Шоколадово докосване

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

– Бонжур – ниският, груб приглушен глас я погали и Джейми погледна безпомощно Доминик Ришар. Това увлечение я размазваше, толкова неочаквано и разтърсващо. Всичките ѝ защитни сили бяха сринати: физически слаба и със заспало летаргичен сън чувство за лична мисия; а сега сърцето ѝ също се канеше да я предаде, тласкайки я да преследва някакво красиво лошо момче.

Слава богу, че поне сърцето ѝ беше останало непокътнато. Единствената част от нея, която все още умееше да се вкопчва в живота.

Тя му се усмихна, за да благодари, задето го имаше и ѝ позволяваше да седи там и да тръпне от вълнение. Мъжете като него бяха прекрасни. Те сами се превръщаха в легенди, в суперзвезди, в личности, по които да въздишаш, седейки в ъгъла.

Учтив с гостите в салона, той сигурно нямаше представа какво въздействие имаше върху него любезността му. Звездите рядко си даваха сметка за това. Може би им минаваше през ума, че жените идваха при тях с лекота, но нямаха представа какви усилия полагаше тази жена да запази здрав разума си. Те никога не разбираха каква огромна сила им беше дадена, без да полагат дори най-малкото усилие.

Не че Джейми се опитваше да запази здравия си разум. Тя използваше онова, което навремето смяташе за силна воля, за други неща. Освен това защо да се съпротивлява? Слава богу, че беше способна да се наслаждава на радостта и безкрайната сигурност да си пада по недостъпен мъж.

Неговите почти черни очи се разведриха при вида на усмивката ѝ. Той несъмнено обичаше женското внимание, независимо от кого идваше то. Тя му даде още малко от това внимание, както навремето обичаше да хвърля гащичките си на сцената, при другите, които лежаха в краката на съответната рокзвезда. Ти си изумителен. Това е моят дар за теб.

Той се доближи до нейната маса и този път Джейми се отпусна в усещането за надвисналата над нея мъжка фигура. Той не таеше опасност. Той не я застрашаваше.

– Харесаха ли ви шоколадовите бонбони? – попита той с усмивка, която караше жената да се чувства в центъра на неговия свят.

Джейми се изчерви. След тренировката във фитнес залата снощи тя си легна и нападна кутията с неговия шоколад, затъвайки с всяка хапка все по-дълбоко в мъчителносладки фантазии за него. Някои от тези фантазии проблеснаха в ума ѝ сега и тя се изчерви силно.

– Разбира се. Харесвам всичко, което правите.

Неговата усмивка стана по-смела. О, той обичаше да го хвалят. С тази усмивка приличаше на момче, което току-що беше обрало стъклените топчета на всички деца в училищния двор. Джейми почувства как се разтапя.

Дом придърпа стола срещу нея и тя се стъписа. Колко време трябваше да ѝ отдели един от най-известните шоколатиери и сладкари във Франция? Ето това се казваше любезно отношение към клиентите. И какво правиш с обекта на тайните си копнежи, когато той седне до теб и те заговори?

– Кой ви стана любим? – жадно попита той.

Забавляваше я да осъзнава, че той си просеше ласкателства. Е, това тя можеше да даде, особено ако щеше да го задържи по-дълго до себе си.

– Всичките.

Дом засия от удоволствие, а то достигна до нейните ерогенни зони, които също потръпнаха.

– Хайде де – взе да я увещава той, налапал похвалата и жаден за още. – Все трябва да има един или два, които са ви харесали малко повече, малко по-малко.

Тя поклати глава.

– Всичките ми харесаха! – един след друг удивителни вкусове, всеки път изненадващи, винаги вкусни съчетания от екзотични цветя и билки и оцети с тъмнина, която се просмукваше дълбоко, завладяваше устата ѝ и отекваше в цялото ѝ тяло. Джейми беше влюбена в неговите шоколадови бонбони. Довечера тя щеше да поеме на още едно пътешествие по целия свят, придружавана от техния тъмен и омайващ създател, свита в леглото. Представяйки си как той я притегля до това изваяно тяло и ги слага в устата ѝ...

– Всичките ли ги изядохте? – гърдите му се надигнаха от вълнение.

Да, суета. Тя му подари още една пленителна усмивка, възхитена колко лесно беше да погали егото му и да го накара да се почувства щастлив, и кимна.

В този момент той се засмя почти до ушите. Джейми очакваше да го види как се изправя и изпълнява победния танц на футболистите.

– Обичате ли карамели? Искате ли да опитате няколко?

– Вашите ми харесаха – тя никога не беше яла други карамелени бонбони освен онези дъвчащите за масовия пазар, които се произвеждаха в едно от подразделенията на "Кори", и не ги намираше за нещо особено. Но три от неговите бяха попаднали като подарък в чинийката под чашата ѝ с горещ шоколад онзиден, много мил жест на гостоприемство и гъдел за клиента. Топли, маслени и съвсем леко дъвчащи, като кондензирана слънчева светлина.

Той скочи на крака, сякаш не можеше да седи повече на едно място – този мъж сигурно постоянно беше в движение – и отиде до високата витрина със селекция от карамелените бонбони на деня, където заграби няколко. Бързият, отривист и грациозен ентусиазъм на движенията му накара цялата ѝ душа да простене с потиснат копнеж. Беше като да е на парти с един от любимите си филмови идоли, да го гледа как флиртува и се забавлява, как танцува в истинския живот.

Джейми погледна голямата му ръка, когато той ѝ предложи карамелите, и облиза устните си. Малките кубчета блестяха светло и топло, светлината хвърляше отблясъци по финия целофан, който увиваше техните златни багри, сгушени в тази корава голяма длан. Тя взе един внимателно и пръстите ѝ докоснаха кожата му.

О, боже!

Това беше по-хубаво дори от онзи път, когато се беше натъкнала на любимия си секссимвол от киното и го беше убедила да ѝ даде автограф е перманентен маркер върху ръката ѝ, но беше истинско изпитание за бедното ѝ сърце. То биеше като лудо.

Карамелът поддаде под зъбите ѝ, мек, гладък, гъвкав, докато вкусът събуди небцето ѝ.

– Какво е това? – напомняше ѝ за нейните пътувания в тропиците, за доброто и за лошото в тях.

– Маракуя и манго – той я наблюдаваше нетърпеливо, може би дори малко притеснено, което я очароваше. Човек би помислил, че ако бонбонът не ѝ беше харесал, той щеше да бъде съкрушен. Доминик Ришар – този, който, по думите на сестра ѝ, беше толкова нетърпимо арогантен, че в сравнение с него Силвен Марки и Филип Лионе изглеждаха възпитани и скромни. Колко много обичаше да ласкаят егото му.

– Вкусно е – тя захапа другата половина. Какъв наситен вкус, каква чувствена консистенция. Довечера тя щеше да лежи будна и да фантазира как той лежи до нея и я храни с бонбони.

По кожата на цялото ѝ тяло преминаха тръпки в протест срещу това изтезание от копнеж. Какво не би дала тези големи груби ръце да я галят в истинския живот.

Ох-ох. С кино-и рокзвездите тя никога не се беше отнасяла от фантазиите към копнеж за нещо в истинския живот.

– Ами този? – той взе бонбона. Големите пръсти уловиха финия целофан и го отвиха, разкриха слънцето за нея...

Хармонична текстура и тръпчив вкус. Тя го погледна безпомощно. Може би, ако му дадеше адреса на апартамента, който беше наела, той би проявил интерес към афера за една нощ въпреки обикновената ѝ външност. Тя можеше да бъде неговата заклета почитателка. Вярно, че рискуваше да ѝ разбият сърцето, но неотдавна Джейми беше доказала, че е способна да оцелее след тотално унищожение.

– Вие ще ме убиете, мосю – засмя се тя. – Със свръхдоза от удоволствие.

В очите му проблесна недоволство.

– Наричайте ме Доминик – каза той. – Не обичам формалностите.

Веждите му подскочиха леко нагоре и той я погледна. Очакваше тя да го нарече по име или да му каже нейното. Но беше толкова топло и сигурно да не променят нищо.

– Не мога да си позволя такава фамилиарност.

Той се намръщи. Светлината върху лицето му помръкна.

Дом се поколеба за един дълъг момент, после кимна и се оттегли. Върна се към работата си. Облаците се струпаха над нейния слънчев миг, но тя сама си беше виновна. Той заговори на елегантната млада жена, която явно беше салонна управителка, погледна към Джейми, поколеба се отново и тръгна нагоре по красивата спирала от стъпала, за да изчезне в рая, от който се бе спуснал.

Но това бе забавно, тъй като Дом приличаше повече на дявол, отколкото на ангел. Може би след падението си Луцифер беше открил, че може да подкупи пазителите на райските порти с достатъчно добър шоколад. Тя би отстъпила, ако беше Бог. Джейми го проследи с поглед, донякъде с облекчение, донякъде със съжаление. Тя задържа в шепи чашата пред лицето си и топлината на неговия шоколад се разля по цялото ѝ тяло.

На излизане елегантната млада жена ѝ подаде малка кутийка, завързана с изящна панделка, в която дузина карамели проблясваха като пленени слънца.

– От мосю Ришар. Той пожела да ги вземете.

Объркана, Джейми понечи да извади портмонето си.

– Non, non. II vous les offre. Това е подарък. Той ви ги подарява.

Колко неописуемо мило. Той явно обожаваше отявлените си почитатели. Джейми пусна кутийката в износената си плетена чанта, съжалявайки, че подаръкът не беше от онези неща, които човек може да си пази вечно, вместо да трябва да ги изяде бързо, иначе щяха да загубят качеството си. На излизане от магазина тя чу музика. Сърцето ѝ вече биеше ведро, затова тръгна по посока на звуците, към Площада на републиката, където танцуваха хора.

Доминик обожаваше онзи първи момент, когато излизаше на улицата обгърнат в толкова плътен облак от аромат на какао, че хората се обръщаха след него, сякаш за да уловят вкуса му. Беше хиляди пъти по-добре, отколкото да мирише на кръв и смърт. По-добре, отколкото да излиза полъхващ на какофонията от миризми, които беше попил, готвейки лук и тиква, докато чиракуваше за готвач, или на масло и брашно, когато го повишиха в сладкар.

Той чу музиката от Площада на републиката и се усмихна. Обичаше да си проправя път през протестите на прибиране от работа вкъщи. Забавляваха го хората, които идваха да си починат в неговия салон и да похапнат разкошни десерти след едночасови енергични протести. Това беше Париж. Ненадминатият виртуоз на живота.

Протестът беше в подкрепа на имиграцията или срещу дискриминацията – това му стана ясно още преди да се бе доближил достатъчно, за да прочете лозунгите, съдейки само по пъстрото многообразие на тълпата, където имаше хора от всякакви етноси: от почти индиговочерните сенегалци, през бронзовите мароканци, до млечнобелите сламеноруси поляци. С либерална доза nos-ancetres-les-Gaulois[12] французи, които симпатизираха на каузата. Една пънк група забиваше на сцената под гордата статуя на Мариан, символа на френската република. Дом не различаваше добре всички думи, но групата беше известна с нейните заклеймяващи дискриминацията текстове.

Улиците бяха блокирани за автомобили и белите микробуси на полицаите образуваха стегнати барикади на кръстовищата, напомняйки на протестиращите какво би се случило, ако нещата излезеха извън контрол. Но полицаите си стояха спокойно в микробусите, докато хората танцуваха с лозунги и табели пред телевизионните камери, но като цяло спазваха благоприличие.

Дом забеляза своята непозната да танцува щастливо в края на шествието и сърцето му подскочи. Лицето ѝ беше озарено от широка усмивка, сякаш не искаше да мисли за нищо, а само да танцува.

Той застана на няколко метра от нея в края на тълпата и тъкмо се канеше да ѝ се обади, когато усмивката ѝ изчезна и тя побърза да се дръпне от навалицата.

Двама мъже я последваха и почти я настигнаха, когато той пристъпи напред да я пресрещне. Успя само да зърне суровото, свирепо изражение на лицето ѝ, доста пресилено за ситуацията, когато се озова пред тях. Двамата мъже вече се смееха, преграждаха ѝ пътя и ѝ подвикваха нещо; той долови думите "да се запознаеш с малкия".

Дом я улови за ръката и я дръпна рязко напред, така че тя падна върху гърдите му.

– Разкарайте се – каза той на двамата мъже, оголвайки зъбите си.

Отне му секунда да осъзнае, че я беше изплашил до смърт, когато тя се дръпна диво. После цялото напрежение се изпари от тялото ѝ и тя вдигна глава. След това непознатата се отпусна до неподозирана степен. Едва ли той можеше да ѝ вдъхва такава сигурност.

Двамата мъже се наежиха и през него премина желанието за бой, свирепото удоволствие при мисълта да ги предизвика, заедно е останалите от тълпата, които бяха с тези негодници. Какво го интересуваше, ако завършеше деня окървавен и пребит? И преди му се беше случвало. Той я сграбчи за рамото, готов да я тласне към закрилата на силите за борба с безредиците.

Но по-възрастният нехранимайко прецени якото тяло и кръвожадното изражение на Дом.

– Connard. Je t'emmerde.[13]

Негодникът се върна намусено в навалицата, по-младият изръмжа нещо, но последва приятеля си. Щом се престрашаваше да задява една толкова дребна жена само в компания, едва ли би имал смелостта да се опълчи на Доминик.

Дом ги проследи с поглед, за да е сигурен, че няма да се върнат с подкрепление, после изведе своята непозната от тълпата, без да сваля ръка от рамото ѝ, насочвайки я надолу по булеварда, за да се отдалечат от тълпата.

– Пардон – каза ѝ той, когато бяха достатъчно далеч от шума, за да се чуват. – Са va?

Тя се беше отърсила от мигновеното облекчение и сега изглеждаше – и се чувстваше с неговата ръка върху рамото си – напрегната и сърдита.

– Добре съм – каза тя троснато. – Съвсем добре – поколеба се и го погледна. Ядът и гневът ѝ утихнаха, разсеяха се; странно, но тя се изчерви.

Това беше обещаващо. Цялата му твърдост се разтопи като шоколад, оставен прекалено близо до огъня, и той се усмихна, безпомощно очарован.

– Това беше много мило от твоя страна – каза тя. – Благодаря.

Мило. Той можеше да я остави да се спасява сама, насочвайки се към някоя кола на силите за борба с безредиците или в най-близкия бар; мъжете не можеха да ѝ направят нищо друго, освен да я притеснят с няколко цинични думи и подсвирквания. Той можеше да тръгне към нея, да ѝ се усмихне, да я прегърне през раменете, без да обръща внимание на натрапниците, които моментално щяха да подвият опашки и да се насочат към някоя друга жена. Вместо това той едва не започна бой при обстоятелства, които можеха да превърнат един мирен протест в сцена на разпръсване на демонстранти със сълзотворен газ. Ако това беше нейната идея за добри обноски, те двамата си бяха лика-прилика.

– За мен беше удоволствие – каза той, което за жалост беше самата истина. Насилието сигурно беше като никотина; човек никога не преодоляваше зависимостта си към него. Той все още чувстваше могъщото желание да се върне в тълпата, да измъкне онези двама негодници навън и да им размаже физиономиите. – Надявам се, че не те изплаших.

Тя поклати глава.

– Стресна ме за момент – това беше пълна лъжа. За част от секундата нейната реакция беше на див ужас. Но този ужас се беше стопил мигновено, необяснимо, безследно. На лицето ѝ се изписа странно, отнесено изражение. – Ти ми замириса на шоколад – прошепна тя. Той си спомни онзи миг, когато тя се беше отпуснала на гърдите му, още преди да вдигне глава и да види лицето му.

Желанието го заля и разтърси. Единственото нещо, което Дом искаше в този живот, беше да съблече и двама им голи, да я обгърне с уханието си. Той се задъха от усилие да не го каже, да не се наведе към нея и да каже агресивно и гърлено: Ела и ме подуши навсякъде.

Главата му бръмна от усилие да не се покаже брутален и първичен като двамата негодници, от които я беше спасил. Той се изкашля и се насили да се отдръпне, преди да ѝ е налетял неудържимо.

– По-добре стой в средата, отколкото в периферията – каза той, мъчейки се да се фокусира върху практическия съвет, защото не искаше тя да загази сама някой ден, когато той беше зает в лабораторията и не подозираше къде се намира тя. – Размирниците винаги висят по периферията.

Тя направи физиономия.

– Обаче аз мразя да съм насред тълпата. Навремето ми харесваше, но напоследък се чувствам като в капан.

Хъм. Дребната фигура сигурно си имаше своите неудобства. Той можеше да си проправя път през маси от хора. Тълпите не го плашеха. Само го изкушаваха да удари някого.

– Аз също не обичам да съм в средата – той беше твърдо против удрянето на хора, които не го заслужаваха. – По-добре избягвай протестите. Сълзотворният газ е гадно нещо.

– Знам.

– Така ли! – тя беше американка, нали? Той беше останал с беглото впечатление, че американците са прекалено пасивни за протести, но може би това беше още един от шестващите медийни стереотипи.

Тя сви рамене някак неловко. След секунда Дом разпери три пръста.

– Точно три пъти са ме обстрелвали със сълзотворен газ – каза той, сериозно стреснат.

– Мен главно, докато бях студентка – гласът ѝ прозвуча сковано и оправдателно, сякаш разговаряше наум с някой друг. Той не би осъдил никого, задето се е забъркал в неприятности.

– Моите всичките бяха като тийнейджър – призна той, напълно обезоръжен. Подобно на бивш наркозависим, от осемнайсетгодишен той избягваше ситуации, които можеха да го отведат обратно към неговата зависимост, ако това беше най-точният начин да се опише връзката му с насилието.

– Две срещи на Г8 – каза тя, смутена по някаква причина. – Аз бях разглезена пикла.

– Проблемен квартал. Проблемите ги създавах предимно аз. Но не като онези двамата – побърза да добави Дом. Той никога не бе тормозил жени, които са наполовина на неговия ръст. – А третият път, когато вече не беше студентка, той за какво беше? – любопитството го принуди да попита, въпреки че тя явно не изгаряше от нетърпение да му каже.

Тя сви вежди, изражението ѝ стана много тъжно.

– Тогава бях в Африка – каза тя, нарочно без да уточнява подробностите. Щом беше пътувала в Африка, сигурно беше способна да прави разлика между държавите на този континент. – И бях толкова наивна, че да се включа в протест. Там имаше... всъщност имаше военни снайперисти на покривите, които застрелваха демонстрантите в главата. Най-обикновени хора, които протестираха мирно.

Тя явно беше невероятно силна, помисли си той. Прииска му се да я прегърне с две ръце през раменете и да я задържи там, докато съзерцава дълбините на нейната сила. През ума му премина мисълта, че сърцето му се бе пазило толкова дълго и накрая се беше хвърлило толкова безразсъдно след нея, защото притежаваше безпогрешни инстинкти да оцелява.

Но не, тогава той едва ли щеше да се чувства като безпомощно камикадзе.

– Не прави това – каза неволно той.

Тя го погледна въпросително.

Не се поставяй в ситуация, когато може да те застрелят в главата, искаше му се да каже.

– Не се включвай в протести в чужди страни, където не знаеш как може да реагира правителството.

– Като се започне със срещите на Г8, вече не го правя. В общи линии.

Той присви очи.

– Толкова добре ли познаваш похватите, с които френската полиция за борба с безредиците овладява тълпите, или с тактиките им за превръщане на тълпата мирни демонстриращи в обезумяла сган?

По лицето ѝ се изписа недоволство.

– Отидох там, за да потанцувам.

Дом я прегърна през раменете. Не можеше да се сдържи. Някой трябваше да я обуздае.

– Не се включвай в протести в чужди страни, където не знаеш как може да реагира правителството. Дори само за да потанцуваш – той понечи да я пусне, но се поколеба. – И не ходи сама в нощни клубове. По-добре си намери група за танци на кея, ако ти се танцува.

Въпреки че мисълта тя да отиде сама там също не му хареса – да я свалят всякакви типове.

Мамка му. Този път Дом успя да си наложи да я пусне. Преди да е започнал да ревнува от хора, чиито имена не знаеше. Това щеше да е старата песен. Les chiens пе font pas des chats. [14]

– Ще те видя ли утре?

Тя се поколеба, изчерви се леко, но кимна.