лъжа. Човек можеше да научи много за жената, докато я наблюдава как поглъща неговия шоколад. – Но ходим от една седмица – призна той след секунда, тъй като нямаше никакъв смисъл да се подлага на психотерапия, ако не кажеше истината поне за някои неща. Това беше като да ходиш на фитнес и да вдигаш лост без тежести.

– И ти искаш да промениш живота си заради нея?

Дом беше започнал да го променя от първия миг, когато я видя. Той се опита да запази неутрално изражение.

– Това е... сладко – каза Пиер, очарован, но най-вече предпазлив, както подобаваше на интелигентен психолог.

Не беше сладко, а напълно егоистично. Но нямаше как да постигне своето по друг начин. Пиер въздъхна.

– Наистина ми се иска да се срещна с нея, за да преценя дали ти давам добър съвет. Ще бъде ужасно, ако тя просто те изп...

Той замълча, но не преди Дом да схване идеята. Просто те използва.

– Да, тя ме използва – отсече той. – Това сме го изяснили. Обаче на мен ми харесва да ме използва по този начин – той не искаше да губи своята функционалност. От друга страна, му се виждаше ужасно да иска някоя жена да остане слаба и нуждаеща се от неговата сила, за да я задържи при себе си. Иначе защо му беше цялата тази сила, щом не можеше да я защити и обгърне с нея? Сигурно можеше да ѝ намери по-добро приложение, освен да защитава самия себе си? – Тя мисли, че съм прекрасен – призна накрая Доминик, като се опита да го каже с равнодушие. Не възнамеряваше да разкаже цялата история за слънцето и да я изложи на присмех. Тя беше толкова крехка и толкова скъпоценна. Дом вече дишаше накъсано от вълнение.

Погледът на Пиер стана толкова плах, че Дом се ядоса веднага. Той не се нуждаеше от неговото състрадание. Може би само от ароматните му соли, ако припаднеше от усилието да разкаже историята си с Джейми, но не от съжалението на Пиер.

– И ти се страхуваш, че тя ще научи истината и ще те напусне?

Дом поклати глава, пренебрегвайки гаденето в стомаха си. От десет години не му се беше налагало да игнорира чувството за гадене с такова усърдие, но все още не беше загубил практика.

– За това ти плащам, Пиер. За да ме научиш как да бъда идеален в тези дълбоки връзки, към които все ме подтикваше. Явно знаеш много за тях, след като ме убеждаваше толкова убедително, че имам нужда от такава връзка.

– Ти смяташ, че тя ще те изостави, защото майка ти го е направила? – попита Пиер.

Дом едва се сдържа да не изръмжи срещу психиатъра.

– Вече ти казах. Не искам да ме анализираш. Искам само техники.

– Техники, с които да я накараш да те помисли за идеален, напълно сигурен?

Дом кимна одобрително. Най-накрая отбелязаха някакъв напредък. Пиер вдигна проклетите си вежди.

– Нека се уверя, че те разбирам. Истинската цел на твоето идване тук е да се научиш да се преструваш на абсолютно идеален...

– Не да се преструвам – прекъсна го Дом. Той винаги беше смятал, че баща му беше спечелил майка му с преструвки. Иначе защо тя би се хванала с него?

– За да се научиш да бъдеш абсолютно перфектен, идеалният мъж за дълга, сериозна връзка.

Дом се усмихна.

– Точно така.

Пиер скръсти ръце и поклати решително глава.

– Няма начин. Ще имаш много по-голям шанс, ако ѝ покажеш истинската си същност.

Да бъде верен на себе си, беше абсурден съвет, но да се преструва на идеалния мъж, засега му вършеше отлична работа. Въпреки отказа на собствения му психотерапевт да му помогне. Ех, само ако Дом можеше да превъзмогне вината, задето ѝ пробутваше фалшиво, а не ѝ даваше истинско злато.

Дори той можеше да бъде идеален на първи май, щом Джейми беше до него. Денят беше мек, топъл и свеж, с облаци, които намекваха за дъжд, но никога нямаше да изпълнят заплахата си. Свежият упойващ аромат на момина сълза беше навсякъде, тъй като продавачите обикаляха улиците и стояха на ъглите на пешеходните зони с пълни кофи с цветя, набрани от горите в околностите на Париж. Цветарите предлагаха набавени по установения ред muguets[47], в саксии или на букети; малките бели камбанки се поклащаха кокетно накъдето и да погледнеше човек.

Дом вече ѝ беше купил няколко букетчета, след като оцеля след съкрушителния удар, който му нанесе Джейми, поднасяйки му китка в банята, докато той вземаше душ. Никой, през целия му живот, не му беше подарявал букетче момина сълза на първи май като пожелание за щастие и късмет.

– Сa porte bonheur, oui?[48] – попита го тя смутено.

И букетчето наистина носеше щастие. О, да, и още как!

Чудно, колко по-сладко ухаеха момините сълзи по улиците, когато някой вече ти беше подарил букетче от тях. Сърцето му пърхаше леко, носеше се почти като Нике от Самотраки, окрилено от жеста на Джейми, за да му пожелае щастие. Той се поддаваше на импулса да купи само още една китка бели цветя за нея, макар че след третото осъзна колко непрактично постъпва, като се опитва да я зарови в щастие насред улицата. Освен това не беше удобно да се разхожда, носейки толкова много цветя.

Джейми се засмя, със сияещи очи тя подари едно от букетчетата на възрастната жена, която седеше тихо на една пейка и наблюдаваше забързания поток от хора, другото – на намръщената тийнейджърка, която почти се стресна, но после се усмихна. Третото запази за себе си. Доминик реши да ѝ купи още по обратния път към нейния апартамент този следобед и да напълни цялото жилище с цветя.

Стигнаха до Ил дьо ла Сите, острова на катедралата Нотър Дам, слязоха по стария мост Понт Ньоф до долния кей, откъдето туристите се качваха на корабчетата за разходка по Сена. Дом и Джейми тръгнаха по паважа на кея към носа на острова, далеч от навалицата, и седнаха, опрели гръб до каменната стена на градината зад тях. Други влюбени двойки седяха през няколко метра надолу по кея, сякаш се съревноваваха за едно от най-романтичните места в Париж.

Дом подви крак под себе си, а охранените врабци и гълъби веднага ги наобиколиха, надявайки се на вкусни трохи. Той размаха букетчето момини сълзи, за да ги обезкуражи, но птиците не се обезсърчаваха лесно.

Джейми си играеше с другата му ръка – сгъваше и разгъваше пръстите му, докосваше осеяните с белези кокалчета, сякаш бяха някаква интересна формация, без да бърза, изучаваше внимателно мазолите.

Доминик я погледна предпазливо, но виждаше само пърха на главата ѝ. Джейми изглеждаше напълно погълната от заниманието, унесена, отдадена на удоволствието на това безцелно изследване на топографията на ръката му. Сърцето му не знаеше дали да се разтопи от нежност, или да се свие в нервно кълбо. Сигурно в един момент някаква сянка от реалността щеше да надвисне над нейното полусънно блажено състояние и тя щеше да се замисли над тайната на тези ръце.

Джейми се опита да скрие в ръцете си неговата ръка, което се оказа напълно непостижимо. Дори да свиеше ръката си в юмрук, пак беше невъзможно. А Дом не искаше тя да вижда юмрука му. Той се загледа в нейната слаба луничава ръчичка – неговата по-мургава кожа с малките вдлъбнатини и белези под нейната беше като грозно петно до красиво, елегантно творение на изкуството.

– Обичам ръцете ти – прошепна Джейми.

Той се вцепени за момент. После се почувства олекнал, сякаш цялото му същество зависеше от опората на някаква ледена структура, която внезапно започна да се топи.

– Какво?

Тя се изчерви леко. Ръцете ѝ стиснаха неговата, сякаш някой се бе опитал да ѝ я отнеме.

– Ти... нямаш представа. Аз просто... наистина ги обичам – тя се изчерви като божур. Ръцете ѝ погалиха неговата и отново я стиснаха импулсивно.

Дом погледна уловените им ръце, опита се и наистина не можа да види своята като достойна за любовта ѝ.

– Колко чаши от еликсира на онези вещици си изпила?

– Какво?

– В Къщата на магьосниците. Нали каза, че си пила от шоколада на Магали, преди да се запознаем?

Доминик уж не вярваше, че Магали и нейните лели можеха да правят магии, но не намираше никакво друго обяснение. Това беше като една от пиесите на Шекспир, които беше прочел в превод на френски миналата зима: кралицата на феите се влюбваше в прост работник без капка ум в главата, след като ѝ дадоха да пие любовно биле.

Той не искаше да мисли за себе си като за прост и глупав работник, след като си беше пробил път до върха и се беше борил със зъби и нокти, за да го признаят за най-добрия, но... тя го принуждаваше. Фактът, че тя беше способна да го провъзгласи за изключителен или да го принизи до едно нищо, беше нейната най-страшна сила.

Джейми се засмя малко, без да го приема сериозно.

– О, не, то беше, след като те срещнах. Аз пих от твоя шоколад, преди да те срещна. Ако си мислиш, че моите чувства са плод на някой еликсир, смятам, че има много по-вероятен виновник.

Доминик си отдъхна. Каквото и да ставаше, той винаги щеше да прави добър шоколад. Винаги. Джейми отново се облегна на тялото му, без да изпуска ръката му, сякаш тя беше нейното безценно съкровище. Той примижа срещу светлината, която се отразяваше по малките вълнички от лодките, размекнат, но все пак достатъчно внушителен, за да плаши гълъбите. Сигурно до края на живота си щеше да асоциира уханието на момина сълза с чистото, сковаващо от страх щастие.

– Как изглеждат скотобойните тук? – попита тя.

Ръката му подскочи и се сгърчи толкова силно върху нейните, че кокалчетата ѝ изпукаха и тя изохка от болка. Неговата голяма, проклета ръка на касапин.

– Кой ти каза, по дяволите?

Джейми се поколеба.

– Силвен – каза горчиво той. Стъблата на момините сълзи се пречупиха, смачкани в юмрука му. Проклетите клюкарски истории от кухнята. Сигурно някой от неговия персонал, който беше научил тайната му, я беше подшушнал на някой от чираците на Силвен. Мамка му, Силвен и Джейми го бяха обсъждали, бяха клюкарствали за най-грозните подробности от живота му.

– Това тайна ли е? – попита учудено тя.

Дом се вкамени.

– Не – гласът му прозвуча грубо дори за собствените му уши. Той знаеше, че всичките му усилия да се държи като джентълмен рано или късно щяха да се провалят. – Защо да е тайна? – А той мислеше, че може да е перфектен. Само за един миг си беше помислил, че може да е идеален.

– Не знам – каза тя бавно, отдръпна се от него, за да се вгледа внимателно в лицето му. По дяволите, той не искаше Джейми да го гледа така, сякаш беше див звяр, който можеше да я ухапе. – Аз не виждам причина. Освен ако ти просто не искаш да говориш за това, в такъв случай извинявай.

– Не ми се извинявай – каза Дом. Нима тя трябваше да го успокоява, защото той беше негодник с избухлив нрав? Например преди да замахне да я удари? – Никога недей да ми се извиняваш.

Тя се намръщи. Погледна го упорито с нейните здрачносини очи.

– Ще правя каквото искам.

Мускулите му се отпуснаха, както ставаше, когато тя отказваше да търпи изблиците му. Доминик дори ѝ се усмихна леко.

– Защо те изпрати там баща ти? – попита тя. – Пари ли му трябваха? Ти проблеми в училище ли имаше?

Доминик обичаше училището. Обожаваше да чете и беше готов на всичко, за да спечели един одобрителен поглед от страна на учителите. В училище Дом се справяше много добре, въпреки скандалите вкъщи, докато майка му не ги напусна, а после... част от него сигурно се надяваше, че учителите, чийто любимец беше, щяха да чуят вика му за помощ. Но те свиваха рамене и го отписаха като двойкаджия, насочвайки вниманието си към новите си любимци, което... вероятно беше ценен житейски урок.

– Не ти е вярна информацията. Не баща ми ме изпрати да работя там. Аз отидох. Аз се хванах на работа. Той трябваше да я одобри – да се съгласи, че неговият единствен син е пълен нехранимайко и не заслужава нищо по-добро, – но аз започнах работа там. И се справях дяволски добре. Имах перфектното извинение да удрям каквото ми попадне сред месо, кръв и кости.

Тя го погледна. Доминик не можеше да понесе изражението ѝ.

– Тях не ги болеше – побърза да каже той. – Те вече бяха мъртви. Затова беше толкова перфектно.

– Перфектно.

Устата му застина в мрачна гримаса, всичките му мускули се стегнаха в стоманени възли. Доминик почака Джейми да го съжали и се помъчи да се подготви, да се закали вътрешно, за да понесе съжалението ѝ, да не я отблъсне като побеснял ранен бик.

Тя отвори едната му ръка, преодолявайки неволната съпротива на стегнатите мускули. Дом винаги я оставяше да прави каквото иска. Джейми пъхна малкия си юмрук в неговата ръка, после сви пръстите му – луничките се скриха под голямата, осеяна с белези ръка. Получи се нещо голямо и брутално, привидно омекотено от какаовото масло, но белезите оставаха.

– Ето това е перфектно – каза тя и облегна глава на рамото му. Сърцето му подскочи под бузата ѝ като огромен бял кит, изскочил над водата. – Ти си най-удивителният човек, когото познавам. Струва ми се, че аз трябва да те предупредя: никога няма да те напусна. Все още се лутам и търся пътя към моята сила, но знам едно: ако ти не искаш да ме напуснеш, аз на драго сърце ще ти отговоря със същото.