Шоколадово докосване

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Може би пълноценното романтично преживяване му харесваше, помисли си Джейми, поглеждайки едрия мъж, който вървеше до нея, стиснал здраво ръката ѝ. Може би той имаше нужда от всичко това, от страхотния секс, но също и от преданото, изтръгнато от тялото ѝ сърце, от тези разходки край Сена. Може би, ако Кейд беше проявила интерес да купи секс в неговия офис, той щеше да разхожда и нея край Сена. Може би щеше да държи ръката ѝ по същия начин.

Може би това беше просто инстинкт: да получи всички похвали от последната паднала в краката му почитателка. Джейми погледна неговата голяма, осеяна с белези ръка, която здраво държеше нейната. После вдигна очи към лицето му.

Доминик ѝ се усмихна, преди да погледне встрани. Със смутена усмивка, доколкото това бе възможно върху неговото изсечено лице на лошо момче.

Дом не говореше, но думите бяха излишни, когато човек беше в Париж през пролетта. По-добре да се съсредоточи върху хладния бриз от реката, който развяваше немирната му черна коса, върху мостовете, които се простираха над столетията, върху свежата млада зеленина на дърветата по кейовете. Вечерта падаше все по-късно и по-късно. Слънцето тъкмо започваше да залязва, обагряше в нюанси на розово, златно и сиво ниските перести облаци. Небето над тях беше синьо, но клонеше към сиво. Половината свят изглеждаше влюбен, двойки се разхождаха, хванати за ръце по бреговете на Сена. В далечния край на този залез, на запад, далеч надолу по реката, която блестешe в розово и златно, се издигаше Айфеловата кула, обвита в ниска мъгла.

– Ти си гостенката. Къде искаш да отидем? – тихо помита той.

Джейми беше тук от три месеца и не за първи път в Париж, но никога не се беше разхождала хваната за ръка с Доминик.

– Така е добре. Така ми харесва.

Ръката му стисна нейната.

Той я заведе чак до Лувъра и до Пон дез Ар[26]. Те застанаха на дървения пешеходен мост, хванати за ръка, и гледаха залеза. Една банда свиреше джаз малко по-надолу по моста; двама влюбени се прегръщаха, облегнати на перилата, окичени с катинари във всякакви цветове; група студенти отваряха бири и вино, смееха се и разговаряха. Навсякъде около тях цъфтяха животът и любовта на Париж, но тяхното потапяне в тях изглеждаше толкова интимно, само тяхно.

Когато розовото в небето изчезна, Айфеловата кула изригна в светлини. Те проследиха шоуто, без да говорят, но ръката на Доминик пусна нейната, за да се увие около раменете ѝ и да я притегли плътно до тялото си. След минута той я премести, така че Джейми да застане пред него, гърбът ѝ беше долепен до гърдите му, пешовете на коженото му яке я защитаваха от двете страни. Той продължаваше да мълчи, само я прегръщаше на дървения мост, загледан във великолепната кула. Джейми усещаше неговата сексуална възбуда, но той не каза нищо, дори не я докосна с бедрата си. Само гледаше светлините, обвил ръце около нея.

Когато светлините угаснаха, остана само блестящата вечерна рокля на la Tour[27], по-изискана и елегантна от всяка друга звезда на червения килим. Доминик въздъхна дълбоко. Той не помръдна още минута. После каза:

– Ти сигурно умираш от глад. След тази тренировка. Позволи ми да те нахраня.

Тези думи предизвикаха неподозирани усещания в корема на Джейми. Позволи ми. Позволи ми да те нахраня.

Тя искаше да го попита за мотивите му да бъде с нея, но не можеше, защото те едва се познаваха. Оставаше ѝ само да вземе каквото ѝ даваха или да се оттегли. А напоследък тя вземаше всичко каквото ѝ даваха. Дом я преведе през двора на Лувъра, покрай осветената пирамида, фонтаните и неколцината младежи, които изпълняваха безумни маневри със скейтбордовете си. После я поведе по улиците на североизток, докато не стигнаха до едно заведение, от което се лееше топла светлина по паважа. Пред тях имаше двойка, която търпеливо чакаше ред, а ресторантът изглеждаше пълен, но Доминик едва беше влязъл вътре, когато някой, задаващ се от кухнята на долния етаж, го забеляза.

– Доминик, скъпи, какво удоволствие! Предполагам, че не сте се сетили да направите резервация? Както винаги. Но не, за вас, Доминик, за вас...

Джейми се опита да не се впечатлява от това "както винаги", когато ги настаниха на маса, която не беше съществувала допреди две минути и не изглеждаше напълно правдоподобна сега, толкова беше малка, а двамата с Доминик седяха съвсем близо един до друг. Имаше много обстоятелства, при които един мъж можеше да отиде на ресторант без резервация – с приятели, с роднини, дори сам. Не беше задължително да е с красива жена.

Доминик ѝ се усмихна през малката маса, явно доволен от себе си.

– Достатъчно топло ли ти е? – попита той. – Харесва ли ти?

И тя забрави за това "както винаги". Той може би беше идвал тук преди, но беше избрал ресторанта заради нейния вкус. Доколкото го познаваше.

– Ти сигурно си чувала за готвача – каза той и след като се замисли, Джейми установи, че наистина го беше чувала. Всъщност тя беше вечеряла в по-известния ресторант на Даниел Фауре само преди няколко дни с Кейд, Силвен, Филип и Магали. – Аз започнах да чиракувам при него. Той е един от най-добрите хора в света – Доминик каза това с твърд, нетърпящ възражения тон. – Но не знам дали е известно, че той има три ресторанта. Най-прочутия той нарича място за аристократите, после идва другият за буржоазията, а този е за пролетариата – Дом се засмя. – Печено пиле, стек, пържени картофи... но в негов стил.

Обичам те. Нуждата да му каже това набъбваше в нея като някакъв гигантски балон, все по-голям и по-голям, изтласкваше всичко друго навън, изпълваше я със страх, че ако отвореше уста, не би могла да каже нищо друго.

Там, на моста, между неговото тяло и килима от светлинки на парижката вечер, Джейми искаше да се обърне и да зарови лице в гърдите му. Не беше ли ужасно да причиниш това на такъв силен мъж? Да не можеш да му предложиш нищо, но да увесиш на шията му товара на Обичам те след две срещи, да се увиеш около него като бурен. Нищо чудно, че по рождение беше орисана да е паразит, помисли си мрачно Джейми. За да използва земята и другите хора за собствените си цели.

Тя се фокусира върху масата, опита се да диша бавно, да се овладее. Думите върху хартиената подложка заиграха пред нея:

Главният готвач явно обичаше поетични подложки.

– Добре ли си? – попита Доминик.

– Добре съм – каза Джейми. Съвършено добре. Ако успееше да мине през тази стена, ако успееше да стане отново жената, която спасяваше света, дали щеше да го задържи? Можеше ли една привилегирована принцеса, която си бе играла на спасителка на света, но при първия жесток удар се беше свила в пашкула си, да заслужи някога мъж, изпратен на дванайсет години да се бъхти в кланица и който все пак беше станал тази усмивка, тези ръце върху тялото ѝ, тези релефи с розови пъпки и груб камък, и тези диви вкусове и наслада. – Глупаво стихотворение – тя избута подложката встрани.

– Аз пък винаги го харесвам – каза Доминик бавно, сякаш преосмисляше вкуса си.

Разбира се. То сякаш беше написано за него:

Тя се усмихна с усилие.

– Идваш тук достатъчно често, за да знаеш стихотворенията на подложките?

Той отвори уста, поколеба се и я затвори.

– Можем да си ги разменим – той побутна своята подложка към нея.

Тя го погледна.

Тази любов, така бурна, така крехка, така нежна...[29] Той я гледаше, очите му бяха настойчиви, много тъмни.

– Vous avez choisi? – попита ги усмихната млада жена. Избрахте ли!

Доминик разтри тила си и извърна поглед. Човек би помислил, че сервитьорката му беше задала ужасно труден въпрос.

– Не – каза Джейми. Тя дори не беше погледнала менюто. – Не, трябва ми още време да си помисля.

Устните му трепнаха. Той се отърси и се усмихна.

– Ти обмисляш всяко решение. Умна жена. Я да видим дали ще мога да те убедя да си поръчаш нещо.

Този път беше по-лесно да не бърза. Първата нощ той беше просто нечия еротична фантазия, отговор на нейната нужда да изпусне парата на сексуалното напрежение. Но втората нощ вече нямаше напрежение. Снощи той я беше любил цяла нощ. Сега, ако тя вдигаше лицето си към него, когато той я целуваше, ако очите ѝ се затваряха, ако мускулите ѝ омекваха и се подчиняваха на ръцете му, то беше защото... тя искаше той да бъде до нея. Доминик се запита дали тя пак щеше да го покани, ако не можеше да ѝ предложи в замяна страхотен секс, ако беше поискал само да се качи в нейния апартамент, да се сгуши в леглото до нея и да заспи.

Но той не искаше да проверява това тази вечер. Иначе собственото му желание щеше да го убие.

Това му харесваше, о, да, харесваше му да прави любов бавно. Доминик никога не беше правил това, не беше докосвал друга жена така, сякаш беше скъпоценна, и сякаш.. по някаква необяснима случайност... неговото тромаво, грубо докосване беше скъпоценно за нея. Не просто бързото, грубо задоволяване на страстта. Харесваше му това, че тя го пусна да влезе в апартамента ѝ, пламнала като роза. Харесваше му да я целува заради това. Харесваше му да я гали толкова нежно, навсякъде, да я целува, докато се изкачваха по стълбите, бавно и отдадено, сякаш разполагаха с цялото време на вечността. Сякаш това никога нямаше да свърши.

Ах, как му се прииска да изхвърли този куфар през прозореца, когато едва не се спъна в него. Но ако изхвърлеше нещата ѝ през прозореца, той сигурно щеше да съсипе образа си на свестен мъж. Може би трябваше да извади и да подреди дрехите ѝ в гардероба, докато тя спеше сутринта, да вземе проклетия куфар и да го даде на първия срещнат клошар. Почти като благотворителен акт.

Ах, ти, себичен негоднико. Това е нейното спасение, когато види истинското ти лице.

Той я целуна отново, като едва се удържа да не изрита куфара поне един път.

Не му хареса, че тя отново не му позволи да включи лампата. Той улови основата на нощната лампа и си заповяда да я изключи, сякаш беше непослушно момче. Но тя беше красива, легнала до него, под меката светлина на уличните фенери.

– Прилича на лунна светлина – промълви нежно тя, прокарвайки ръка от рамото, надолу по ребрата, до бедрата му така, че го прониза болезнено, лудо желание и страх, сякаш той наистина беше скъпоценен за нея.

– Лунна светлина? Хм? – помисли си той, разтърсен от объркано плахо удоволствие. Звучеше красиво, но... недостижимо. Ефимерно.

– Градските светлини.

Доминик, ти си жалък. Нима помисли, че ти си лунната светлина?

– Никога не съм напускал Париж – ако не броим една глупава еднодневна екскурзия до Бретан. – Никога не съм виждал лунната светлина без конкуренцията на градските светлини и не съм прекарвал нито една нощ без изкуствено осветление.

Очите ѝ се разшириха от учудване.

– Аз съм била на места, където няма осветление, тоест няма изкуствено осветление, и там ти се струва, че ако се надигнеш на пръсти, звездите ще се заплетат в косата ти. А когато имаше пълнолуние, луната осветяваше целия свят – пръстите ѝ стиснаха подканящо раменете му. – О, ти трябва да дойдеш някой път! Толкова ще ти хареса да...

И точно когато сърцето му скачаше като похвалено кученце, тя замълча, лицето ѝ се затвори, тялото ѝ замръзна неподвижно. Едно беше сигурно, неволното включване на Дом в нейните бъдещи планове угаси нейното оживление. Той трябваше да се потруди усърдно, да потисне с привичното си нетърпение собственото си наранено сърце, за да я отпусне отново. Да размекне отново мускулите ѝ. Да чуе ускореното ѝ дишане. Да накара тялото ѝ да се извива, кожата ѝ да се притиска до чаршафите и до него.

– Джейми – той повтаряше ненаситно името ѝ. J'aime. Обичам, обичам, обичам как ми позволяваш да милвам главата ти, сякаш ми имаш пълно доверие. Обичам да притискам целувка ето тук, върху извивката на хълбока ти. Обичам... – да знаеш колко искам да ми позволиш да те видя. Харесват ми твоите цветове.

Леко колебание, после тя каза сухо:

– Искаш да кажеш, че ти харесва да гледаш как се изчервявам. Не.

– Така е – призна невъзмутимо той. – Искам да видя докъде стига. Дали се изчервяваш чак дотук? – устата му се плъзна по гърдата ѝ, точно над ареолата на зърното ѝ. – Всъщност какъв цвят са те? – той облъхна малката малинка, видя как тя се втвърди още повече. – Розови ли са, както, когато се изчервяваш? Или карамелени, като луничките ти? Тук имаш ли лунички? – той погали гърдите ѝ. Ръцете му изглеждаха толкова големи, толкова недодялани до нейните малки гърди с надзъртащи плахо зърна, сякаш в последен отчаян вик за помощ, преди да бъдат погълнати от грамадното чудовище.

Но на Джейми това ѝ харесваше. Дом погледна лицето ѝ и бавно и нежно описа кръг с грубия си палец върху зърното ѝ. О, да, това ѝ харесваше много. Очите ѝ се затвориха, дишането ѝ се учести, ръцете ѝ се плъзнаха по бицепсите му, стиснаха ги, но безуспешно. Бицепсите му бяха прекалено големи за нейните малки ръце. Но той почака. По тялото му все имаше нещо, което тя можеше да задържи.

Той наведе глава и сгуши лице до гърдите ѝ, тя потръпна от удоволствие. Дом изви брадичката си, колкото да я потрие в опакото на ръката си, която не изпускаше гърдите ѝ. Беше се избръснал след тренировката, тоест втори път за деня, и пет часа по-късно брадата му вече бодеше. Не, това не беше честно. Как другите мъже поддържаха лицата си толкова гладки? Дом съжали, че не беше започнал да упражнява тези джентълменски маниери още преди години, преди да я срещне, защото сега щеше да е значително по-подготвен.

Той вдигна глава. Очите ѝ бяха затворени, ръцете ѝ се опитваха да обхванат бицепсите му. На нея явно ѝ харесваше наболата му брада. Той прокара внимателно челюстта си над гърдата ѝ.

Тя простена тихо и ръцете ѝ пробягаха по раменете му, нежно, копринено. О, боже, помисли си той. Стори му се, че усети по раменете си нещо като мазол или мехур от спортните тренировки и тежестите. Това го накара да се върне при устните ѝ и да потъне в безкрайна целувка.

Прииска му се да увие ръцете си около нея и да я изстиска така, както умиращ от жажда човек би изстискал сюнгер до последната капка вода. Но не го направи. Не го направи.

Доминик я целуна. Без да бърза. Наслади се на целувката, с която тя му отвръщаше. Целуваше я все по-дълбоко и по-нежно.

Това му харесваше. О, да, харесваше му. Той вдигна китките над главата ѝ и се прехвърли върху нея, улови я в капан, наблюдаваше как се разшириха очите ѝ, как се ускори дишането ѝ, после отново се обърна по гръб и ѝ позволи тя да се качи върху него. Вдигна я, защото можеше да си играе с тялото ѝ с лекота, толкова беше прекрасно.

Той се вплиташе и обръщаше, доминираше и поддаваше, увлечен в калейдоскопа от начини, по които биха могли да се любят, ако разполагаха с цял живот, за да се отдадат на всяко настроение. Харесваше му толкова много, толкова много.

– Може ли да те задържа? – прошепна той. Но в този момент лицето му лежеше върху талията ѝ и тя едва ли го чу.

Той прокара брадата и устните си нагоре по гръбнака ѝ, зает да измисля начини как да я накара да каже "да". Близна ямката на тила ѝ, а тя потрепери в стенание, негова до краен предел. За този момент тя беше изцяло негова.

– Може ли? – прошепна той в ухото ѝ, макар да не знаеше дали беше чула първия му въпрос. Когато тя потръпна и кимна, вероятно казваше "да" на докосването му. И все пак – тя каза "да", нали? Човек никога не трябва да се съгласява с нещо, ако не е прочел ситния шрифт в договора. В ума му се сменяха идеи как да я задържи: в златна клетка, ковчеже за съкровища и да вземе ключа, с чистата груба сила на ръцете си. Никоя не вършеше работа. Той обсипа с целувки раменете ѝ, после се спусна по ръцете ѝ.

Пристрастяване.

Може би трябваше да я пристрасти към себе си, така че тя да не може да се откъсне от него. Дом се засмя тихичко, изпращайки хладен полъх към кожата ѝ, присмя се на собствената си нереална мечта. Но... като онзи път, когато потърси работа при един от най-добрите готвачи в Париж, току-що излязъл от ареста и с професионален опит, натрупан единствено в скотобойна, а после четирите години безмилостно обучение и жестоките изпитания за Най-добрия шоколатиер на Франция... това беше нещо, което си струваше да опита.

Той не трябваше да го прави, разбира се. Не трябваше да се опитва да я направи изцяло негова, защото не я заслужаваше. Но когато един мъж захапва съвсем лекичко голото дупе на жена, с което изтръгва сладострастно стенание, моментът едва ли е подходящ да го карат да мисли за нещо друго, освен за собствените си диви желания. Затова Доминик я положи в светлините на града, които тя оприличаваше на лунна светлина, и се зае с нейното пристрастяване.