Шоколадово докосване

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Джейми се покатери върху него, обкрачи го, притегли го към себе си и пое силните му тласъци така, сякаш бяха най-дълбоките и най-интимни милувки. Може би трябваше да се смути от тази разюзданост, но ѝ беше толкова хубаво.

Хареса ѝ дори как Доминик се засмя тихо след това, сякаш беше безкрайно щастлив. Той я любеше с възторженото усещане за победа.

Джейми беше забравила да му каже колко обича ръцете му. Затова придърпа ръката, която галеше лицето ѝ, и я притисна до бузата си, после я покри с целувки.

Събуди я лекото мърдане на тялото на Доминик, допирът на деним. Явно той беше успял да захване с пръстите на крака си дънките си, при това без да се измести под нея, защото сега панталонът беше прострян върху тялото му – той бе извадил джиесема от джоба и пишеше съобщение. Джейми премигна сънено, фокусира поглед с растящ интерес върху книгите, които покриваха цялата стена до ръката му, стройни редици, предимно дискретните бели книги с меки корици на "Галимар", издателство, специализирано в издаването на класика – великата литература и поезия. Тя се намести, опитвайки се да прочете заглавията.

– Пардон – каза той, когато видя, че я е събудил. – Писах на колегите, за да им кажа, че няма да се връщам този следобед.

Дом остави джиесема върху книгата на нощното шкафче и продължи да я гали нежно, замислен. След малко взе ръката ѝ от гърдите си и целуна дланта, после я върна на същото място.

Ами ако той наистина я обичаше? Как беше възможно? Тя не беше красива, а дните ѝ на по-значими от красотата дела бяха останали в миналото. Тя само вземаше от него, а той само даваше. Дом се държеше така, сякаш точно затова я обичаше. Нещо просветна в ума ѝ, мигновено прозрение.

Но после изчезна.

– Можеш ли да го направиш? – попита тя. – Да отсъстваш цял следобед? – тя не искаше на всичкото отгоре да пречи и на работата му.

– Не, не и редовно. Но аз не отсъствам редовно.

Значи другите жените, онези, с които той "не ходеше", трябваше да го чакат след края на работния ден. Тя въздъхна сподавено, защото си го представи как прави вълшебства от шоколад, знаейки, че някоя красива жена го очаква, и погледна своята прекалено слаба луничава ръка върху съвършено изваяните му гърди, питайки се какво изобщо прави тук.

– Обичаш ли бижута? – попита внезапно Дом и Джейми подскочи.

– Не.

Той се изненада от категоричния отговор.

– Une aversion[46]?

– Като цяло не обичам бижута, освен когато са специални, когато са ми подарък от някой любим човек – тя си спомни за малките съкровища от връв и мъниста, които бабите ѝ плетяха за благодарност, миниатюрното дървено кану, изработено от един признателен баща...

Доминик се вгледа в очите ѝ, но не каза нищо. Тя започна да се изчервява леко, очите ѝ се разшириха.

– Аз не... не колекционирам сувенири от Париж.

– Сувенири... – блажената магия се стопи за миг. – Нещо, което да прибереш в багажа, когато си тръгнеш?

Сърцето ѝ започна да бие тревожно. Аз не искам да си тръгна. Не искам да си тръгна. Моля те, не ме пускай да си тръгна.

– Когато твоите слънчеви панели се заредят напълно, така да се каже – мрачно подхвърли Доминик. – Какво ще направиш? Колко време ще мине до следващото презареждане? Или всеки път търсиш различни слънца?

От блаженото гушкане преди миг Джейми полетя към ужасяваща бездна. В гласа му тлееше нещо грозно, което се опитваше да се измъкне на свобода. Не ме оставяй, бе казал Дом, когато Джейми му прошепна, че го обича. О, боже, не казвай това, не ме оставяй.

Тя погледна тънката луничава ръка, която смяташе за слаба и която, честно казано, беше съвсем мършава и непривлекателна в този момент. Тя я обви около него и дишането му почти секна. Ами ако най-лошото, което можеше да му причини, беше да събере достатъчно сила, за да го напусне?

– Аз... всъщност аз обмислям как да продължа да върша добри дела от Париж – каза тя внимателно.

– О, по дяволите! – Доминик стана от леглото толкова рязко, че часовникът му остави дълга драскотина по гърба ѝ, когато измъкна ръката си изпод нея. Той се доближи гол до високия прозорец, опря лакът на рамката, загледан навън. С другата ръка се хвана през корема.

Джейми полагаше усилие да диша. Очите ѝ пареха. Мисли. Мисли. Това не е логично.

– Не си женен, нали? – внезапно попита тя. Защо ще я моли да не го напуска, а после да реагира така при намека, че може да остане в Париж?

Доминик трепна. Въпросът му подейства като шамар за свестяване на човек на ръба на припадъка.

– Какво? – той се отърси, успя да извие глава, за да я погледне. Единият ъгъл на устата му кривна неохотно в усмивка. – Ти ходила ли си някога с някой разумен и порядъчен мъж?

Нейните устни се извиха с почти същата неохота.

– Да разбирам ли, че сега ходя с такъв мъж?

– Не – той спусна ръката си и се обърна с лице към нея, като опря гръб до рамката на прозореца. – Не. Нищо подобно.

От този удар ѝ секна дъхът. Глупости, ти знаеш какво е да те ударят в корема и да ти извадят въздуха. Ако Кейд не беше намерила такъв невероятен хирург, щяха да ти извадят далака.

– Не ходя ли с теб?

– Не ходиш с порядъчен и разумен мъж. Но не съм женен, не. Мамка му, Джейми.

Вярно, тя не трябваше да изпада в съмнение. Кейд определено щеше да ѝ каже, ако Дом беше женен. Но детективският екип на сестра ѝ все пак можеше да е пропуснал нещо.

– Ти ме попита същото.

Той поклати глава, дългата му коса се разтърси още по-диво след ласките на ръцете ѝ.

– Просто се опитвах да разбера как ме използваш. Аз никога не съм казвал, че те използвам.

Те се спогледаха за момент, споходени от един и същ страх. Доминик изглеждаше толкова голям, толкова силен, толкова опасен. Какво можеше да го изплаши?

– Аз няма да те напусна – каза той изведнъж с твърдост, която можеше да разреже въздуха и да разцепи на две някой могъщ древен дъб.

Джейми се намръщи.

– Това е... никога не съм чувала някой да обещае, че няма да напусне жена, и това да прозвучи като предупреждение.

Дом не каза нищо за момент, натъжен.

– А на мен никога не са ми обещавали, че няма да ме оставят. Така че сигурно не избрах подходящия тон – той се насили да издържи на погледа ѝ. – Трябва да си наясно с тона, Джейми. Аз няма да мога да те напусна, дори ако трябва да го направя, така че ако решиш да ме оставиш, ще трябва да го направиш сама.

Долен лъжец, помисли си Дом. Той наистина искаше да я предупреди, просто не го направи докрай. Моля те, нека да я задържа. Как би могъл да не се грижи за нея като за най-скъпоценното нещо в живота му?

Но баща му също дълго се държеше така, сякаш Дом и майка му бяха ценни, между изблиците на насилие, докато накрая просто започна да ги обвинява, за да се отърве от чувството за вина. Дом нямаше да я нарани. Той знаеше, че няма да я нарани. Той щеше да удовлетворява всяка нейна нужда. Но... той се чувстваше длъжен да я предупреди в какво се забърква.

Джейми се намръщи още повече.

– Аз не искам да те напусна – внимателно каза тя.

Доминик облегна глава на рамката на прозореца и светлината огря лицето му. Да не искаш, не беше същото, като да обещаеш да не си тръгнеш. Нищо подобно.

Преди миг той си беше помислил, че ще припадне, когато тя каза, че мисли да остане при него. Поради пълната неспособност да повярва, заради трескавия, ужасяващ копнеж да е вярно. Искаше му се да се вкопчи в нея, да я хване толкова здраво, че тя да не може да се измъкне. Тя нямаше представа, тази жена, която беше наранена веднъж, само веднъж, независимо колко болезнено, която никога не бе наранявана от хората, които твърдяха, че я обичат.

– Но не искам да те изсмуквам като пиявица – каза тя.

– Дай да видим дали те разбирам правилно – Доминик заговори прецизно, внимателно. – Ти си много богата и все пак от шестнайсетгодишна прекарваш летните си ваканции като доброволка в развиващите се страни. Веднага щом завършваш университета, се заемаш да реформираш условията и практиките на труд в тези страни. Преди три месеца някакви хора – гласът му натежа – те пребиват като куче, с което доказват, че твоята мисия да помагаш на хората не те прави всеобща любимка. Два месеца се възстановяваш физически, като под това имам предвид, че правиш физиотерапия веднъж седмично и на пръв поглед не ти личи, че си пострадала жестоко. Изглежда, че изобщо не си поми- слила колко дълго ще трябва да се възстановяваш емоционално. При все това ти се тревожиш, че не си намерила нова кауза, че не знаеш какво да правиш, че ще се впиеш като пиявица в мен? Пропуснах ли нещо?

Тя явно не беше съвсем доволна от тона му, но...

– Предполагам, че да.

Той се засмя рязко.

– Джейми, аз не споделям твоята тревога, че ще прекараш живота си като пиявица. Да го кажем така. И дори да прекараш целия си живот в моя салон, пиейки шоколад... ти пак няма да паразитираш върху мен. Ти не... ти си прекарала целия си живот, опитвайки се да бъдеш възможно най-добрият човек и ме накара да се почувствам така, сякаш аз съм слънцето. Ти нямаш представа какво означава това за мен – Доминик пристъпи напред и улови ръцете ѝ. – Джейми. Никога не съм бил толкова щастлив. Никога не съм допускал, че мога да бъда толкова щастлив. И всеки път, когато ти казваш, че си пиявица и че трябва да намериш нещо смислено, с което да се заемеш... сигурно има много по-достойни каузи за теб от това да ме караш да се чувствам като слънцето. Но няма нужда постоянно да ми разказваш за тях. Замълчи, моля те.