Шоколадово докосване

ТРИЙСЕТА ГЛАВА

Дом заключи мотора си пред вратата на салона и пусна Джейми да влезе първа в тъмното помещение. Витрините грееха с дискретна светлина на улицата, така че да съблазняват минувачите през цялата нощ и да ги изкушават да дойдат през деня, но вътре светлината проникваше далечна и приглушена.

Джейми влезе навътре, токчетата ѝ тропаха по масивния дървен под, ръката ѝ галеше повърхностите – увитите в целофан карамели, които криеха своето слънце в тъмнината; грубите каменни арки; червената кадифена завеса; гладкото стъкло; малките релефни розови пъпки върху бялата стена.

Доминик тръгна по стъпките ѝ, задържайки поглед върху всяко място, което тя беше докоснала, сякаш отпечатъците от пръстите ѝ оставяха златни следи.

– За тази фантазия...

Тя тръгна обратно към него, отново плъзгайки ръка по текстурите, пръстите ѝ се спряха върху стъклото, което покриваше тъмни, украсени с фигурки плочки в метална рамка. Очите ѝ срещнаха и задържаха неговите, на устните ѝ изгря страстна обещаваща усмивка.

– Искам кутия шоколадови бонбони.

В тъмното помещение той беше някакво диво и мрачно създание, призовано от дълбините на горска легенда. И митичният звяр тръгна към принесената му в жертва девица, неспособен да устои на нейната съблазън.

– Кажи ми – прошепна той и сложи ръце от двете страни на тялото ѝ, наведе се малко, така че тя да почувства близостта на тялото му, могъществото му, което доминираше над нейното – какви вкусове харесваш?

Дъхът ѝ излезе на пресекулки, умът ѝ се замъгли, шоколадът на витрината се превърна във фон, върху който се открояваха очертанията на устата му.

– Всеки вкус, щом е твой – призна тя.

Единият ъгъл на устата му се повдигна лукаво нагоре.

– Авантюристка. Точно такива устни харесвам – той пое устните ѝ в своите, отвори ги, без да бърза, подчини я на волята си, зае се да я изучава жарко и умело, вкуси я съвсем лекичко със зъби, докато ръцете ѝ се залутаха в коженото яке, което му беше подарила, напразно търсещи ципа.

Той отмести глава и остана неподвижен за миг, дишайки тежко. После протегна ръка зад нея, така че за момент тялото му притисна нейното плътно до плота, докато се пресягаше да отвори витрината отсреща. После натискът отслабна, за нейно разочарование. Той се отдръпна назад, колкото да поднесе един малък куб към устните ѝ.

– Какво е това? – попита тя.

– Защо ти не ми кажеш? Кажи ми какво вкусваш, какво виждаш, какво чувстваш – той го плъзна в устата ѝ. Устните ѝ се затвориха върху палеца му.

– Тъмна коприна – прошепна тя. – Тъмна, тъмна разтопена коприна. Която не ме пуска. Увива се около китките ми.

Той вдигна въздългите ръкави на своето кожено яке, което сега тя носеше, за да улови китките ѝ и да ги прикове до плота, отривайки грубите си мазоли в чувствителната ѝ кожа.

– А харесва ли ти как се увива около твоите китки? Или искаш да те пусне?

– Не, така... – гласът ѝ пресекна, когато неговите палци напипаха най-чувствителната кожа от вътрешната страна на китките ѝ и я погалиха точно там. – ... ми харесва.

– Кой беше този? – устните му докосваха нейните, докато говореше. – Не разбирам – устата му отново се затвори върху нейната, за да опита останалия върху езика ѝ вкус.

Джейми се изгуби в целувката, но тя беше толкова ефимерна. Той се отдръпна, опря чело върху главата ѝ.

– Той ти хареса, нали? – в гласа му тлееше лека усмивка, примесена с много други неща. Дом пое дъх, сякаш бе тичал. – Аз мислех, че това ще бъде твоята фантазия.

– Не се тревожи, моята е.

Той смъкна старото си кожено яке от нея с едно отривисто движение и метна своето на плота, после притисна тялото си до нейното без тези бариери. Ръцете ѝ пробягаха възторжено по памучната фанела, която описваше очертанията на торса му.

– Ти наистина ли си фантазираше това онзиден тук?

– О, да. А също и докато ядях един по един шоколадовите бонбони в онази кутия, която ти ми приготви.

– Мамка му – ръцете му се плъзнаха нагоре по тялото ѝ, вдигнаха я и я сложиха да седне на плота. – Трябваше да сложа вътре листче с моя номер – устата му отново пое нейната, бедрата му раздалечиха нейните, наместиха се между тях. – Но не исках да те изплаша.

– Да ме изпла...? – но неговите устни не ѝ позволиха разточителството да изрече думите.

Без да спира да я целува, той отново се притисна към нея, едната му ръка я подхвана уверено и той я наведе назад, цялата ѝ тежест падна върху тази ръка. Когато я върна в положение на баланс, той държеше друг шоколадов бонбон,

– Защо да ме пла...

Той пъхна шоколада между отворените ѝ устни и пресече думата. Тя затвори очи, защото тъмната коприна откликна мигновено на телесната ѝ температура и започна да се топи върху езика ѝ.

– Ти май ми каза, че никога не си живял на място без светлина.

Той поклати глава, но изражението му подсказваше, че това беше лъжа.

– Не съм.

– Това е мрак, който никога не е виждал светлина. Има вкус на тайни.

– Харесва ли ти? – прошепна той с онази отколешна прозираща уязвимост, с онази жажда за похвала.

– О, да. Това е космическата тъмнина, от която се е родил светът.

– Ако искаме да се роди нов свят, мисля, че е нужен секс – той пъхна ръце под туниката ѝ, впи горещи длани в дупето ѝ и я придърпа към себе си, така че да го яхне. – Къде искаш да те отнеса? – прошепна той, тихо и знойно като сърцевината на своя шоколад, и я понесе към средата на помещението. – В тази твоя фантазия.

Тя посочи грубата каменна зидария на арката.

– Ето тук.

Той я подхвана с едната си ръка и попипа с длан грапавата повърхност.

– Minette, тук ще те убива.

– Тук искам – прошепна тя. – Точно тук.

Той се засмя тихо, дрезгаво.

– А аз искам да е на меко. Където мога да те обладая силно.

– Следващия път – обеща тя в устата му, заровила пръсти в косата му. – Следващия път.

Той тръгна заднишком, напипа старото си яке и наметна раменете ѝ. После притисна гърба ѝ до камъка, пъхна ръце под якето, нагоре по ребрата ѝ, палците му се плъзнаха по гърдите ѝ.

– Какво обичаше да ми казваш? Че съм красив? Minette, никога не съм виждал нещо по-красиво от теб.

– Доминик, аз имам отлична представа колко са красиви някои от жените, с които си спал, са...

Той я накара да замълчи с целувка, тласна бедро между нейните.

– Ти не знаеш какво говориш – устата му стана по-настойчива, ръцете му се опитаха да я предпазят от твърдата каменна стена, докато бедрата му се тласнаха по-силно. Дом не се шегуваше, че иска да я обладае докрай. – Джейми, кажи, че мога да те задържа.

– Всъщност исках да поговорим за то...

– Кажи го! – ръцете му хванаха клина и го смъкнаха заедно с гащичките.

Внезапният досег на устните на вагината ѝ с въздуха я накара да се задъха, после палецът му ги потри и ги раздели властно.

– Кажи го.

– Можеш да ме задържиш – тя се извиваше безпомощно до палеца му. – Дом... Домини... по-бавно. Остави ме просто.. да те поема.

Последва дрезгав, отчаян смях.

– Ще опитам, minette. Но може би ще ми трябва повече практика.

Той наистина се опита. Камъкът го смиряваше, съзнаваше, че не бива да прониква прекалено силно, тъй като я притискаше буквално до камъка.

По-късно тя седна в скута му на онази маса, на която седеше от самото начало, и разгледа ръцете му. Бяха издрани до кръв. Докато тя се беше изгубила в неговите хипнотични усилия да я люби бавно, той пазеше главата и дупето ѝ от грубата зидария с ръцете си.

– Извинявай – каза тя с разкаяние, като проследи с пръст една драскотина почти без да я докосва, само поглаждайки космите по опакото на ръката му.

– Няма нищо – каза той дрезгаво. – Наистина. Няма нищо. Обичам те – Дом каза това твърдо, като заповед: не се приемаха никакви възражения. Ръцете му я стиснаха здраво.

Най-перфектното място.

– Може ли да остана тук завинаги? – попита тя с копнеж.

Ръцете му я притиснаха още по-силно.

– Да – обеща той в косата ѝ.

– Обичам те – прошепна тя в гърдите му. – Но разбирам защо не обичаш да го чуваш.

Ръцете му се увиха около черепа ѝ.

– Съмнявам се.

– Прекалено прилепчиво е – каза тя, увивайки ръце около него с всичка сила, притискайки се плътно до тялото му.

– Джейми – Дом наклони главата ѝ назад, но тя сгуши лицето си в ямката на врата му и го целуна. Той миришеше вкусно, на шоколад и на нея, и на собствената си кожа, с топлата ѝ опасна тъмнина. – Не си се прилепила достатъчно.

Сега тя отметна главата си назад и го погледна в светлината, която идваше от витрините и хвърляше раирани ивици в тъмното. Големият звяр се подлъга да излезе от дебрите на дивата гора и положи рог в скута ѝ. Но не беше еднорог, а нещо много по-хищно и диво.

– Искам да ми обещаеш, че никога няма да ме напуснеш

– Пръстите му се впиха в кожата ѝ. – Но няма да ти повярвам, ако ми обещаеш.

– Толкова сме глупави – тя плъзна ръка по рамото му, по ръката му, внимателно изучаваше формата на непознатия звяр в тъмнината. – Аз искам ти да ми обещаеш, че никога няма да ме изоставиш. Но не мога да повярвам, че имам правото да го поискам.

– Знам – ръката му беше ту груба, ту нежна, сякаш той се улавяше, че гали кожата ѝ прекалено силно, и обличаше кадифена ръкавица, а после отново забравяше. – Ти трябва да спасяваш първо децата. Хората, които... – гласът му пресекна – имат нужда.

Джейми отново зарови лице в него, сви ръцете си между гърдите му и тялото си, така че да потъне в него като в скривалище, напълно защитена. Той вече познаваше езика на тялото ѝ и ръцете му послушно се подчиниха, създавайки усещането за обгръщане.

– Аз ще възвърна силата си – обеща тя.

– Не се съмнявам – прошепна той в косата ѝ. – Обещай ми, че няма да ме оставиш, когато станеш силна. Или ми обещай, че ще се връщаш при мен. Ако ти е нужно да спасяваш хората, обещай, че ще се връщаш при мен, когато ти трябва сила.

– Но ти няма да ми повярваш. Когато ти обещая.

– Не – призна той. – Не, сигурно никога няма да повярвам.

Доминик се изправяше срещу най-страшния си кошмар, внезапно осъзна тя. Заради нея. Кошмарът, в който той се опитваше да повярва, че дори да си тръгнеше, тя щеше да се върне при него.

Тя също трябваше да се изправи срещу нейния, но по друг начин. Да превъзмогне силата на кошмара, видението на мъжете с тоягите. Да направи избор да не се бори с това видение, нито да се огъва пред него, да направи избор, който да бъде... неин. За нея.

– Но аз може да стана по-силен – гласът му беше по-тъмен от сенките наоколо, но горчив. – Не колкото теб, но някой ден може да повярвам, че ти си възможна поне от време на време.

Джейми се засмя тихичко и изви тялото си заради удоволствието да се отрие в него, да го почувства с всяка своя фибра.

– Прилича ми на текст от Луис Карол. Е, сега, когато се видяхме един друг – каза Еднорога, – ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе [54]

– Аз Еднорога ли съм, или Алиса? – попита той, с което я учуди, но после Джейми се сети за стените с книги в дома му.

– О, ти определено си легендарното чудовище – тя погали раменете му. Тъмно и неопитомено чудовище, точно каквото ѝ трябваше. Белият еднорог щеше да е прекалено слаб. Или прекалено непристъпен.

Дом също се засмя и допря дланта на едната си ръка до лицето ѝ, обхващайки на практика половината ѝ глава.

– Добре. Можеш да си моята невероятна Алиса. Толкова човечна и толкова истинска – придърпа я към себе си, сякаш и той имаше нужда да усети плътния допир на тялото ѝ. – Аз ще се опитам да ти повярвам.

Настъпи мълчание. Може би и двамата се опитваха да повярват. Доминик явно не бързаше да си тръгне. Сякаш можеше да остане тук завинаги, на тази малка маса в неговия салон и... да попива присъствието ѝ. Джейми преглътна.

– За онзи неудобен въпрос, който исках да ти задам.

Той не каза нищо, изчака тя да продължи.

Джейми го погледна в тъмното, тялото ѝ беше сгушено в люлката на твърдите му бедра и гърди.

– Ще се ожениш ли за мен?

Доминик не помръдна. Спря да диша. После ръцете му се стегнаха полека върху бедрата ѝ, принуждавайки я да издаде тих стон.

– О, боже, май ще ми прилошее.

Дом я отмести от скута си и направи няколко крачки към червената кадифена завеса. Джейми залитна и се изправи, проследи го със слисан поглед. От нейното предложение за брак ли му прилоша?

Дом подпря ръка в бялата стена с релефа от розови пъпки, облегна се на нея. Вдиша дълбоко. После издиша, изви глава и я погледна.

– Наистина ли искаш да кажеш това? Ти искаш да... ти... Джейми – очите му заблестяха от силна емоция. – Не казвай това, освен ако не си сигурна, освен ако никога няма да ме изоставиш пред олтара. Какво говоря? Как можеш да си сигурна? Познаваме се едва от десет дни.

– Един месец – поправи го Джейми. – Аз те познавам от един месец.

Неволно ъгълчетата на устните му потрепнаха. Той погледна малката маса, където тя сядаше, после нагоре, към горната площадка на спираловидната стълба.

– Сигурна съм – каза Джейми. – Доминик. Е, сега, когато се видяхме един друг, ако ти повярваш в мене...

– Джейми – той поклати бавно глава, сякаш движението му причиняваше непоносима болка. – Не знам дали трябва да вярваш в мен.

Тя отстъпи крачка назад, мислейки за всички красиви брюнетки и блондинки и, да, сигурно и червенокоси жени, които той виждаше всеки ден.

– Аз се преструвах, Джейми – Дом проследи с длан белите розови пъпки с копнеж. – Преструвах се. За да те задържа. Аз съм негодник.

Джейми го погледна, сякаш той ѝ говореше на някакъв непонятен език. Дом не смееше да я погледне в очите. Той пусна проклетите розови пъпки и се доближи до грубата каменна зидария. До камъка, до който току-що се бяха любили. Долепи длани до мястото, където топлината на тялото ѝ се беше просмукала в камъка.

– Но ти знаеш това, нали? – попита тихо той. – През цялото време, докато вярвах, че ти ме мислиш за перфектен. Ти знаеше.

– Перфектен!? – възкликна слисано тя.

– Да – устата му застина. Той удари с юмрука си камъка. – Явно ти никога не си мислела това.

– Не казвам, че си безгрешен – Джейми прозвуча стреснато. – Тоест, за бога, Доминик, ти например наистина имаш мръсна уста. И на места тази твоя дебела кожа изтънява толкова много, че под нея се вижда цялата ти душа. Ти си прекрасен.

Той притисна ръка до гърдите си, с разперени пръсти, сякаш можеше да се прикрие.

– Недей да гледаш в душата ми.

– Ще гледам каквото си искам, по дяволите. Тя е красива.

Той я погледна безпомощно. Всеки момент щеше да се свлече на пода и да се разплаче в скута ѝ, сякаш тя беше неговата изгубена майка. А Джейми изобщо не приличаше на майка му... той не искаше тя да му бъде майка, просто... тя го обичаше. Всеки път, когато го поглеждаше така, сякаш той беше луната и звездите, Дом се чувстваше по-добър. Но в същото време помнеше, че не е. Не е добър.

– Джейми. Аз прекарах шест години в скотобойна. Баща ми ни пребиваше като кучета, мен и майка ми.

Тя изохка и трепна. О, мамка му, може би тя не знаеше това. Той можеше да го крие по-дълго. Но Дом си заповяда да продължи да говори.

– Майка ми дори не се опита да ме отведе със себе си, когато си тръгна. Не знам как се правят тези неща: да съм спокоен и надежден, и да те обичам, аз просто опитвам. Аз наистина, наистина съм изгубена кауза.

– Зависи каква е каузата. Ако е непосилно голяма кауза, по-голяма от целия проклет свят, според мен ти ще я спечелиш.

Тя го възраждаше, всеки път, като балсам за душата му.

– Джейми. Как изобщо се появи в живота ми?

– Да видим – тя махна с ръка наоколо. – Защото всичко тук е красиво. И силно. И защото можех да попивам цялата тази красота и сила. Влязох в живота ти, защото ти си го направил такъв, в какъвто човек иска да бъде. И – тя се усмихна леко, погледът ѝ пробяга по лицето му, устата му, тялото му – защото е вкусен.

Пронизаха го желание и наслада, неуправляеми както винаги. Джейми го намираше за красив. Тя мислеше живота му за красив. Тя мислеше, че проклетата му душа е красива. И мамка му, но той можеше да се насити на нейната малка уста, която го вкусваше лакомо.

– Джейми. Искам да вярвам в теб. Искам ти да вярваш и мен. Нямаш представа колко искам да го повярвам. Обаче толкова трудно.

Тя поклати глава. И се приближи плътно до него. Дом ме мислеше, че тя някога щеше да разбере какво предизвикваше у него, когато се облягаше така, сякаш беше негова. Сякаш му имаше пълно доверие. Сякаш се нуждаеше от него.

– Просто ще трябва да опиташ, Доминик – промълви тихо тя. – Виждала съм всичко друго, с което си се захващал, така че ми стига, ако ми обещаеш, че ще опиташ.