Шоколадово докосване

ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА

Когато Джейми се събуди, до нея на възглавница имаше бележка: Чакам те.

Без подпис. Тя взе листчето и го погали с пръсти. Огледа се за момент, после зарови ръце в куфара и извади малка кръгла кутия, която ѝ беше подарък от бабата на едно дете в Кот д'Ивоар. Тя сгъна листчето и го пъхна внимателно в малката кутия, после я върна на дъното на куфара.

Тази сутрин Джейми дори не посегна да включи компютъра. Страхуваше се, че там я очакват още имейли, които я молят да си тръгне от Париж.

Когато Дом пристигна в лабораторията по-късно от обикновено, Сели и Аманд вече бяха там, в кухнята при печките. Сели разговаряше с Аманд:

– ... според мен е очарователно. Той е влюбен до уши. Кой би повярвал? Господин Чук и чао. Освен това успях да я огледам. Не е някоя кинозвезда или нещо особено. Изглежда съвсем... нормална.

Дом едва се сдържа да не изръмжи. Като... очарователен мечок. Идваше му да строши нещо, обаче... той въздъхна. Донякъде му харесваше да бъде очарователен.

– Надявам се, че тя няма да му разбие сърцето. Гийомет каза, че говорела като туристка, нали?

– Какво пък – подхвърли сдържано Аманд. – Не можеш да кажеш, че той не заслужава да му разбият сърцето.

Браво, Аманд. Такова беше мнението на повечето хора за Доминик. Дори когато беше едва шестгодишен, най-близките му хора смятаха, че заслужава участта си. Той бутна един калъп, който се блъсна в облицованата с плочки стена.

– Или да го обикнат и изоставят – добави Аманд, без да долови намека.

Ах, ти, Аманд, проклет негоднико. Аз те взех на работа, когато ти беше глупав тийнейджър, който не смееше да се прибере вкъщи.

Дом запълни рамката на вратата с едрото си тяло, така че Аманд спря да реже едри парчета масло, а Сели да мери шоколад.

– Моля ви – каза Дом – продължавайте спокойно да ме обсъждате.

Сели вирна упорито брадичка.

– Не, няма. Според мен ще ти се отрази добре, ако някой те обикне и не те изостави. Защото това е най-трудното.

Дом изгледа продължително главната си шоколатиерка, после се обърна рязко и тръгна към другия край на главната зала, за да продължи да вае дългата гръцка роба на своята шоколадова скулптура. Поне докато спре вътрешното му треперене.

Когато Джейми влезе там няколко часа по-късно, Доминик ръмжеше нещо по джиесема. Той я обгърна с възхитен поглед, един вид сюрреалистична загуба на съзнание, след което продължи да говори, но не пропусна да ѝ предложи парче от най-пресния сладкиш.

Докато се наслаждаваше на пухкавото тесто и шоколадовия крем, който беше толкова тъмен и интензивен, че недоумяваше как го беше вкарал в еклера от хилядолистно тесто, тя обиколи грамадния блок шоколад, заинтригувана. Долният край се превръщаше в грубо издялани гънки. Човешка фигура, може би, гънките на дълга рокля? Това ли беше видял да излиза от шоколада?

Доминик напъха джиесема в джоба си.

– Ако той наистина не може да ни достави достатъчно ванилия заради циклона, ще трябва да намерим друг доставчик. Но първо отивам да се срещна с него лично, за да не допусна някой друг да го убеди да му продаде запасите си.

– Ванилия? – Джейми вдигна вежди и облиза крема от устните си. Неговите тъмни очи моментално се приковаха върху устата ѝ и той се усмихна, съвсем леко, сякаш я целуваше с очи. – Ти?

– Ванилията е базов вкус в най-различни неща. И нямам намерение да използвам някоя второкачествена партида от Папуа-Нова Гвинея.

– Там има много добра ванилия! – възмути се Джейми. Споменаването на Папуа-Нова Гвинея извика в съзнанието ѝ лицата на много местни приятели.

Доминик отпрати тези лица с едно махване на ръката си като неуместни натрапници в похода за най-добрата ванилия и посегна към коженото си яке. После погледна Джейми и на лицето му изгря бавна усмивка.

– Ти искаш ли да дойдеш? – Съдейки по изражението на лицето му, той явно познаваше жени, на които им харесваше да ги вози на неговия мотор. – Ще карам внимателно.

Тя въздъхна, защото не можеше да възрази срещу факта, че не беше първата жена в неговия живот и че той беше научил много от другите преди нея.

– Да. Искам да дойда.

Той дори имаше втора каска, украсена с хибискус на челото, дамски размер. От каската полъхна на жасмин.

– Дано само да не прихвана въшки от някоя от твоите мадами – процеди Джейми.

– Какво? – попита той.

Тя го изгледа строго, но не се впусна в подробни обяснения.

Неговият поглед пробяга по каската.

– Тази е на Сели. Тя идва с мотопед – Дом я наметна с коженото си яке и вдигна ципа му. – Въшки – той се засмя.

– Salope[30] – прошепна ѝ с възхищение.

Джейми се беше возила на мотопед, управляван от един горд тийнейджър в Папуа-Нова Гвинея само преди шест месеца. Тя самата също обичаше да кара мотопеди. Беше много по-уместно да се появиш на скутер, вместо да пристигнеш с процесия от скъпи автомобили, за да се преструваш, че те е грижа за бедните хора, които не можеха да си позволят велосипеди. Но тя не се беше качвала на истински мотор от седемнайсетгодишна, когато все още ходеше по рокконцерти и мяташе гащичките си на сцената.

Пък и нейният осемнайсетгодишен рокер не беше толкова едър, толкова набит, толкова невъзможен за обгръщане с ръце. В сравнение с другите мотори на улицата, Доминик караше извънредно внимателно: бавно, без да криволичи и да се шмугва отляво и отдясно на уличното движение. Джейми го прегърна здраво, в опит да го предпази от вятъра, който сигурно го пронизваше през дрехите, тъй като той беше дал якето си на нея, а то беше неговата единствена защита при падане.

Скоро те напуснаха центъра на Париж и навлязоха в един различен свят на големи грозни сгради, хипермаркети, складове, практична утилитарност, в по-евтиния свят, където бяха прогонени големите градски проекти. Доминик спря до вратата на малък склад, пред който бяха паркирани няколко минибуса.

– Толкова внимателно ли караш, когато не съм с теб? – попита Джейми, като свали каската и машинално прокара ръка по главата си, за да се увери, че косата ѝ не се беше разрошила.

Доминик се усмихна и не отговори.

– Ще ми обещаеш ли? – попита тя, защото не можеше да не го направи.

Той притихна, все още с каската на глава. Сигурно беше шокиран от нахалството на жена, с която беше спал само два пъти, но тя вече се опитваше да критикува шофьорските му умения. Дом свали каската и я погледна продължително.

– Да карам по-внимателно? Ти това ли ме молиш?

– Да – каза сковано Джейми.

Той сведе почти черните си очи и не каза нищо. Нито "да", нито "не", нито "това не е твоя работа". Изглеждаше необяснимо потресен. Когато се обърна към склада, пъхнал каската си под мишница, по устните му заигра усмивка.

Но тя изчезна след внезапен изблик на ярост.

– Мамка му! Знаех си, че някой краде доставката.

Силвен Марки излизаше от сградата и почти връхлетя върху тях. Тъкмо понечи да вдигне високомерно вежди към Дом, когато забеляза неговата спътница.

– Джейми?

Дом трепна и моментално посегна към рамото на Джейми, толкова бързо и категорично, сякаш Силвен се бе опитал да му я отнеме. Жената, която току-що го беше помолила да кара внимателно. Сякаш той беше важен за нея.

– Ти познаваш Силвен!

Какво беше направил той, за да научи името ѝ? Може би това обясняваше сближаването ѝ с Доминик. Може би тя беше някаква почитателка на шоколатиери, която отдаваше на моментния си избраник цялото си внимание, един по един, докато...

– Джейми, какво правиш с него, по дяволите? – поиска да узнае Силвен. Марки обичаше да се преструва, че се беше измъкнал от своя краен квартал, че принадлежеше към аристократите и буржоата в неговия Шести район, така че срещата с Джейми в компанията на Доминик определено го беше потресла, за да изругае. Или пък се дължеше на влиянието на заобикалящата среда – тук, в покрайнините на Париж, близо до мястото, където бяха израснали, – която вадеше на показ най-лошите им черти.

– Произходът ти започва да си личи, Марки – зъбите на Дом проблеснаха и той застана на една крачка пред Джейми. – Внимавай, иначе ще ти покажа моя.

Силвен го прониза с подигравателен поглед.

– Още ли не си се научил да решаваш проблемите с други средства освен с юмруци?

Дом му се изсмя в лицето. Надменен негодник, който си въобразява, че го превъзхожда.

– Ако си мислиш, че ще се бием за нея с деликатни игрички на шоколад, ще имаш да вземаш.

Джейми сграбчи ръката на Силвен. Не улови ръката на Доминик. Дом трепна, сякаш го беше ударила с камшик.

– Ти. Ела тук – изсъска тя на Силвен. Говореше му на ти. Тя говореше на "ти" с този негодник.

Джейми помъкна Силвен настрани, така че да не се чува какво си говорят, докато Дом се обърна и изруга, без да знае дали да хукне след тях и да размаже физиономията на Силвен и дали това не беше един от онези деструктивни импулси, които щяха да съсипят всичките му шансове с Джейми. Той знаеше прекалено добре колко бързо може да съсипе живота си, ако пуснеше юмруците си в действие. Имаше добър опит в това отношение. Джейми говореше тихо, но езикът на тялото ѝ крещеше. Тя шепнеше ядосано, стиснала юмрук, и удари Силвен в гърдите. Дом изруга още по-силно, надявайки се тя да избухне и да го удари наистина, след което той можеше да му налети, отвързан от каишката на цивилизованите обноски.

Силвен също се опитваше да не повишава глас, но долитаха откъслечни думи: "Доминик Ришар?" и,...женкар... истински мръсник..."

Благодаря, Силвен. Сега ще те убия.

Джейми тупна Силвен по-силно. Този път беше почти истински удар. Лицето ѝ пламтеше от гняв, Дом дори се учуди, че късата ѝ коса не настръхна около главата ѝ като пламъци. Ако той можеше да укроти собствения си наранен, изплашен гняв, щеше да му се открие удивителна гледка. Той не подозираше, че тя има такъв буен нрав. Подозираше това от проблясъците на студена стомана в очите понякога, но не знаеше със сигурност, че тя беше способна да се опълчи на някой мъж. Доминик харесваше жените, които имаха смелостта да се опълчат на мъжете.

И... и... той застана на едно място, отпусна се малко. Дори скръсти ръце, за да покаже колко беше спокоен. Тя беше взела неговата страна. Тя спореше със Силвен Марки заради него. Гневът му се поукроти, опита да се усмихне саркастично. Как ти харесва това, мамин сине Силвен?

Но защо тя не беше уловила ръката на Доминик, за да предотврати кавгата? Не вярваше ли, че може да го спре? Дом замръзна, когато Силвен хвана юмрука на Джейми и го отмести от гърдите си. Джейми можеше да го удря колкото си иска, но това не му даваше правото да я докосва. Какво го караше да си мисли, че може да държи ръката ѝ толкова фамилиарно?

Силвен каза още нещо, получи отговор, който не му хареса, обърна се, направи няколко крачки, обърна се към Джейми и разпери ръце. Тя го изгледа и заговори бързо. Силвен скръсти ръце, заби поглед в земята и поклати глава няколко пъти.

Джейми сложи ръце на кръста си и добави още нещо.

– Добре – беше думата, която оформиха устните на Силвен. – Добре.

Колко дълго трябваше да търпи Дом този скандал между любовници? Той закрачи към тях, но яростният поглед на Джейми го спря.

Силвен изви глава и го погледна злобно. Той беше висок колкото Доминик, но беше по-слаб. Приличаше на красив страстен поет, докато Дом имаше вид на груб хлапак от касапницата.

– Ти наистина си негодник, Ришар.

– Майната ти, Марки.

Силвен присви очи и погледна отново Джейми.

– След всичките шоколадови бонбони, които направих за теб. Моля те, не ми казвай, че всъщност предпочиташ неговите.

Силвен... е правил шоколадови бонбони за Джейми... Дом стисна юмруци, готов да раздаде справедливост. Само ако можеше да телепортира Джейми някъде другаде, така че да не гледа, а после щеше да убие този негодник.

– Това да не е битка на шоколадовото его? – попита ядосано Джейми.

Силвен посочи презрително Дом с аристократичната си брадичка.

– С него... как не. Но аз говорех сериозно, Джейми.

Дом изръмжа,

– Дори не го помисляй, Ришар – каза Силвен с толкова остър тон, че шокира Доминик въпреки бушуващия в него гняв. – Няма да се бия с теб пред нея. Няма начин.

Дом изгледа най-презрения си враг изпод сключени вежди. Какво означаваше това?

Силвен поклати глава, погледна Джейми още веднъж, обърна се и се отдалечи към микробуса си, който вече беше натоварен с големи кашони с ванилията, за която беше дошъл Доминик.

Дом отказа да го удостои с поглед. И за да е още по-ясно, положи ръката си собственически и изключително нежно – без гняв, не ѝ позволявай да почувства гнева ти – на раменете на Джейми, все още облечена с неговото кожено яке, и я поведе към най-отдалечения ъгъл на сградата.

Там той пусна раменете ѝ и се облегна на стената, притисна тялото си до нея, опита се да залепи себе си и всякакви пориви за насилие към бетона. За по-сигурно дори скръсти ръце на гърдите си.

– Твоето име Жами ли е, или Джейми? – беше толкова ядосан, че почти успя да произнесе онова твърдо "дж" в името ѝ като онзи негодник Силвен, който беше ходил на училище шест години повече и следователно беше учил английски език.

– Джейми е прякор – в гласа на Джейми прозвуча не толкова гняв към него, а по-скоро някаква всеобща враждебност, гняв, който се излъчваше от нея като вид самозащита.

Прякор. Значи Силвен знаеше не само името, но и прякора ѝ.

– Откъде познаваш Силвен? – изръмжа той.

Джейми го стрелна с очи.

– Това не е твоя работа.

По щастлива случайност Доминик се чувстваше по-уверен, когато тя му говореше по такъв начин, сякаш отказваше да търпи номерата му. Това му подейства донякъде успокоително, въпреки че една част от него все още беше готова да убие Марки с голи ръце.

– Спала ли си с него?

Джейми го изгледа потресена. После очите ѝ пламнаха от гняв.

– Какво правите вие двамата, практикувате някаква кръвопролитна сексуална война ли? Освен това искам да знам теб това какво те интересува, след като явно спиш с всяка срещната жена?

Това, за жалост, беше съвсем справедливо. Доминик скръсти ръце още по-плътно върху гърдите си, съжалявайки, задето беше оставил Силвен да се измъкне, без да му строши поне красивия арогантен нос. Погледна микробуса на Марки на паркинга, където работниците от склада вече бяха натоварили ванилията на Доминик, но Силвен все още не се беше качил вътре. Той се беше облегнал на предната врата, скръстил ръце и кръстосал глезени, сякаш разполагаше с цялото време на света, за да проследи пиесата. Какво чакаше, по дяволите? Да се прояви, ако се наложеше Джейми да бъде спасена? Все още не беше късно Дом да прекоси паркинга и да му размаже носа.

– Силвен също ли спи с която му падне? – неочаквано попита Джейми, предпазливо, като човек с обоснован интерес.

– Нямам представа – нацупи се Дом. Как само му се искаше да може да опровергае това "също". По дяволите, сам си беше виновен за тази част от печалното си минало. – Мисля, че вече е сгоден – добави сковано той. В смисъл... зает е. Стой далеч от него.

Тази информация явно не я засегна особено. Тя кимна леко, доволна.

– За някаква милиардерка – добави Доминик за по-сигурно, – която произвежда онази ширпотребителска гадост, която наричат шоколад. Не знам как Силвен може да се държи така, сякаш е повелителят на земята, след като е готов да се продаде за паница леща.

Изражението на Джейми застина. Тя заби поглед в земята, не в него, профилът ѝ беше чист и прекрасен като мрамор с лунички, далечен като музеен експонат.

– Джейми – той свиваше и отпускаше юмруци, скрити под бицепсите му. – Ти интересуваш ли се от Силвен? – И него ли попиваш като последните капки сос в чинията ти?

Джейми го погледна недоумяващо.

– Ти само нимфоманки ли познаваш?

Сигурно не само. Но Дом не би се учудил, ако в миналото му имаше няколко освидетелствани нимфоманки. Той прокара длан по лицето си.

– Аз наистина не ги познавам – призна той, почти шепнешком.

На лицето ѝ се изписаха недоумение и потрес. Защо му трябваше да признава най-лошите подробности за себе си? Някаква част от него искаше тя да открие истинската му същност, за да избяга на безопасно разстояние.

Целият гняв сякаш се оттече от нея, оставяйки я посърнала и изцедена. Сърцето му се сви. Не посървай заради мен. Моля те. Тя погледна към Силвен в другия край на паркинга и болката го смрази. Ако избереше да се качи в буса на Силвен...

Джейми потърка челото си с изморени пръсти, но не можа да изтрие бръчките.

– Не е ли очевидно от кого се интересувам? – попита тя тихо. – Случилото се между нас, то... – гласът ѝ заглъхна и тя преглътна, после се насили да продължи – това нещо обичайно ли е за теб?

Доминик не каза нищо, само дишаше накъсано и я гледаше. Всъщност да, повечето жени се държаха като сексманиачки около него. Но това беше само секс, те се пристрастяваха само към секса и нищо друго. Така че за останалото той не знаеше. За него това беше нова територия. Не, тя не беше същата. Тя беше различна. Но нима наистина искаше него? Целия? Е, поне онези части от него, които той беше склонен да ѝ покаже?

– Мислиш ли, че бих могла да направя същото със Силвен утре вечер или че може би съм го правила преди няколко нощи?

Дом заби пръсти в мускулите си, сякаш за да ги разкъса при наплива от образи, които се заредиха в главата му. Защото той тъкмо от това се страхуваше. Толкова години се беше опитвал да се превърне в стойностен човек, а сега се проваляше при първото истинско изпитание. А връзката им беше едва от два дни.

Въздушна кула, а не връзка. Допреди четирийсет и осем часа той не знаеше дори името ѝ.

– Ходила ли си някога на плажа? – попита Доминик. Той беше ходил веднъж. Метна се на мотора и кара до Бреган, само на няколко часа път оттук. Беше прекалено стар, за да си построи пясъчен замък, макар че точно това искаше да направи. Почувства се самотен и глупав и се върна обратно същия ден.

– Много пъти – каза сковано Джейми. – Защо?

– Мислех си за пясъчни замъци – какво беше усещането да си направиш пясъчен замък. Текстурата на пясъка, водата, слънцето, радостта от градежа, а после накрая вълните го отнасят, не остава нищо, което да задържиш, не нанасяш никаква вреда. Не беше много по-различно от ваенето на фигури от шоколад.

Джейми погледна към Силвен, който чакаше търпеливо. Не тръгвай с него. Недей. Но ще постъпиш по-умно, ако си тръгнеш с него.

– Добре, разбрах – каза тя. – Те са забавни и мимолетни. Няма ли да провериш какво става с ванилията?

И да ѝ даде възможност да се измъкне със Силвен?

– Нека той да я вземе – процеди студено Дом в ущърб на собствените си шоколадови бонбони в жестоката конкуренция за най-добрата ванилия в Париж, без да му мигне окото. После постави каската на главата ѝ. – Аз искам теб.